Моята португалска приказка – три години по-късно…

Част първа на моята португалска приказка написах в края на далечната 2015г.. След онази лесна равносметка за 156те прекрасни и незабравими дни, които изживях в Португалия, последваха събития, които станаха повод за още равносметки… Три години по-късно стигнах и до последната част 12! Това е един много специален послепис на португалската приказка, която изживях, запомних и в продължение на 3 години разказвах  – това време стана красноречив повод за нова равносметка…Не подозирах, че ще пиша за нещо такова, ама нали приказките имат “интересен” финал. Затова, продължавам напред…

На 17 юли, 2014г. стъпих на българска земя. Радвах се, разбира се! Семейството ми беше тук, големият куфар, който пратих с куриер също вече бе пристигнал вкъщи и ме очакваше. Връщах се към предишния живот. Де да беше лесно… Никой вече не говореше на португалски около мен (и абсолютно нормално), ама това адски много ми липсваше! Затова пък аз говорех непрекъснато – не на португалски, говорех за Португалия. Неколкократно различни хора забелязваха дори, че говорът ми е различен, говорех доста по-бавно от преди. Не се изненадвах, бях подготвена с някакъв отговор, защото още в Португалия Томас (Чехия) отбеляза, че звуча много по-спокойна, отколкото в началото. Португалия и всичко португалско просто ме успокояваха. Искаше ми се и наистина вярвах в думите, станали нещо като девиз на приключението ни Keep calm and just chillax!

Не съм сигурна дали мина и месец от прибирането ми в България, когато ми поставиха диагноза множествена склероза. Не знаех много, даже нищо, за това нещо. Как, защо, какво следва? Задавах си нормалните въпроси, на които не получавах ясен и адекватен отговор… Оказа се, че отговорите на тези въпроси са широко отворени и се дават от мен за мен. Ако искам, ако мога..

И се връщам към историята. Остана ми 4ти курс в университета във Варна, чудех се дали и как ще приравнят оценките от семестъра в Португалия,. Нямаше проблеми. Завърших и 4ти курс, остана само дипломната работа. Защитата оставих за по-късната сесия през септември, първо, защото не се чувствах достатъчно подготвена, и второ, защото някакви симптоми опитваха да стават постоянни, а аз мислех, че просто е нужно време и всичко ще се нареди. Доста хора ме съветваха да отложа защитата за следващата година, но не го направих, това означаваше да чакам още година за дипломата си и по-важното – симптомите деликатно прогресираха и нямаше как да знам какво ме очаква догодина по това време… Сега ще кажа, че решението ми е било правилно.

Португалската приказка продължаваше. Даша и Томас дойдоха в София при техен колега и приятел от Чехия, който сега беше в България отново по Еразъм. С тях пътуваха още едно момиче и едно момче. Момчето твърдеше, че ме познава от Коимбра, когато е идвал на гости на Томас по време на Quiema das Fitas. Тогава сме се запознали, защо не си спомнях? До момента, в който ей така между другото, спомена, че е братът на Томас, така всичко се подреди и се сетих! Та, посрещнаха ме на централна автогара в София, бързо намерихме заведение с българска кухня, това искаха да опитат, и изобщо забравихме, че е минала повече от година от последната ни среща. Плановете, които се правеха на всяко парти за изпращане, наистина, и сякаш с лекота се случваха. А това беше най-интересно и любопитно за момчето, което в този момент беше Еразъм студент. Как толкова хора, идващи от най-различни държави и говорещи на различни езици, продължаваха да се търсят. Тайната, може би, се нарича Коимбра, Португалия.

Хапнахме, говорихме, припомняхме си забавни моменти, планирахме кога ще се видим пак и най-важното – кога отново ще отидем в Коимбра? Стана време за последния автобус към Севлиево, изпратиха ме до автогарата, качиха ме на автобуса и се разделихме сякаш още на следващия ден щяхме се видим.

This slideshow requires JavaScript.

Комуникацията с ЕРАЗЪМ студентите продължава и до днес в онази група, която Арту (Финландия) направи още в Португалия, докато семестърът за всички нас си “течеше”, а аз тогава, все още, дори не използвах Whatsapp, но се научих… Хората в тази група бяха едни от първите, с които споделих какво се случва с мен и здравето ми. Първо на тях казах, че заминавам за Индия…

В Индия имах цялото време на света, Мечтаех си да отида там, исках да обикалям и т.н., различно е, интересно е. Убедих се в това и от мъничката част, която видях. И тук не липсваха разни истории за разказване, опитах. Обаче португалската приказка (тогава бях написала едва 5-6 части) не излизаше от главата ми. Не очаквах, че след като се върна, ще съм във състояние да продължа. Мислех, че спомените ми няма да бъдат вечни. В Индия прекарах времето си в учене на… португалски! Грижливо подчертавах важното в помагалото, което си носех от България, разбрах, че в Индия има цял щат, макар и най-малкият, който близо 500 години е бил португалска колония и неколкократно индийците ми задаваха въпроса “Ходила ли си в Гоа? Трябва да отидеш, ще ти хареса!”.. Вероятно мястото е запазило нещо португалско…уау!

This slideshow requires JavaScript.

Защо разказвам всичко това? Красиво би било да приключа с предишната част – край, финал, равносметка и готово. Да, ама не. Животът има други планове…Планове, които промениха мен и хората около мен, научиха ме на много и категорично ме извадиха от комфортната ми зона. Истината е, че истинската равносметка успявам да направя сега и вероятно, няма да е последната. Благодаря на моята първа португалска приказка, че упорито ме преследва до последно…Очаквам следващата!

Цената на мечтите

Лятото на 2012, топла вечер, централния плаж във Варна, плажно парти заедно с около десет чуждестранни студенти, участници в един от летните проекти на AIESEC. Вечеряхме, танцувахме, когато няколко човека отидохме по-близо до морето и седнахме на пясъка. Беше приятно тихо, слушахме шума на вълните и мечтаехме. Говорихме си за държавите, в които сме били и онези, които искаме да посетим. Не се страхувах да мечтая и все пак едва ли осъзнавах какво казах, като дойде реда ми: “Мечтая да посетя Индия и Бразилия.

Не знам защо този момент е останал така ясно в съзнанието ми. Друго от вечерта не си спомням и е разбираемо предвид,че са минали 5 години. Беше просто една “игра на държави”, която към настоящия момент може да се разглежда като добре премислен сценарий.

Бразилия още е в “списъка с желанията”. Обаче онези 6 месеца, които прекарах в Португалия, направиха мечтата по-възможна от всякога. Говоря португалски, запознах се с достатъчно бразилци по време на Еразъма в Коимбра. Съквартирантката ми беше бразилка и постоянно ми разказваше именно за Бразилия.

Що се отнася до Индия – случи се. Изобщо не както си представях, ама се случи. Платих си цената, даже продължавам да я плащам. Индия се оказа извънземно различна от всичко досега. Стоях с отворена уста, когато две индийки си говореха на английски, за да се разбират. Оказа се, че официалните езици в Индия са около 14. Езици, не диалекти!

Официалните езици в Индия

Мечтите се сбъдват, стига да си готов да платиш цената. А цената може да е цена във валута, може и да е от малко по-друг вид. Въпросът е стиска ли ти да платиш цената? И един приятелски съвет – внимавай какво си пожелаваш. 🙂

Истински индийски истории – прозорци без стъкла, шапка от пластмаса и една горда майка

Домът й се намираше прекалено близо и все някога щеше да ни покани. В един слънчев ден това се случи. Не съм сигурна дали беше покана или бяхме прекалено настоятелни  (аз със сигурност)… И все пак, тя се радваше, че отиваме.

Беше пусто, буквално беше нищо, селски път от миналия век с интересна растителност. В това нищо стигнахме до две едноетажни постройки. В малко по-голямата и по-приветлива живееше сестрата на мъжа й и семейство им, а ние отивахме към следващата. На входната врата ни посрещна възрастен мъж с много готина шапка. Беше свекърът й, който изобщо не ни очакваше, обаче се зарадва.

Когато влязохме, дъщеря й с впечатляваща скорост разтребваше стаята. И то как – пъхаше абсолютно всичко под дългата маса, а за финал я обиколи, за да се увери, че покривката е изпъната максимално добре. Толкова беше сладко. Тогава момичето беше само на 5 години и въпреки това, знаеше какво да прави. Помогна на майка си да ни настанят, за целта донесоха от някъде три стола, подредиха ги до стената и ние седнахме. Настъпи неловко мълчание.

За кратко. Майка й отиде някъде, а малката остана при нас и въпреки, че не говорехме езика й, се разбирахме. Едва ли си правеше селфита често, но мисля, че й хареса, защото доста снимки си направихме. Не се чувствах удобно да започна да снимам обстановката, не беше и нужно. Знаех, че са бедни, сега го видях. Беше ми казвала нещо за прозорците у тях, обаче английският й не беше добър и реших, че е излишно да се мъча да я разбирам. Сега видях, че прозорци имаше, обаче без стъкла.

Майката се върна доволна и малко притеснена. Носеше две торби с индийски орехчета. Самата тя беше предложила да ми даде малко преди да си тръгна за България. Сега торбите бяха само две, защото аз нямаше да си заминавам скоро, а тя искаше да даде и на другите българи. Извади един орех, за да видим какво и как се прави с него. За нас тримата беше интересно, а през това време малката вече подготвяше следващото си изпълнение, защото като всяко дете искаше вниманието да е върху нея.

Беше се изправила и гордо, но и срамежливо, показа на всеки вероятно първата си грамота. Спомням си, че беше сертификат за участие в нещо и за пръв и единствен път видях как се изписва името й, тоест имената, защото са две – Emmy Rose. До този момент мислих, че името й е Емирос и свикнах да с тази мисъл. Помолихме я да позира за снимка с грамотата и тя беше щастлива. Така й се отдаваше, толкова естествено и непринудено.

This slideshow requires JavaScript.

Очите на майка й се насълзиха, тя се постара да остане незабелязано, обаче я познавах и само се усмихнах одобрително. Така си говорехме с нея. И се разбирахме.

Преди да си тръгнем свекърът й, който ни посрещна отвън, също бе “фотомодел” за една-две снимки заедно с готината шапка, която се оказа от пластмаса – за да пази от дъждовете в дъждовния период, които почват за секунди и след малко отново изгрява слънце…

FB_IMG_1494336265457

 

Толкова различен свят…