Красива еуфория от (не)видима красота

Преди години много “мило” бях събудена. Будна съм и до днес. През 2015г. една жена ме разплака от сърце. Така се запознах с Биляна Савова. Страхувах се от думата “инвалидна количка”, тогава изобщо не я допусках в живота си, нямах нужда от такова нещо. Не си представях, че някога ще имам.. Тази среща се случи в първия ден от кампанията “Ден на колела”. Много плаках и го запомних. Първата популярна личност, която седна в количката беше Теодора Духовникова, а аз си вървях. И така…

Стигаме до сега. Сега е различно. Денят е 3 юни, годината е 2019. Случи се едно дългоочаквано събитие – 7 млади дизайнери от НХА направиха дрехи за 7 човека с двигателни дефицити. И изненада – аз съм един от тези 7. Не съм дизайнер, значи съм от другите. Жената, която през 2015г. ме разплака от сърце, същата Биляна, ми се обади с много симпатичната идея за модно ревю, в което са участвам заедно с избран от мен придружител – роднина, приятел, приятелка и т.н. Последваха много срещи с дизайнерката Теодора Лазарова, процесът на работа, с която беше много повече от просто приятен! Датата и мястото на събитието се променяха 3 пъти като 3тият път беше “за щастие” и се получи приказно!

За да направя симпатичната идея на Биляна още по-симпатична, почти веднага си избрах с кого да “дефилирам”, поканих я и тя категорично прие. Теодора Духовникова ми беше първата и най-логична асоциация и не знам кога ще се уморя да благодаря. Започвам с благодарности за това, че устоя на множеството промени по отношение датата и мястото на събитието.

Третият път наистина беше за щастие -ревюто се състоя на 3 юни. Проведе се на открито, дъждът сякаш по поръчка спря, пред самия Народен театър “Иван Вазов” беше опънат червен килим. Всички модели заедно с придружителите и дизайнерите бяхме във фоайето на театъра, всеки момент и Теди Духовникова идваше, до мен беше другото Теди, дизайнерката ми, и докато чаках сбъднах още едно мое желание – лично се запознах с певицата Белослава, която много харесвам и прегърнах хората, с които започват сутрините ми – Богдана и Симеон от СТАРТЕР по БГ Радио. Двамата бяха водещи на събитието, а аз от кога исках да им стисна ръцете и да им кажа колко много обичам това, което правят. И казах им го – Боги така се зарадва, а Симо, в типичния за него стил, опита да се направи, че не е впечатлен и ми каза че правя голяма грешка като всеки ден се събуждам с тях и от утре, каза той, нямало да ги слушам. Обаче, не позна! Забавлявате ме всяка сутрин,, а в идиотския вторник сте ме разплаквали от смях. Възхищавам ви се.

Остават секунди до началото, водещите вече са навън, публиката е готова, във фоайето останахме 7 модели, 7 дизайнери и 7 придружители. Получихме последни наставления за реда, по който водещите щяха да ни представят – Теди Духовникова и аз бяхме в края на списъка и според плана докато дизайнерката Теди Лазарова е на “сцената” и представя облеклото, което е направила за мен пред водещи и публика, придружителката ми и аз трябваше да минем по червения килим – аз бях седнала в количката понеже съм “специална”, а Теди Духовникова ме “управляваше”. Толкова за официалния план. Подредихме се в нещо като колонка в реда, който ни беше представен, съответно Теди, Теди и аз щяхме да завършим ревюто и застанахме последни. Представянето на всеки модел траеше по 4 минути, значи имахме половин час просто да правим нищо във фоайето на театъра. И както си говорехме, Теди ме попита дали искам са ме завърти докато сме на “подиума”, както правят истинските модели, може би да ме изправи. И така дойде идеята ми освен да стана права, да вървя с тяхна помощ. Много бързо измислихме нов план – до средата на пътеката пътувам с количката,, управлявана от Теди, в средата на пътеката прави пауза и ме върти на всички страни, за да покаже красивите ми дрехи, изцяло направени от другото Теди. Дизайнерката обяснява на водещите какво и как е направила, а ние с придружителката ми упорито се въртим и усмихвахме в центъра на пътеката. Когато въпросите към дизайнерката приключат, тя идва при нас в средата на пътеката. И трите заедно ходейки, стигаме до края на килима. Страхотен план измислихме и си го репетирахме докато чакахме реда си във фоайето. Далече съм от мисълта, че много хора ще разберат как се чувствах в този момент – просто не усещах, че има граници за мен. Толкова често усещам елегантното съмнение и недоверие на хората в мен и способностите ми, че на моменти дори самата аз се притеснявам и не си вярвам. А сега Теди и Теди не просто постоянно ме насърчаваха, те толкова силно вярваха в мен и друг вариант освен този, в който планът ни става реалност, не съществуваше.

И след малко дойде нашият ред, време беше. Излязохме от фоайето на сцената при водещите и дизайнерката остана да говори с тях. Теди Духовникова и аз в количката не бързахме да стигнем до средата на пътеката, а когато стигнахме се усмихвахме на публиката, въртяхме се в кръг, “позирахме” за снимки и само ние си знаехме какво всъщност правим – чакахме другото Теди, а тя не се бави и с периферното си зрение я виждах, че идва при нас. Сега беше началото на почти импровизирания мини “спектакъл” – с тяхна помощ се изправих и заедно, всяка с двата си крака;, вървяхме до края на пътеката! Толкова безкрайно много ви обичам, момичета, благодаря ви, че с такава лекота повярвахте в мен!

Не е истина колко ужасно малко му е нужно на човек…Изненадите, вече и за самата мен, продължиха благодарение на водещите, които своевременно реагираха на случващото се. Публиката пляскаше, Симо почти веднага помоли всички, които могат да се изправят и накрая Боги отиде да говори с най-добрата майка- майката на Моника. Не чувах какво говорят, изобщо цялото ми внимание беше фокусирано само върху двата ми крака и евентуално Теди от едната ми страна и Теди от другата страна. Чувството не може да се опише, по-правилно ще е да замълча.

Не мога и няма да се уморя да благодаря на жената, която първо хубаво ме накара да се наплача, а след това ме събуди и не спира да ме държи будна! Билянка, горда съм с всичко, което правиш и те познавам. Това, че бях малка част от проекта “Невидимата красота” означава толкова много за мен. Наистина беше приказно и просто имах чувството, че мога да полетя! Обичам те толкова много, Билянка! Благодаря, за възможността да изживея тази красива еуфория!

Накрая ще споделя нещо адски нерационално, което в някакви моменти идва точно на мястото си – става въпрос за думата инвалид. Буквалният превод на тази дума е невалиден. Е, аз защо да съм невалидна? Имам ВАЛИДНА лична карта, консумирам храни, преди изтичане срока им на годност, дори шофьорската ми книжка е валидна, макар и да не шофирам. Та, не мога да се възприема като НЕвалидна. Нито пък и като човек със специални нужди. Какво е специалното на чисто човешката ми нужда да вървя? Просто питам.

Моето „мило” събуждане

Това е един стряскащ и същевременно с това – любим мой спомен! Историята на едно събуждане…”Мило” при това…

Поставиха ми диагноза множествена склероза през септември, 2014г.., бях едва на 21г., невъзможно беше да осъзная случващото се, камо ли да го приема. За Бога, бях “дете”, пък някакви хора с бели престилки ме убеждаваха, че до 2 години ще бъда в инвалидна количка. Ехо, аз имах съвсем други планове…Толкова бяха настоятелни, че превърнаха думата “инвалидна количка” в най-големия ми кошмар! Радвам се, че не знам имената на въпросните медици, ще ги нарека просто уж лекари, уж доктори. А най-уж коментарът/препоръка/съвет, който много бързо ме накара да разбера, че МС е крайно непознато както за мен, така и тях, понятие беше от един такъв уж доктор, който не веднъж ми повтори, че евентуална бременност би ме лишила от симптомите на МС. Затова да побързам.. Та,мисля, че правилно използвам нашумялото “уж”…
Не съществуват думи, с които мога да опиша как се чувствах през първите няколко месеца и с колко много “оптимизъм” и “позитивна” нагласа приемах съвети и препоръки, основно от семейството си. Срамувах се други хора да знаят, да ме определят с етикет “болна” и все си измислях, намирах елегантно и смешно оправдание защо говоря бавно, защо залитам, защо ръката ми трепери. Ок, все нелепи ситуации…
Стана 2015г. МСът изглежда се чувстваше добре в моето тяло и симптомите почти неусетно прогресираха. Единственото, което представляваше някакъв интерес за мен в този период беше информацията в Интернет, наивно си мислех, че решението на загадката е там. Убедена бях! Едно име срещах постоянно – Биляна Савова, по нищо не личеше да има МС. Очевидно беше, че уж докторите категорично са си уж… Независимо един от друг, няколко мои приятели настояваха да осъществя контакт с нея…
Стана така, че в един слънчев ден получих билет за семинар с името “Свободата да бъдеш”. Ще говоря без конкретни дати и т.н., в програмата имаше много лекции от различни хора, много теми и т.н., но аз отивах с ясна и конкретна цел – да видя Биляна на живо, истинска ли беше? Така усмихната на всички снимки, така обнадеждаваща, а с МС… Нищо повече не знаех за нея, отивах на семинара, за да се запознаем…
Семинарът беше в София, по това време аз учех във Варна. Ама какво от това? Пътувах с нощния влак, пристигнах в София, открих въпросното място, получих програмата със залите, лекторите и лекциите. Нямах търпение, не можех да стоя на едно място, така имах нужда да я видя, да я чуя, просто да си разменим по една истинска усмивка, трябваше да видя с очите си, че е реална. От доста години имаше МС и изглеждаше прекрасно. Исках да разбера повече.
Време беше! Смело и щастливо отивах към залата, спокойно седнах на първия ред в средата, за да я видя отблизо и започнах да броя минутите, секундите… Вратата на залата внимателно се отваряше и тя влезе – ИЗНЕНАДА! Беше в инвалидна количка заедно с придружител...
Кошмарът ми оживя! Най-големият ми страх се случи.. Разплаках се. Не съм сигурна защо. Дали защото помислих, че много наивно бях повярвала на някаква “фалшива” информация в Интернет, или защото веднага си представих себе си, седнала в такова нещо. Биляна Савова говореше нещо, аз изобщо не я чувах. Отказах да я слушам до момента, в който тя бързо се изправи и остави количката далеко от себе. Всичко беше наред, количката бе част от кампанията “Ден на колела”, имаща за цел да провокира осъзнаване за живота на хората, които ежедневно се придвижват така. В рамките на конкретната кампания популярни личности биваха предизвиквани да прекарат един ден на колела. Така например, следващият участник в приключението бе актрисата Теодора Духовникова.
След края на лекцията всички бързо излязоха от залата. Може би бързаха за следваща лекция в друга зала, мислех си аз. Да, ама не! Бързаха, за да говорят с Биляна, която вече беше в коридора. Желаещите да говорят с нея бяха доста, аз умишлено исках да бъда последна в опашката, знаех само, че ще се представя, ама какво ли щях да я питам… Търпеливо изчаках реда си и се изправих срещу нея. Мълчание… Разменихме си и по една искрена усмивка, при което тя каза: “Аа, сега се усмихваш, а по време на цялата лекция от очите ти капеха сълзи. Опитвах се да не те гледам, но ти стоеше пред мен…Защо плака толкова?”. За пръв път аз спокойно и без да се притеснявам говорих за здравословното си състояние. С почти непознат човек…И като тръгна една приказка…
Това ми трябваше, от това имах нужда. Събудих се! Разбрах, повярвах и приех факта, че не мога и не трябва да се срамувам от положението си. От какво се срамувах? От себе си. И защо? Тогава дори нямаше от какво да се притеснявам, просто говорът ми беше по-бавничък. Днес е различно, но днес съм будна! Това направи МС за мен – това беше едно “мило” събуждане. И както алармата на будилника всяка сутрин – едва ли съществува подходящ момент, в който да прекъсне сладкия ти сън. Вярвам, че само трябва да поискаш и твоят будител ще те намери! Отваряй си очите и съзнанието, повярвай и ще бъдеш събуден! Аз бях!


Първата публикация на т.нар. “писмо в бутилка” е ТУК.

Моята португалска приказка – три години по-късно…

Част първа на моята португалска приказка написах в края на далечната 2015г.. След онази лесна равносметка за 156те прекрасни и незабравими дни, които изживях в Португалия, последваха събития, които станаха повод за още равносметки… Три години по-късно стигнах и до последната част 12! Това е един много специален послепис на португалската приказка, която изживях, запомних и в продължение на 3 години разказвах  – това време стана красноречив повод за нова равносметка…Не подозирах, че ще пиша за нещо такова, ама нали приказките имат “интересен” финал. Затова, продължавам напред…

На 17 юли, 2014г. стъпих на българска земя. Радвах се, разбира се! Семейството ми беше тук, големият куфар, който пратих с куриер също вече бе пристигнал вкъщи и ме очакваше. Връщах се към предишния живот. Де да беше лесно… Никой вече не говореше на португалски около мен (и абсолютно нормално), ама това адски много ми липсваше! Затова пък аз говорех непрекъснато – не на португалски, говорех за Португалия. Неколкократно различни хора забелязваха дори, че говорът ми е различен, говорех доста по-бавно от преди. Не се изненадвах, бях подготвена с някакъв отговор, защото още в Португалия Томас (Чехия) отбеляза, че звуча много по-спокойна, отколкото в началото. Португалия и всичко португалско просто ме успокояваха. Искаше ми се и наистина вярвах в думите, станали нещо като девиз на приключението ни Keep calm and just chillax!

Не съм сигурна дали мина и месец от прибирането ми в България, когато ми поставиха диагноза множествена склероза. Не знаех много, даже нищо, за това нещо. Как, защо, какво следва? Задавах си нормалните въпроси, на които не получавах ясен и адекватен отговор… Оказа се, че отговорите на тези въпроси са широко отворени и се дават от мен за мен. Ако искам, ако мога..

И се връщам към историята. Остана ми 4ти курс в университета във Варна, чудех се дали и как ще приравнят оценките от семестъра в Португалия,. Нямаше проблеми. Завърших и 4ти курс, остана само дипломната работа. Защитата оставих за по-късната сесия през септември, първо, защото не се чувствах достатъчно подготвена, и второ, защото някакви симптоми опитваха да стават постоянни, а аз мислех, че просто е нужно време и всичко ще се нареди. Доста хора ме съветваха да отложа защитата за следващата година, но не го направих, това означаваше да чакам още година за дипломата си и по-важното – симптомите деликатно прогресираха и нямаше как да знам какво ме очаква догодина по това време… Сега ще кажа, че решението ми е било правилно.

Португалската приказка продължаваше. Даша и Томас дойдоха в София при техен колега и приятел от Чехия, който сега беше в България отново по Еразъм. С тях пътуваха още едно момиче и едно момче. Момчето твърдеше, че ме познава от Коимбра, когато е идвал на гости на Томас по време на Quiema das Fitas. Тогава сме се запознали, защо не си спомнях? До момента, в който ей така между другото, спомена, че е братът на Томас, така всичко се подреди и се сетих! Та, посрещнаха ме на централна автогара в София, бързо намерихме заведение с българска кухня, това искаха да опитат, и изобщо забравихме, че е минала повече от година от последната ни среща. Плановете, които се правеха на всяко парти за изпращане, наистина, и сякаш с лекота се случваха. А това беше най-интересно и любопитно за момчето, което в този момент беше Еразъм студент. Как толкова хора, идващи от най-различни държави и говорещи на различни езици, продължаваха да се търсят. Тайната, може би, се нарича Коимбра, Португалия.

Хапнахме, говорихме, припомняхме си забавни моменти, планирахме кога ще се видим пак и най-важното – кога отново ще отидем в Коимбра? Стана време за последния автобус към Севлиево, изпратиха ме до автогарата, качиха ме на автобуса и се разделихме сякаш още на следващия ден щяхме се видим.

This slideshow requires JavaScript.

Комуникацията с ЕРАЗЪМ студентите продължава и до днес в онази група, която Арту (Финландия) направи още в Португалия, докато семестърът за всички нас си “течеше”, а аз тогава, все още, дори не използвах Whatsapp, но се научих… Хората в тази група бяха едни от първите, с които споделих какво се случва с мен и здравето ми. Първо на тях казах, че заминавам за Индия…

В Индия имах цялото време на света, Мечтаех си да отида там, исках да обикалям и т.н., различно е, интересно е. Убедих се в това и от мъничката част, която видях. И тук не липсваха разни истории за разказване, опитах. Обаче португалската приказка (тогава бях написала едва 5-6 части) не излизаше от главата ми. Не очаквах, че след като се върна, ще съм във състояние да продължа. Мислех, че спомените ми няма да бъдат вечни. В Индия прекарах времето си в учене на… португалски! Грижливо подчертавах важното в помагалото, което си носех от България, разбрах, че в Индия има цял щат, макар и най-малкият, който близо 500 години е бил португалска колония и неколкократно индийците ми задаваха въпроса “Ходила ли си в Гоа? Трябва да отидеш, ще ти хареса!”.. Вероятно мястото е запазило нещо португалско…уау!

This slideshow requires JavaScript.

Защо разказвам всичко това? Красиво би било да приключа с предишната част – край, финал, равносметка и готово. Да, ама не. Животът има други планове…Планове, които промениха мен и хората около мен, научиха ме на много и категорично ме извадиха от комфортната ми зона. Истината е, че истинската равносметка успявам да направя сега и вероятно, няма да е последната. Благодаря на моята първа португалска приказка, че упорито ме преследва до последно…Очаквам следващата!

Цената на мечтите

Лятото на 2012, топла вечер, централния плаж във Варна, плажно парти заедно с около десет чуждестранни студенти, участници в един от летните проекти на AIESEC. Вечеряхме, танцувахме, когато няколко човека отидохме по-близо до морето и седнахме на пясъка. Беше приятно тихо, слушахме шума на вълните и мечтаехме. Говорихме си за държавите, в които сме били и онези, които искаме да посетим. Не се страхувах да мечтая и все пак едва ли осъзнавах какво казах, като дойде реда ми: “Мечтая да посетя Индия и Бразилия.

Не знам защо този момент е останал така ясно в съзнанието ми. Друго от вечерта не си спомням и е разбираемо предвид,че са минали 5 години. Беше просто една “игра на държави”, която към настоящия момент може да се разглежда като добре премислен сценарий.

Бразилия още е в “списъка с желанията”. Обаче онези 6 месеца, които прекарах в Португалия, направиха мечтата по-възможна от всякога. Говоря португалски, запознах се с достатъчно бразилци по време на Еразъма в Коимбра. Съквартирантката ми беше бразилка и постоянно ми разказваше именно за Бразилия.

Що се отнася до Индия – случи се. Изобщо не както си представях, ама се случи. Платих си цената, даже продължавам да я плащам. Индия се оказа извънземно различна от всичко досега. Стоях с отворена уста, когато две индийки си говореха на английски, за да се разбират. Оказа се, че официалните езици в Индия са около 14. Езици, не диалекти!

Официалните езици в Индия

Мечтите се сбъдват, стига да си готов да платиш цената. А цената може да е цена във валута, може и да е от малко по-друг вид. Въпросът е стиска ли ти да платиш цената? И един приятелски съвет – внимавай какво си пожелаваш. 🙂

Свят в цвят /и една чаша/

Бях свикнала с много бързо темпо на живот, исках всичко да се случва сега и веднага, контактувах с хора от цял свят. Пътувах много, работех много. И изведнъж, когато се наложи да направя пауза, откачих… Отне някакво време, за да се събера (благодаря на хората, които останаха!) и вместо да се оплаквам от сивото ежедневие, си го направих шарено…

img_20170213_120100_922.jpg

Може би сте чували за това, звучи детинско, но започнах да оцветявам. Книгите за оцветяване за възрастни нашумяха през последните години. Казват, че е полезно и приятно. Е, поръчах си аз такава “оцветявка”, получих я и когато я отворих, я затворих на мига. Всичко беше толкова дребно и пипкаво, а аз очевидно бях всичко друго, но не и търпелива…

Утрото е по-мъдро от вечерта. Затова на следващия ден я отворих отново и започнах да оцветявам с някакви моливи, които събрах из чекмеджетата на бюрото и които имах  от ученическите си години. Пълна пародия, основно заради моливите. Не беше в стила ми да губя време и си поръчах “истински” цветни моливи в качеството, на които уж не се съмнявах.

Бяха при мен на следващия ден и реших да опитам отново. Избрах нова страница и започнах да оцветявам. Излишно е да коментирам разликата между предишния ден и сегашния. Новите моливи го направиха по-цветен от всякога.

Така започнах да оцветявам почти ежедневно. Да, става много бавно; да, изключително пипкава работа е; да, детинско е. Обаче ме научи на търпение, върна позабравената любов към изобразителното изкуство и оцвети живота ми. Сивото ежедневие стана цветно с една “оцветявка” и едни цветни моливи.

Нужно ли беше да разказвам това?

Като се замисля, никакъв шанс да стане при всеки – някаква оцветявка да направи живота по-хубав. И слава богу! Затова съществуват милиони хобита – дали ще е рисуване, фотография, писане, колекциониране, музика, танци, театър, кулинария и пр, и пр.. Истината за мен е, че светът има нужда от изкуство, повече изкуство, от много повече изкуство. Формата на това изкуство не е от значение, нужно е желание и после малко вдъхновение. Започнеш ли веднъж, вдъхновението идва самó.Изкуството прави живота така чаровен!

Това е една история за крещящата нужда от изкуство в ХХІ век. Вярвам, че в МОН би било добре да се замислят преди поредната промяна в учебния план на училищата, защото обикнеш ли изкуството от дете, това е любов за цял живот.

imag2513

А чашата!? Имам я от ученическите си години, стара и избеляла е. /радвам се, че оцелява и до днес/. Когато я видя, думите, изписани на нея ме вдъхновяват – било то да пиша,да оцветявам, да рисувам. Да виждам изкуство навсякъде около себе си: “Свят в цвят”.

 

Родна реч, омайна, сладка…

Жиавеем в такова време, в което е повече от необходимо да учиш чужди езици. И нямам нищо против, обичам чуждите езици. Смятам, обаче, че езикът, който трябва да научим преди всички останали е българският.

Когато гледам новини или попадна на статия във Фейсбук как грамотността на българските ученици намалява все повече и повече или пък, че се обмисля премахването на пълния член и подобни “иновации”, се ядосвам. Излиза, че ще опростим българската граматика, защото видиш ли, българинът е оглупял. Не искам да критикувам нищо и никого, затова ще припомням някои правила, които често бъркаме, включително и аз.

Имам един приятел от Варна, който винаги поправя неправилната употреба на бройна форма. Постепенно всички останали в AIESEC, локална секция Варна, започнахме да се замисляме дали да кажем четирима ученикА или ученицИ. И така чрез майтапа си казахме истината и научихме правилото. Давам пример с редовната грешка, която правехме:

ГРЕШНО: В петък пристигат двама стажантА.

Не! Правилната форма е стажантИ. И още футболистИ, политицИ, докторИ и т.н. Ще го обясня елементарно – множественото число на съществително име, одушевен предмет от мъжки род завършва на И. Толкова.

Такъв въпрос има и в матурата по български език след 12 клас. В учебниците правилото е обяснено надълго и нашироко, продължава да се греши, а обяснението може да се направи по-просто.

Причината за тази публикация е, че се изнервям на медиите. Нямам проблем, когато хората около мен бъркат, и аз бъркам, обаче националните медии, и то в праймтайм, някак не върви да говорят за неграмотността на учениците, от една страна, и двама учителЯ, които протестират, от друга. Заслушайте се!

Българският бил сложен и пр. Прекрасно! Можем само да се гордеем с това.

Родна реч, омайна, сладка,

що звучи навред край мен;

реч на мама и на татка,

реч, що мълвим всеки ден.

/Ран Босилек/

Строгият учител с най-трудните уроци

В училище не обичах химията. Не я разбирах. Трудно ми беше и в часовете по немски. После, в университета, едва ли ще изненадам някого, статистиката никак не ми се нравеше. В края на краищата, дипломирах се напук на трудните уроци. И стана интересно. /предупреждаваха ни, но не го взимахме на сериозно/

Истината е, че най-трудните уроци започват след всички образователни институции..Най-трудните уроци са от учебника на живота и са персонализирани за всеки. Предателство, несполучлива връзка, загуба на близък човек, здравословен проблем, неподходяща работа – всичко това са уроци. От друга страна, урок е и запознанството с нов приятел, повишението в работата или пътуването в чужда държава.

Уроците са навсякъде около нас – ежедневно, ежеминутно. Не винаги, обаче, успяваме да ги разпознаем като такива. Понякога е нужно време, за да разберем, че онази връзка наистина не е била сполучлива и слава богу, че приключи. Или пък работата, от която ме уволниха, наистина не е била подходяща за мен. Сега вече знам какво да НЕ търся.

Животът преподава своите уроци по-трудния начин, за него това е единственият правилен подход. Нивото на ефективност на този подход зависи от ученика. Учениците без силна воля и самоинициатива трудно успяват да завършат учебната година и повтарят един и същ учебен материал, отново и отново. Няма лошо, всеки сам избира.

Животът не работи с учебна програма. При него няма понеделник до петък, първи/втори/пети час. Няма учебен план /доколкото ни е известно/, но рано или късно уроците се биват преподадени. Учителят е строг и взискателен и не прави компромиси. Днешните любимци са утрешните двойкаджии и обратно. Учениците “с връзки” не могат да разчитат вечно на това, защото връзките се късат.

Учителят Живот има едно прекрасно умение – индивидуален подход към всеки ученик. Винаги знае на какво и кога да те научи. Прави го по най-правилния начин. И ако в училище учителят винаги ни обясняваше защо цветът в епруветката се промени и как достигнахме до решението на задачата по математика, Животът не обича да обяснява и не го прави. Формата на обучение е самостоятелна, а тестовете идват без предупреждение.

1

Химията не съм я забравила, но нямам допир с нея, към този момент. Немският – разбрах, че “не е моят език”. Засега. Вече уча уроците на живота – понякога са брутални, факт! Но щом най-строгият учител иска така, нека я играем тази игра. 🙂

PS: Когато вечер си лягам, винаги си преговарям уроците от деня. Опитайте!

Патицата с човешки ум

Това е една история от книгата “Нова земя” на Екхарт Толе, за която смело мога да заявя, че ме накара да се замисля и “дойде” в ръцете ми в правилния момент.
“След като две патици се сборичкат (това впрочем никога не трае дълго), те се разделят и излитат в противоположни посоки. След малко всяка патица енергично плясва с крила няколко пъти, с което освобождава допълнителната енергия, създала се в нея по време на боричкането. Полетът й продължава, все едно нищо не се е случило.
Ако патицата имаше човешки ум, щеше да продължи да си мисли за боричкането като създаде история за него. Историята й вероятно щеше да бъде нещо такова: „Не мога да повярвам какво онзи ми причини. Доближи се на по-малко от десет сантиметра до мен. Мисли си, че блатото е негово. Изобщо не се съобразява с личното ми пространство. Вече никога няма да му имам доверие. Следващия път сигурно ще направи друго нещо — само и само да ме ядоса. Сигурен съм, че вече планира какво ще е то. Ала аз няма да го търпя. Ще го науча аз него, ще му дам такъв урок, че ще ме помни“. И т.н., и т.н., умът изприда своите истории, продължава да ги мисли и да говори за тях дни, месеци, понякога дори години по-късно. Що се отнася до тялото, боричкането все още продължава и енергията, която то генерира в отговор на всички мисли е емоция, генерираща на свой ред още мислене. Това е емоционалното мислене на егото.
Виждате ли колко труден би станал животът на патицата, ако имаше човешки ум. А именно така се държат повечето човешки същества. През цялото време. Няма ситуация или събитие, които да са веднъж завинаги завършени за тях. Умът и създаденото от ума, „аз и моята история“, ги продължават и пресъздават отново и отново.
Ние сме форма на живот, изгубила пътя си. Всяко нещо в природата, било то цвете, дърво, животно, може да ни преподаде важни уроци, стига да спрем, за да го погледаме и послушаме. Урокът, който ни преподава нашата патица, е следният: плеснете с крила — преведено на човешки език „освободете се от историята“ — и се върнете на единственото място, което съдържа сила — настоящия момент.” /Екхарт Толе, `Нова земя`/

И щом едно дърво може, защо ти да не можеш?

Това е история, вдъхновена от едно дърво. Дървото, което виждам всяка сутрин през прозореца на стаята си. История за новото начало, за мотивацията, за желанието за живот.

tree

Януарска сутрин. Събудих се, вдигнах щорите и гледката ме изненада. Всичко беше покрито със сняг, продължаваше да вали и беше красиво. /Когато си легнах предишната вечер нищо не подсказваше, че ще вали изобщо./ Натрупа много и валя в продължение на няколко дни. Бях доволна, защото беше приказно красиво!

През тези няколко дни наблюдавах как едно от дърветата пред блока сякаш не се радваше на снега толкова, колкото се радвах аз. Клоните му бяха тънки и най-логично беше да помисля, че няма да издържат и в един момент, някаква част от дървото ще се счупи. Дори бях притеснена за колите, паркирани непосредствено под него. В продължение на три дни дървото клюмваше още и още.

Бях убедена, че дървото няма да издържи и беше крайно време част от него да се счупи, когато на следващия ден се изумих от това, което се случваше. Снегът беше започнал да се топи, беше слънчево, а дървото сякаш се събуждаше от зимен сън. В рамките на един ден се върна в обичайния си вид. Нямаше следа от цялото огъване под тежестта на снега през последните дни. Бях впечатлена. Направих някаква асоциация, след което си казах:

И щом едно дърво може, защо ти да не можеш?

Всички имаме трудни моменти. Моменти, в които се огъваме точно както дървото се огъваше под тежестта от снега. Всеки ден се огъваше повече и повече. Но единственото, което се оказа от значение е, че дървото се изправи. И “продължи”. Толкова.

Природата дава прости примери, които вярвам всеки може да асоциира с даден момент от живота си. Оглеждай се по-често. И щом едно дърво може, защо ти да не можеш?

IMAG1910

Защо спрях да използвам думата “дано”?

 

Използвах я постоянно. Всеки ден, по много пъти. И никога не се бях замисляла колко песимизъм съдържа в себе си. Абсурдна и сбъркана е.

Обяснявам – елементарно е! Думата “дано” е съставена от две срички “да и “но”. Работата е там, че тези две срички сами по себе си, са противоположни. Първо казваш “Да!” и се съгласяваш. Веднага след това, обаче, идва негативното “Но, !”, което може да се тълкува като оправдание, например.

“Дано не ме скъсат на изпита утре!”
“Дано!” /Да, но/

Едва ли съществува език, в който да има дума с подобен строеж. Все едно на английски да казваме ‘yesbut’?!

hopefully

Сещам за популярни български песни -“Дано, дано, дано! До всяко добро същество застане поне още едно” и актуалния отговор от близкото минало “А дано, ама надали!”. Уж позитивна, за мен се превърна в една от най-негативните думи в българския език. Който, за щастие, е богат и предлага алтернативи.

С какво замествам “дано”?

  • Надявам се!
  • Дай Боже!

/Приемам предложения за още заместители, ще се радвам да пишете в коментарите :)/

Промяната не става от днес за утре, отнема време да премахнеш често използвана дума от речника си. При мен се получи за около месец. Още едно доказателство, че когато има желание, има и начин!
74497___gustavorezende___Kids_6_03

* Специални благодарности на Юлия! Радвам се, че те познавам!