От една бивша

“Съвършенство се постига не когато няма какво повече да се добави, а тогава, когато няма какво да се премахне.”

Веднага идва един простичък и повече от красноречив мой спомен, Във Варна се случи тази история… Обичах да рисувам и още повече тогава обичах да рисувам нокти. Затова имах доста лакове, които подреждах по точно определен ред на шкафа до леглото ми. Вманиачена бях по някакъв мой си начин, но беше красиво.

Един ден се прибрах след лекции в привидно спокойния апартамент,. Отидох до леглото си, за да оставя нещо и уж небрежно веднага погледът ми се закова върху шкафа на стената и разбърканите лакове за нокти! Нямаше и помен от моя точно определен ред. Побеснях и едновременно с това се скъсвах от смях заедно със съквартирантите в другата стая.

“Съвършенство се постига не когато няма какво повече да се добави, а тогава, когато няма какво да се премахне”.

А аз трупах още и още лакове и задължително им намирах място в точно определения ред.

Днес е различно – отново съм перфекционист, но от най-добрия вид. Перфекционист, категорично не на всяка цена. Казват, че промяната е единственото сигурно нещо и по тази логика, винаги може да стана перфекционист от лошия вид, но едва ли. Днес дори лакове не задържам.

Често, обаче, си спомням тази случка – по детски наивна и със смисъл.