Цената на мечтите

Лятото на 2012, топла вечер, централния плаж във Варна, плажно парти заедно с около десет чуждестранни студенти, участници в един от летните проекти на AIESEC. Вечеряхме, танцувахме, когато няколко човека отидохме по-близо до морето и седнахме на пясъка. Беше приятно тихо, слушахме шума на вълните и мечтаехме. Говорихме си за държавите, в които сме били и онези, които искаме да посетим. Не се страхувах да мечтая и все пак едва ли осъзнавах какво казах, като дойде реда ми: “Мечтая да посетя Индия и Бразилия.

Не знам защо този момент е останал така ясно в съзнанието ми. Друго от вечерта не си спомням и е разбираемо предвид,че са минали 5 години. Беше просто една “игра на държави”, която към настоящия момент може да се разглежда като добре премислен сценарий.

Бразилия още е в “списъка с желанията”. Обаче онези 6 месеца, които прекарах в Португалия, направиха мечтата по-възможна от всякога. Говоря португалски, запознах се с достатъчно бразилци по време на Еразъма в Коимбра. Съквартирантката ми беше бразилка и постоянно ми разказваше именно за Бразилия.

Що се отнася до Индия – случи се. Изобщо не както си представях, ама се случи. Платих си цената, даже продължавам да я плащам. Индия се оказа извънземно различна от всичко досега. Стоях с отворена уста, когато две индийки си говореха на английски, за да се разбират. Оказа се, че официалните езици в Индия са около 14. Езици, не диалекти!

Официалните езици в Индия

Мечтите се сбъдват, стига да си готов да платиш цената. А цената може да е цена във валута, може и да е от малко по-друг вид. Въпросът е стиска ли ти да платиш цената? И един приятелски съвет – внимавай какво си пожелаваш. 🙂

Свят в цвят /и една чаша/

Бях свикнала с много бързо темпо на живот, исках всичко да се случва сега и веднага, контактувах с хора от цял свят. Пътувах много, работех много. И изведнъж, когато се наложи да направя пауза, откачих… Отне някакво време, за да се събера (благодаря на хората, които останаха!) и вместо да се оплаквам от сивото ежедневие, си го направих шарено…

img_20170213_120100_922.jpg

Може би сте чували за това, звучи детинско, но започнах да оцветявам. Книгите за оцветяване за възрастни нашумяха през последните години. Казват, че е полезно и приятно. Е, поръчах си аз такава “оцветявка”, получих я и когато я отворих, я затворих на мига. Всичко беше толкова дребно и пипкаво, а аз очевидно бях всичко друго, но не и търпелива…

Утрото е по-мъдро от вечерта. Затова на следващия ден я отворих отново и започнах да оцветявам с някакви моливи, които събрах из чекмеджетата на бюрото и които имах  от ученическите си години. Пълна пародия, основно заради моливите. Не беше в стила ми да губя време и си поръчах “истински” цветни моливи в качеството, на които уж не се съмнявах.

Бяха при мен на следващия ден и реших да опитам отново. Избрах нова страница и започнах да оцветявам. Излишно е да коментирам разликата между предишния ден и сегашния. Новите моливи го направиха по-цветен от всякога.

Така започнах да оцветявам почти ежедневно. Да, става много бавно; да, изключително пипкава работа е; да, детинско е. Обаче ме научи на търпение, върна позабравената любов към изобразителното изкуство и оцвети живота ми. Сивото ежедневие стана цветно с една “оцветявка” и едни цветни моливи.

Нужно ли беше да разказвам това?

Като се замисля, никакъв шанс да стане при всеки – някаква оцветявка да направи живота по-хубав. И слава богу! Затова съществуват милиони хобита – дали ще е рисуване, фотография, писане, колекциониране, музика, танци, театър, кулинария и пр, и пр.. Истината за мен е, че светът има нужда от изкуство, повече изкуство, от много повече изкуство. Формата на това изкуство не е от значение, нужно е желание и после малко вдъхновение. Започнеш ли веднъж, вдъхновението идва самó.Изкуството прави живота така чаровен!

Това е една история за крещящата нужда от изкуство в ХХІ век. Вярвам, че в МОН би било добре да се замислят преди поредната промяна в учебния план на училищата, защото обикнеш ли изкуството от дете, това е любов за цял живот.

imag2513

А чашата!? Имам я от ученическите си години, стара и избеляла е. /радвам се, че оцелява и до днес/. Когато я видя, думите, изписани на нея ме вдъхновяват – било то да пиша,да оцветявам, да рисувам. Да виждам изкуство навсякъде около себе си: “Свят в цвят”.

 

Родна реч, омайна, сладка…

Живеем в такова време, в което е модерно да учиш чужди езици. И нямам нищо против, обичам чуждите езици. Смятам, обаче, че езикът, който трябва да научим преди всички останали е българският.

Когато гледам новини или попадна на статия във Фейсбук как грамотността на българските ученици намалява все повече и повече или пък, че се обмисля премахването на пълния член и подобни “иновации”, се ядосвам. Излиза, че ще опростим българската граматика, защото видиш ли, българинът е оглупял. Не искам да критикувам нищо и никого, затова ще припомням някои правила, които често бъркаме, включително и аз.

Имам един приятел от Варна, който винаги поправя неправилната употреба на бройна форма. Постепенно всички останали в AIESEC, локална секция Варна, започнахме да се замисляме дали да кажем четирима ученикА или ученицИ. И така чрез майтапа си казахме истината и научихме правилото. Давам пример с редовната грешка, която правехме:

ГРЕШНО: В петък пристигат двама стажантА.

Не! Правилната форма е стажантИ. И още футболистИ, политицИ, докторИ и т.н. Ще го обясня елементарно – множественото число на съществително име, одушевен предмет от мъжки род завършва на И. Толкова.

Такъв въпрос има и в матурата по български език след 12 клас. В учебниците правилото е обяснено надълго и нашироко, продължава да се греши, а обяснението може да се направи по-просто.

Причината за тази публикация е, че се изнервям на медиите. Нямам проблем, когато хората около мен бъркат, и аз бъркам, обаче националните медии, и то в праймтайм, някак не върви да говорят за неграмотността на учениците, от една страна, и двама учителЯ, които протестират, от друга. Заслушайте се!

Българският бил сложен и пр. Прекрасно! Можем само да се гордеем с това.

Родна реч, омайна, сладка,

що звучи навред край мен;

реч на мама и на татка,

реч, що мълвим всеки ден.

/Ран Босилек/

Строгият учител с най-трудните уроци

В училище не обичах химията. Не я разбирах. Трудно ми беше и в часовете по немски. После, в университета, едва ли ще изненадам някого, статистиката никак не ми се нравеше. В края на краищата, дипломирах се напук на трудните уроци. И стана интересно. /предупреждаваха ни, но не го взимахме на сериозно/

Истината е, че най-трудните уроци започват след всички образователни институции..Най-трудните уроци са от учебника на живота и са персонализирани за всеки. Предателство, несполучлива връзка, загуба на близък човек, здравословен проблем, неподходяща работа – всичко това са уроци. От друга страна, урок е и запознанството с нов приятел, повишението в работата или пътуването в чужда държава.

Уроците са навсякъде около нас – ежедневно, ежеминутно. Не винаги, обаче, успяваме да ги разпознаем като такива. Понякога е нужно време, за да разберем, че онази връзка наистина не е била сполучлива и слава богу, че приключи. Или пък работата, от която ме уволниха, наистина не е била подходяща за мен. Сега вече знам какво да НЕ търся.

Животът преподава своите уроци по-трудния начин, за него това е единственият правилен подход. Нивото на ефективност на този подход зависи от ученика. Учениците без силна воля и самоинициатива трудно успяват да завършат учебната година и повтарят един и същ учебен материал, отново и отново. Няма лошо, всеки сам избира.

Животът не работи с учебна програма. При него няма понеделник до петък, първи/втори/пети час. Няма учебен план /доколкото ни е известно/, но рано или късно уроците се биват преподадени. Учителят е строг и взискателен и не прави компромиси. Днешните любимци са утрешните двойкаджии и обратно. Учениците “с връзки” не могат да разчитат вечно на това, защото връзките се късат.

Учителят Живот има едно прекрасно умение – индивидуален подход към всеки ученик. Винаги знае на какво и кога да те научи. Прави го по най-правилния начин. И ако в училище учителят винаги ни обясняваше защо цветът в епруветката се промени и как достигнахме до решението на задачата по математика, Животът не обича да обяснява и не го прави. Формата на обучение е самостоятелна, а тестовете идват без предупреждение.

1

Химията не съм я забравила, но нямам допир с нея, към този момент. Немският – разбрах, че “не е моят език”. Засега. Вече уча уроците на живота – понякога са брутални, факт! Но щом най-строгият учител иска така, нека я играем тази игра. 🙂

PS: Когато вечер си лягам, винаги си преговарям уроците от деня. Опитайте!

Патицата с човешки ум

Това е една история от книгата “Нова земя” на Екхарт Толе, за която смело мога да заявя, че ме накара да се замисля и “дойде” в ръцете ми в правилния момент.
“След като две патици се сборичкат (това впрочем никога не трае дълго), те се разделят и излитат в противоположни посоки. След малко всяка патица енергично плясва с крила няколко пъти, с което освобождава допълнителната енергия, създала се в нея по време на боричкането. Полетът й продължава, все едно нищо не се е случило.
Ако патицата имаше човешки ум, щеше да продължи да си мисли за боричкането като създаде история за него. Историята й вероятно щеше да бъде нещо такова: „Не мога да повярвам какво онзи ми причини. Доближи се на по-малко от десет сантиметра до мен. Мисли си, че блатото е негово. Изобщо не се съобразява с личното ми пространство. Вече никога няма да му имам доверие. Следващия път сигурно ще направи друго нещо — само и само да ме ядоса. Сигурен съм, че вече планира какво ще е то. Ала аз няма да го търпя. Ще го науча аз него, ще му дам такъв урок, че ще ме помни“. И т.н., и т.н., умът изприда своите истории, продължава да ги мисли и да говори за тях дни, месеци, понякога дори години по-късно. Що се отнася до тялото, боричкането все още продължава и енергията, която то генерира в отговор на всички мисли е емоция, генерираща на свой ред още мислене. Това е емоционалното мислене на егото.
Виждате ли колко труден би станал животът на патицата, ако имаше човешки ум. А именно така се държат повечето човешки същества. През цялото време. Няма ситуация или събитие, които да са веднъж завинаги завършени за тях. Умът и създаденото от ума, „аз и моята история“, ги продължават и пресъздават отново и отново.
Ние сме форма на живот, изгубила пътя си. Всяко нещо в природата, било то цвете, дърво, животно, може да ни преподаде важни уроци, стига да спрем, за да го погледаме и послушаме. Урокът, който ни преподава нашата патица, е следният: плеснете с крила — преведено на човешки език „освободете се от историята“ — и се върнете на единственото място, което съдържа сила — настоящия момент.” /Екхарт Толе, `Нова земя`/

И щом едно дърво може, защо ти да не можеш?

Това е история, вдъхновена от едно дърво. Дървото, което виждам всяка сутрин през прозореца на стаята си. История за новото начало, за мотивацията, за желанието за живот.

tree

Януарска сутрин. Събудих се, вдигнах щорите и гледката ме изненада. Всичко беше покрито със сняг, продължаваше да вали и беше красиво. /Когато си легнах предишната вечер нищо не подсказваше, че ще вали изобщо./ Натрупа много и валя в продължение на няколко дни. Бях доволна, защото беше приказно красиво!

През тези няколко дни наблюдавах как едно от дърветата пред блока сякаш не се радваше на снега толкова, колкото се радвах аз. Клоните му бяха тънки и най-логично беше да помисля, че няма да издържат и в един момент, някаква част от дървото ще се счупи. Дори бях притеснена за колите, паркирани непосредствено под него. В продължение на три дни дървото клюмваше още и още.

Бях убедена, че дървото няма да издържи и беше крайно време част от него да се счупи, когато на следващия ден се изумих от това, което се случваше. Снегът беше започнал да се топи, беше слънчево, а дървото сякаш се събуждаше от зимен сън. В рамките на един ден се върна в обичайния си вид. Нямаше следа от цялото огъване под тежестта на снега през последните дни. Бях впечатлена. Направих някаква асоциация, след което си казах:

И щом едно дърво може, защо ти да не можеш?

Всички имаме трудни моменти. Моменти, в които се огъваме точно както дървото се огъваше под тежестта от снега. Всеки ден се огъваше повече и повече. Но единственото, което се оказа от значение е, че дървото се изправи. И “продължи”. Толкова.

Природата дава прости примери, които вярвам всеки може да асоциира с даден момент от живота си. Оглеждай се по-често. И щом едно дърво може, защо ти да не можеш?

IMAG1910

Защо спрях да използвам думата “дано”?

 

Използвах я постоянно. Всеки ден, по много пъти. И никога не се бях замисляла колко песимизъм съдържа в себе си. Абсурдна и сбъркана е.

Обяснявам – елементарно е! Думата “дано” е съставена от две срички “да и “но”. Работата е там, че тези две срички сами по себе си, са противоположни. Първо казваш “Да!” и се съгласяваш. Веднага след това, обаче, идва негативното “Но, !”, което може да се тълкува като оправдание, например.

“Дано не ме скъсат на изпита утре!”
“Дано!” /Да, но/

Едва ли съществува език, в който да има дума с подобен строеж. Все едно на английски да казваме ‘yesbut’?!

hopefully

Сещам за популярни български песни -“Дано, дано, дано! До всяко добро същество застане поне още едно” и актуалния отговор от близкото минало “А дано, ама надали!”. Уж позитивна, за мен се превърна в една от най-негативните думи в българския език. Който, за щастие, е богат и предлага алтернативи.

С какво замествам “дано”?

  • Надявам се!
  • Дай Боже!

/Приемам предложения за още заместители, ще се радвам да пишете в коментарите :)/

Промяната не става от днес за утре, отнема време да премахнеш често използвана дума от речника си. При мен се получи за около месец. Още едно доказателство, че когато има желание, има и начин!
74497___gustavorezende___Kids_6_03

* Специални благодарности на Юлия! Радвам се, че те познавам!

Предистория.

Кратка предистория на това как се стигна дотук, за кого е този блог, за какво ще пиша и най-вече ЗАЩО?

Истината е, че доста дълго отлагах започването на блог, наистина дълго. Но за щастие имам страхотни приятели, които от време на време ме подпитват кога най-после ще си направя блог [Силви, ти си най-пресният ми спомен]или ще напиша книга, но за книгата има време. Та, преди 10 минути ми попадна статия от блога на приятелка [Марта, позволявам ти да бъдеш “виновна”] и взех, че се реших!

Как заобичах писането? Странно е, защото в училище ми вървеше математиката и не обичах да пиша есета и т.н. Първият “аха момент” бяха резултатите от матурите след 12ти клас – по български език изкарах 6,00, а по математика – 4,92!?! Тогава усетих, че някъде бъркам и записах да уча маркетинг вместо строително инженерство.Към днешна дата мога да кажа, че дори за миг не съм съжалявала за решението си.

Когато бях във втори курс, исках да започна стаж, за да трупам опит и така Newtrend Media се превърна във важна част от живота ми (и тук имам много за разказване, но ще карам едно по едно). В продължение на 2+ години пишех статии с новини от ИТ сектора, дигитален маркетинг и т.н. Разбрах, че ми се отдава, и най-важното – беше ми приятно. Сега, като се замисля има логика – обичам да говоря, мога да разказвам истории в продължение не на 1001 нощи, ами на 100 001! Значи има смисъл да пиша. Трябва да пиша!

За какво ще пиша в този блог? Много пъти си го задавах този въпрос, но така и не мога да се огранича в една област, а и не смятам за необходимо. И все пак, ето го моя отговор – ще пиша за всичко, което ме е докоснало по един или друг начин, за всичко и всеки, който е предизвикал емоция у мен. За случки, преживявания, пътувания, книги, музика, филми… За емоции!

А за кого е блогът? На първо място, за мен. Радвам се, че този блог става реалност и познавайки се, мога да кажа, че не правя нищо за отбий номер. Смятам, че ще ми се отрази повече от добре да създам нещо свое, едно лично и неприкосновено място. Оттам нататък, казвам добре дошъл на всеки, който желае да надникне в моя свят, моите размисли и страсти.

Предисторията е задоволително кратка. Тепърва ме очакват истинските истории…