Приказката продължава. Казваха ми, че студентският живот в Коимбра прилича на книгите и филмите за Хари Потър. Обожавах ги тези книги, прочитах ги за отрицателно време и с нетърпение очаквах следващия том. Оказа се, обаче, че не авторката Дж.К.Роулинг е вдъхновила Коимбра за забележителните традиции на този град, а точно обратното – Хари Потър е вдъхновен от Коимбра!
Такъв човек съм, който обича да разучава всичко сам и затова през първата седмица в Коимбра обикалях по цял ден. Нямах смартфон, което означава, че нямах и GPS, беше интересно. По-цял ден обикалях из града и вечер в квартирата отварях Google Maps, за да добия някаква представа къде съм ходила. Оказа се ефективно и разбрах, че квартирата ми е с много добра локация. И отново ще направя сравнение – българският еквивалент на Коимбра е Велико Търново. Първо, защото Коимбра е старата столица на Португалия (разбрах го сравнително късно) и второ, защото има прекалено много баири [прави впечатление, особено за човек, живял само в “равни” градове като Варна и Севлиево].
В Коимбра има два университета. Universidade de Coimbra е един от най-старите университети в Европа, който не е спирал да функционира от официалното си откриване през XIII век и който се намира съвсем близо до квартирата ми. Бях изключително впечатлена от стария университет на върха на града и ходех там по няколко пъти на ден през първата седмица. До него се стигаше по доста стълби (125 на брой), обаче гледката си заслужаваше. Правих много, много снимки.
Видях човек с наметало! Досущ като на Хари Потър… Към него се приближи друг човек. И той с наметало! Не знаех дали е удобно да ги снимам, но така или иначе бях далече от тях и се надявах да не ме видят [благодаря на човека, измислил функцията Zoom]. Снимах ги и се чувствах приятно странно. Все още си мислех, че това е малко странен университет, който се е филмирал от историите за Хари Потър и малко се зарадвах, че няма да уча там. Все пак ми беше интересно да разбера повече…
През следващата седмица стигнах и до моя университет. ESEC е икономическият факултет на Instituto Politécnico de Coimbra (Политехнически университет). [Мина поне месец, докато намеря най-удобния път до него и затова винаги тръгвах поне час преди лекцията ми].
Разбрах, че имам седмица, в която да си избера предметите, които да уча, за да събера нужните кредити. Влизах на всякакви лекции и не разбирах нищо, защото бяха на португалски. За щастие, преподавателите все пак говореха английски и ми обясняваха подробно какво представлява дисциплината и как ще ме оценяват. Направи ми впечатление, че наблягаха на присъствието. Не го разбирах това – защо ми трябва да присъствам на лекции, от които не разбирам и думичка?
Вече си бях избрала дисциплините и отивах на лекция по PGE (Planejamento e Gestão Estratégica), което на български е стратегическо планиране. Имаше две познати лица – момичета от Чехия. Разбира се, седнахме заедно. Влезе преподавателят и започна да говори на португалски. Пет, десет, петнадесет минути. Обърна се към нас и каза на английски: “Момичета, през семестъра ще се работи по екипи, като накрая предавате обща курсова работа Екипът може да е от 3 до 5 души.” Идеално, помислихме си ние трите. И тогава професорът допълни “А, и повече от един Еразъм в екип не може”. Завъртях се и видях, че зад мен има толкова много хора, но единственото, което можех да кажа беше Olá! Bom día! (Здравейте! Добър ден!).
Изправих се, огледах се и едно момиче ми се усмихна. Покани ме да се присъединя към нея и екипа, в който имаше още три момчета, от които само едното говори английски. Името на момичето, което ме покани е Таня и първото, което й казах е, че името Таня е често срещано в България и славянските държави, но тя си беше изцяло и само португалка. Е, имах екип по този предмет. Браво!
След края на лекцията Таня извика мен и другите две момичета от Чехия, за да ни покани на вечер на специалността. Даде си телефонния номер и помоли до края на деня да кажем какво сме решили, защото има куверт. Аз исках още веднага да кажа “Да”, но реших да питам и момичетата. Те не бяха въодушевени от идеята и ми казаха, че едва ли ще отидат. Аз бях решила, че искам да отида.
Дойде въпросната вечер и аз отивах към мястото на срещата, където трябваше да се съберем всички. Отидох и нямаше никой. Почаках, помислих, че съм подранила, но никой не дойде и тръгнах обратно към квартирата. Чух някой да вика името ми се огледах. Три момичета с наметала тичаха към мен и лицата им ми бяха познати. Да, бяха от класа по PGE и да, сякаш бяха излезли от Хари Потър! Оказа се, че съм била в грешния край на улицата и тръгнах с тях. Чудех се защо и те са с такива дрехи. Нали уж щеше да е парти…
След 5 минути стигнахме до мястото на срещата, където имаше много студенти и по-голямата част от тях също носеха странните дрехи. Тези, които ме познаваха от лекцията много ми се зарадваха. Останалите се запознаваха с мен. Имаше и студенти с нормални дрехи! Слава Богу, помислих си аз, но малко по-късно разбрах причината – първокурсниците трябва да си заслужат униформата и нямат право да я носят през първата година на висшето си образование. Докато това стане, те са т.нар. от нас “зайци” изпълняват всичко, което им кажат по-големите студенти.
Първоначално изглежда, че сякаш се гаврят с първокурсниците, но аз ги гледах и всички се забавляваха. Наистина. При мен дойде момиче от моя клас, казва се Ева. Направи ми впечатление, че върху ноктите на пръстите на ръцете си има лепенки (за рани) и я попитах какво се е случило. Заради униформата, каза ми тя и ми обясни.
Така наричаната (от мен) униформа, на португалски traje académico, най-напред не е задължителна, но за студентите в Коимбра е въпрос на чест да я носят. Състои се от риза, пола/панталон, елек, сако, обувки и наметало. Винаги се носи пълна униформа, не просто част от нея. Лепенките на ръцете на Ева бяха, за да скрият лакираните й нокти. Лепенка имаше и на китката си, където има малка татуировка, която също се покрива. Не се носи грим, когато си с униформата и дори обувките да ти убиват, те са част от униформата и не може да ги смениш с други.
Беше ми трудно да повярвам на това, което чувах и виждах. Чувах за някакви строги изисквания, униформа, която те ограничава, а виждах хора, които се забавляваха както не бях виждала досега.
След близо два часа, в които по-големите караха по-малките да правят какво ли не, отидохме да вечеряме. Отново бях шокирана. “Ресторантът” беше едно малко пространство с две дълги маси. Едната беше за нашата специалност, втората маса беше за студенти от друга специалност, не ги познавах. Собственикът се промъкваше едва едва между двете маси и носеше кани с вино. Сигурно през 10 минути. Когато един започнеше да пее, пееха всички.
Колегите ми не ме оставяха за миг. Постоянно ме питаха дали ми е стигнала храната, дали искам да изляза навън да си поговорим, защото вътре беше твърде шумно, дали има нещо, което ме притеснява, което не ми харесва.
След ресторанта част от колегите ми отидоха на дискотека. С униформите. Друга част казаха, че се прибират, но настояваха да ме изпратят преди това [а аз както споменах, живеех на идеална локация, близо до заведения и дискотеки, та не беше трудно за обяснение].
Прибрах се рано сутринта и не исках да спя. Бях впечатлена! От позитивизма, който беше не просто в мен, а навсякъде около мен. От уважението към традициите бях не просто впечатлена, а чувствах респект. Бях омагьосана. Не от историите за Хари Потър, а бях омагьосана от Коимбра. Все повече и повече исках да опознавам този град, тази държава и португалския народ!
Mon Georgieva 