Португалска приказка (част 6)

Queima das Fitas – една седмица, която трудно ще опиша; едни емоции, които още по-трудно мога да предам. Но искам да опитам и ще го направя с огромно удоволствие, кеф, любов и saudade. /Португалската дума “saudade” няма точен превод на никой друг език, надявам се до края на публикацията да успея да я “преведа”./

11949467_1122613027753600_5646140490062567792_n
“Saudade” не се превежда. Само човек, който учи в Коимбра, наистина ще разбере това чувство.

След великденската ваканция /и нашето едноседмичното пътуване/, Коимбра отново се изпълни със студенти и лекциите започнаха. През първия уикенд на месец май бях в Порто. След първото ни посещение в онзи дъждовен ден, сега времето беше чудесно. За пръв път пътувах без Солéн и не бях на мястото до шофьора. Това пътуване беше различно, компанията също – Даша и Томас от Чехия, две момчета от Финландия (Арту и Йоке) и аз. Различно беше и защото за пръв път не бях проучвала местата, където да отидем. Тъй като вече бях ходила, останалите разчитаха, че имам някаква представа от Порто и смятаха, че нямаме нужда от карта и пр. Вярно, имах някаква представа – дъждовна.

Спомням си, че паркирахме в историческия център на града, където паркирането не беше позволено, Томас остави бележка на стъклото на колата “Извинете, 3 минути” заедно с телефонен номер и тръгнахме да обикаляме. Времето беше прекрасно и се уверих, че Порто е много красив град. По традиция се обадих на Нина, като този път тя успя да ни покаже много повече неща. Впечатлявах се от гледките, от цветовете, от настроението, което носеше Порто.

DSC02607
Цветни къщи и кристално синьо небе
DSC02623
Центърът на Порто
DSC02562
Една от многото красиви гледки в Порто
10277605_785187021494561_8721332032282060335_n
Колата стоеше, където я бяхме оставили. Преди 5-6 часа.

В средата на месец май предстоеше още една едноседмична ваканция. Нямаше преподавател, който да пропусне да спомене Queima das Fitas в часа си,  а колегите бяха в трескава подготовка.  Бях чувала нещо за Queima das Fitas,  когато бях във Варна /от Добо, който беше на Еразъм в Коимбра година по-рано/ и бях останала с впечатлението, че през деня е карнавал, а вечер има концерти. Нещо като карнавала в Рио де Жанейро?!

Бях любопитна и разпитвах португалците в университета, а отговорът почти винаги беше в “Ще бъде нещо, което не си виждала досега, ще спиш през деня, ще си навън през нощта, ще видиш“. Толкова. Без повече информация.

От другата страна на реката, която минаваше през града, издигнаха сцена, където щяха да бъдат концертите. В началото на май излезе и програма с изпълнителите, от които единствено Afrojack ми беше познат. Останалите бяха предимно португалци + няколко бразилци. Имах много големи очаквания, които сякаш се стопиха след като видях програмата. Тогава виждах ентусиазма на колегите в университета, които очевидно подготвяха нещо и се вдъхновявах отново. Когато пуснаха в билети в продажба (пакетни 7-дневни билети), бяха изкупени за 2-3 дни, а за тези, които не успяха да си вземат, остана опцията да купуват билети ден за ден на място.

Датите бяха 9-16 май и на 8-ми започвахме с вечер на специалността. Специалността, в която учех, Comunicação Organizacional, щяхме да бъдем в една от най-големите, дори може би най-голямата, дискотеки в центъра на Коимбра. Вечеря в най-голямата дискотека?!

На 8 май, 2014г. бях в еуфория. Не само защото започваше Queima и не само защото имаше вечер на специалността, която очаквах с нетърпение понеже имах хубави спомени от първата вечер на специалността. Бях в еуфория, защото на следващия ден пристигаше важен гост /Кари, обичам те/. Карина е най-добрата ми приятелка, а какво по-хубаво от това да споделиш най-хубавата седмица от Еразъм преживяването си с най-добрата си приятелка?

Та, връщам се на 8-ми вечерта. Атмосферата в NB (името на дискотеката) беше много, много различна от всички предишни пъти, в които бях я посещавала. Имаше дълги маси за хранене, на екраните отстрани вървяха снимки, с които колегите правеха равносметка за изминаващата учебна година и всички тръпнеха в очакване да стане полунощ, когато да се качим до стария университет, в подножието, на който се намираше NB.

DSC02666
NB

В 00:00ч. започваше т.нар. Serenata – церемония, която поставя начало на Queima das Fitas. Когато се качихме, виждах единствено студенти с обичайните черни наметала. Бяха навсякъде, бяха хиляди и това, което ме изненада беше, че независимо колко еднакви изглеждаха,  успявах да различа познатите лица. Отнякъде се чуваше  музика – т.нар. fado, традиционна португалска музика. Беше бавна, всички мълчаха и дори плачеха. Уви, не  разбирах какво пее някой  от някъде, защото не виждах откъде идва тази музика, но ми стигаше да наблюдавам емоциите на всички около мен.

11200601_1054936114521292_5682583217020178924_n
Serenata и старата катедрала в Коимбра /от тук е идвала музиката, а ние се намирахме доста по назад/

Такова беше дългоочакваното начало на Queima – много емоционално! Прибрах се на сутринта, спах малко и преди обяд се качих на влака за Порто, където около 13ч. трябваше да кацне самолетът с Карина. За пръв път чаках някого на летището /обикновено другите чакаха мен/. Спомням си пеперудите в стомаха ми всеки път, когато поглеждах към таблото с Пристигащи и търсех с очи полет от Лондон /от там идваше тя/. След три месеца, в които почти не бях говорила на български, още по-малко на живо /изключвам Skype/, три месеца, в които тепърва създавах приятелства с много нови хора, най-после имах най-добрата приятелка, тук и сега!

Хванахме влака за Коимбра и отидохме в квартирата. Нямах търпение да я запозная с хората, с които живеех, с моите Еразъм приятели, да я разведа в Коимбра и имах дори план за пътуване, защото трябваше да види колко прекрасна е Португалия в моите очи. Имахме само няколко дни на разположение. Планът беше през деня да пътуваме до “по-важните” градове, през нощта да сме на концертите в Коимбра. /И някъде там да ни остава време да спим./ Още същата вечер отидохме на първия концерт, Карина се запозна с доста Еразъм студенти, които вече бяха чували за нея, както и тя за тях, и си прекарахме много добре.

Нека опитам да опиша обстановката на концертите – една голяма сцена, 4-5 импровизирани дискотеки в шатри около нея и доста места за хранене. Всичко това беше заградено и пропускателният режим бе строг. Строг, защото влезеш ли веднъж за конкретната вечер, излизаш, когато искаш да си ходиш, защото билетът важи за едно влизане.

DSC02832
Входът на Quiema das Fitas

Следващият ден правеше изключение от плана за пътуване, защото през града щеше да има шествие с камиони, от които португалски студенти ще хвърлят кенчета бира. Трескавата подготовка, в която бяха колегите ми от университета, бе за този конкретен ден,за да направят камиона на нашата специалност много, много красив. Украсата на всеки камионе ръчно изработена от студентите. Всяка специалност от двата университета в града участва в шествието (т.нар. Cortejo), което шествие тръгва от стария университет (до квартирата) и минава през централната част на града. В Cortejo 2014 участваха над 100 камиона, като редът бе предварително публично оповестен.

Когато сутринта на 10 май с Карина тръгнахме за Cortejo, си казахме, че ще гледаме, ще правим много снимки и видео, без да участваме в “поливането с бира”. Така казаха и другите Еразъм студенти, с които се събрахме на място. Така и стана. В началото. Докато камионите все още се събираха и подреждаха, ние снимахме, а площад Praça da Republica се изпълваше със зрители от всички възрасти.

DSC02932

IMG_5289
Cortejo започваше

Шествието тръгна, ние се позиционирахме на стратегическо място с чудесна гледка. Имаше оркестранти, имаше музика и всичко беше много цветно. Камионите е движеха много бавно, за да успяват студентите в тях да дават бира на всеки, който си  протегне ръката нагоре. Когато видях няколко от Еразъм студентите с бира в ръцете разбрах, че трябва да се отдалеча. Усетих как някой излива бира във врата ми. Изпищях! Но беше достатъчно шумно, за да не чуе никой. Не харесвам миризмата на бира, особено по дрехите си. Нали си бяхме обещали нещо… И тогава още бира, този път по косата ми. И се започна! Прибрах фотоапарата, отидох до поредния камион за бира и поливах когото видя.

Това продължи повече от 3 часа, камионите не свършваха. Бях мокра, цялата миришех на бира, но какво толкова?  Всички около мен бяха. И Карина беше. И  Еразъм студентите бяха. Освен мокри, бяхме и гладни, но не ни беше удобно да влезем където и да било в този си вид. Само в началото. Видяхме как хора влизат и излизат от всички заведения за бързо хранене във вид, сходен с нашия, и с Карина се “престрашихме” да влезем.

Вечерта бяхме на концерт и на следващия ден разгледахме Коимбра. Старият университет – качихме се на кулата му, откъдето виждаш целия град. На метри от кулата се намира библиотека Joanina, която също е сред важните места в Коимбра – в бароков стил, от 18ти век. После отидохме и до реката и си направихме хубава обиколка. Трудно ми беше да повярвам колко тих и спокоен е градът през деня!

DSC03390
Пътят до върха кулата са тези симпатично тесни стълби
IMG_5688
Коимбра от високо

Беше понеделник и дестинацията беше Лисабон. С влака бяхме там за около два часа. Времето беше слънчево, този път щях да разгледам столицата както трябва /последния път, след пътуването в Algarve, едва разгледахме Лисабон отгоре отгоре/. С Карина си бяхме набелязали конкретни места, които да посетим и ги намирахме. Важно уточнение: понеделник е почивен ден за всички забележителности в Лисабон и ние го научихме едва когато вече бяхме там. И все пак, това не ни попречи да направим една много голяма обиколка. /Имаме повод да отидем пак./ Вечерта бяхме в Коимбра.

This slideshow requires JavaScript.

Бързо свикнах с интензивния ритъм на Quiema – парти през нощта, пътувания през деня. Вече разбирах защо няма лекции през тази една седмица. Беше специална седмица, Карина беше тук и се чувствах “у дома”.

Неусетно дойде време Кари да заминава, но преди да се качи на самолета имахме половин ден за разходка в Порто. Знаех къде да я заведа, какво да покажа и, все пак, откривахме нови неща. Река Douro, която преминава непосредствено до Порто, разделя двата града – Porto, от едната страна, и Villa nova de Gaia, от другата. Преходът между двата града отнема по-малко от 3 минути, с нормална крачка, просто преминаваш по някой от красивите мостове. Порто е известен с едноименното вино Vinho do Porto (Port Wine), а всъщност множество винарски изби, произвеждащи това вино, се намират в Gaia.

Хапнахме в един много малък ресторант на една много тясна уличка. Franchesinha е нещо типично за Португалия и представлява голям сандвич с няколко вида месо, огромно количество пържени картофи и пържено яйце. Колкото и да си гладен, това е огромно ястие за един човек, според мен. Португалците сякаш са свикнали.

This slideshow requires JavaScript.

Карина отлетя, а аз хванах влака за Коимбра. Бя щастлива, че споделих тази вълшебна седмица с нея. Quiema das Fitas категорично бе нещо невиждано за мен досега. Не исках последната вечер от Quiema да свършва и сигурно затова стоях на концерта до сутринта . Слънцето изгряваше и наистина трябваше да си ходим.

DSC03765
Така изглеждаше централната пешеходна улица в Коимбра всяка сутрин след концерт и до обяд нямаше и следа от партито
DSC03753
А така изглеждаха обувките ни след всеки концерт
DSC03763
Последната снимка от Quiema das Fitas 2014

Та, ако се върна на това, с което започнах – значението на saudade. За мен, saudade е онова чувство, когато си много тъжен, че е дошъл краят на нещо прекрасно и все пак се усмихваш, дори и само вътрешно. Усмихваш се широко! Истината е, че Saudade е емоция, която всеки усеща сам за себе си. От деня, в който приключи Quiema das Fitas 2014 я усещах всеки ден. Повече или по-малко, но я усещах. Ако трябва да разделя Еразъм на две части, то ще са Преди и След Quiema das Fitas.

Advertisements

Моята португалска приказка (част 5)

В началото на април продължавахме да търсим двама желаещи за великденското едноседмично пътуване. Отне ни време и дори обмисляхме алтернативи – Солéн да се прибере във Франция, а аз тепърва щях да решавам. /И все пак, надеждата умира последна./

DSC02393

Седмица преди ваканцията имахме един уикенд за кратко пътуване. Градовете, които посетихме бяха Урéм, Фáтима и Назарé (Ourém, Fátima, Nazaré). В Урем това, което трябваше задължително да се види, бе замъкът. За някой – нищо повече от обикновени камъни, за мен беше красиво и загадъчно и можех дълго да се разхождам там. Бяхме сами, беше тихо и спокойно, не разбираш как една разходка те връща векове назад. Не на последно място, от всички страни се разкриват впечатляващи гледки! Фáтима е най-религиозният град в Португалия, нещо подобно на Ватикана, в значително по-малки размери. Беше неделя и ние “уцелихме” момента, в който хората си тръгваха от катедралата след неделната литургия. Такъв малък град, а толкова много хора на едно място! Завършихме с Назарé  – тук е регистрирана най-високата вълна в света. Малко след това пътуване научих, че Португалия е една от най-желаните и благоприятни дестинации за каране на сърф. Отново уникални гледки!

Замъкът в Урем (не разбирам как е построен на такава неравна повърхност, сякаш всеки момент ще падне, но си стои там от Средновековието)
Замъкът в Урем
Замъкът в Урем
Фатима
Фатима
DSC01618
Назарé

Време беше за великденската ваканция. Повечето португалски колеги не бяха от Коимбра и затова планираха прибиране по родните места, а Солéн и аз планирахме едноседмично пътуване по южното крайбрежие на Португалия (цялата област се нарича Algarve) и малко от Испания, по-конкретно Севиля.

1500 км за 7 дни
1500 км за 7 дни

Когато Даша и Андреа от Чехия казаха, че ще се присъединят, веднага започнахме да проучваме какво и къде трябва да се види и така да изберем градовете, в които ще нощуваме. Беше малко по-трудно от организационна гледна точка спрямо всички пътувания досега. Поради липсата на хостели в някои от градовете, в които бяхме замислили да нощуваме, променяхме и маршрута, но в края на краищата, резервациите бяха направени още докато сме в Коимбра и багажът беше приготвен. На 11 април тръгнахме.

През първите два дни бяхме по западното крайбрежие и времето беше приятно облачно и хладно. С хостелите беше интересно – всеки ден на ново място, прехвърляхме багаж от колата в стаята и на следващата сутрин го връщахме обратно. В някои хостели бяхме в стая за четирима, беше идеално. Случваше се, обаче, да сме в стаи за 8 или 12 души и тогава – почти никакъв шанс да спим. Запознавахме се с хора от цял свят, слушахме историите им, ние им разказвахме историите си. На следващия ден: ставане не по-късно от 7ч., закуска и към следващата дестинация.

Първата ни нощувка беше в Сетубал (Setúbal) – малко симпатично градче, не много далеко от Лисабон (на юг от столицата). Когато пристигнахме, отне известно време да открием хостела, да се настаним и чак след това да разгледаме града. На следващия ден минахме през Синеш (Sines), а там имаше Панаир на пролетта (Feira da Primavera) и всичко беше цветно, много цветно. Нощувахме в Сагреш (Sagres). Сагреш се намира най-долу и най-вляво по границата на Португалия, което означаваше, че от следващия ден тръгваме по южното крайбрежие и очаквахме промяна в климата.

В Сагреш имахме интересно преживяване с хостела, който беше сякаш в нищото, много тихо и спокойно място, къща с табела Good feeling (името на хостела) и дървена врата, която беше вход, но беше заключена! За щастие имаше звънец, на който звъннахме веднъж, после два, три пъти и след пет минути едно момче/мъж ни отвори, видимо сънен (беше следобед) и каза, че не очаквал да дойдем само за една нощувка, но веднага ще ни даде легла. Обаче, в различни стаи и с различни хора. Имаше няколко групи сърфисти от различни европейски държави, които ставаха рано и се прибираха късно със сърфове под ръка. Имаше хора, които пътешестват по света и разказваха вълнуващи истории. Питаха ни откъде сме и веднага започваха “Бях във Франция/Чехия/България през … година” или “Не съм бил(а) все още, но планирам да отида. Кажи ми какво да посетя?” Обстановката на това място беше различна – беше уютно, спокойно, на края на Европа. Без грам суета!

В Сетубал не изневеряват на традицията с прането
В Сетубал не изневеряват на традицията с прането на необичайни места

DSC01807

Панаир на пролетта, Синеш

DSC01757
Облачно и хладно, някъде по пътя за Сагреш
Хостелът в Сагреш
Хостелът в Сагреш

Ден 3 беше динамичен, крайната дестинация, където щяхме да нощуваме бе Албуфейра (Albufeira). Вече бяхме в Algarve и постепенно ставаше все по-топло и по-слънчево. Пътят ни минаваше през Лагош и Портимао (Lagos, Portimao), като и в двата града се разкриваха уникални гледки. Когато пристигнахме в Албуфейра, по най-бързия начин открихме хотела (оказа се супер близо до плажа), сложихме бански и прекарахме целия следобед, чак до вечерта, на плажа. Мисля, че спахме доста, беше най-сладкият сън за цялото пътуване.

Албуфейра е топ курортът в Algarve и там е трудно да чуеш португалска реч. И туристите, и обслужващият персонал говорят единствено на английски. Решихме да вечеряме навън, имаше страшно много заведения. Пред всяко стояха по 4-5 от т.нар. “викачи” и дълго избирахме къде да седнем. Спряхме се на едно огромно и претъпкано заведение на брега на морето – първо, защото вече бяхме изморени от обикаляне и второ, вероятно, защото викачът добре си свърши работата. Поговори си с нас, разбрахме, че е от Румъния и за второ или трето лято работи в Албуфейра, португалски почти не говореше, пък и не му беше нужно. Та, влязохме във въпросния ресторант и веднага ни намериха маса. Бяхме 4 момичета, обслужваха ни 4 сервитьори! През 10 минути при нас имаше някой от персонала, с когото си говорехме, което ме впечатли предвид, че заведението беше огромно и препълнено. Шегуваха се, показваха ни как точно се ядат морските деликатеси, които си бяхме поръчали (приборите бяха доста необичайни и не знаехме какво да правим с тях). Част от персонала, който ни обслужваше, също не бяха португалци. Момичето е полякиня, едното от момчетата – италианец (говореха само английски). Нямахме никакви забележки по обслужването, това определено беше гала вечеря (както показа и сметката). Заслужаваше си, топ курорт, все пак.

Портимао
Портимао
Плажът в Албуфейра
Плажът в Албуфейра
Вечерята в Албуфейра
Гала вечерята в Албуфейра, заедно с обслужващия ни персонал

Ден 4 – Фаро, Олао, Тавира (Faro, Olhao, Tavira). Фаро е най-големият град в района Algarve, с летище. Отново гледките бяха впечатляващи. По обед вече бяхме в Тавира, където щяхме да нощуваме. Градчето беше много близо до границата с Испания. Следобеда прекарахме на плаж Монте Гордо (Monte Gordo), за който знаехме от един наш колега от университета. Беше необитаем, неохраняван плаж, на който не виждахме края. Нямаше други хора освен нас, което беше прекрасно. Имахме нужда да презаредим, защото на следващия ден ни чакаше доста път из Испания.

Плажът в Монте Гордо
Плажът в Монте Гордо

Ден 5  – влязохме в Испания и първото нещо, което ни зарадва е, че не трябва да плащаме за магистрала. Други разлики с Португалия не намирахме. Засега. Преди обяд пристигнахме в Севиля (Sevilla),  трудно открихме хостела и още по-трудно намерихме паркинг за колата, защото в централната част на града уличките са ужасно тесни. Когато все пак открихме хостела, настанихме се и веднага тръгнахме да обикаляме.

Първото, което ни направи впечатление бе, че градът е много красив, но навсякъде имаше заграждения и сякаш беше в ремонт. Целият град. По-точно, центърът на града. Жалко, може би не сме уцелили момента. Второто, което лично на мен, а и не само, ми направи лошо впечатление – испанците не обичат да им говориш на португалски. Бяхме в едно кафене и когато сервитьорът дойде, ние поздравихме, по навик, на португалски, той ни отвърна на испански и веднага ни попита, отново на испански, “Говорите ли английски?”. Испанският и португалският звучат еднакво за страничен наблюдател, но португалският е малко по-сложен и интересното е, че за португалците е лесно да разбират испански, но не и обратното.

Продължихме с разходката и стигнахме до централния площад на Севиля. Не обичам да изпадам в крайности, но беше красиво, много красиво, едно от най-красивите места, които бях виждала дотогава. Определено се усещаше промяната в климата – в Португалия беше топло, в Испания беше горещо.

DSC02090
Хостелът беше в уличката насреща
DSC02192
Площадът в Севиля (Plaza Mayor Seville, като напишеш това в Google, снимките са значително по-професионални)
DSC02117
Загражденията в Севиля
DSC02131
И още заграждения

И все пак имаше причина за всички заграждения и столове по улиците. Причината не беше ремонт, а това, че беше Страстната седмица (Semana Santa de Seville), което се оказа специална седмица за града. Има шествия всеки ден. Още нещо, което виждах за пръв път и което, ако бях видяла в Интернет, по телевизията или някой ми го беше разказал, едва ли щях да запомня. Но когато видиш с очите си хиляди хора, облечени по този начин, при температура от над 35 градуса, вървейки из цялата централна част на Севиля, просто няма какво да кажеш. Поне аз, нямам.

DSC02232
Част от шествието в Севиля
Друга част от шествието в Севиля
Друга част от шествието в Севиля

На следващия ден отново обикаляхме из Севиля, този път с колата. Бяхме влезли в някакъв район, забранен за автомобили, но никоя от нас не беше видяла знака и проведохме забавен разговор на много езици с един полицай, който в последствие си повика подкрепление от още двама полицаи. Разбраха, че сме безобидни Еразъм студенти и ни изпратиха да си ходим в Португалия.

Вечерта вече бяхме в Éвора, обратно в Португалия, а хостелът беше на самия център на града със страхотна гледка. Бяхме изморени от пътуването, а пък със Солéн веднъж вече бяхме идвали тук, затова си останахме в хостела. Даша и Андреа излязоха за малко, но бързо се прибраха. На последния етаж, хостелът имаше открита тераса, където прекарахме вечерта в женски приказки с португалско вино, наслаждавайки се на красива нощна Éвора.

Импровизирана вечеря в хостелски условия (Еразъм условия, за да съм коректна)
Хостелът в Éвора
Хостелът в Éвора

За последния ден бяхме планирали да разгледаме Лисабон. Станахме по-късно от обичайното и още в Éвора подозирахме, че само транзитно ще минем през Лисабон, а друг път ще го разгледаме подробно. Все пак, опитахме. Даша и Андреа имаха приятел от Чехия, който беше на Еразъм в Лисабон и който ни показа малка част от интересните неща в столицата единствено поради нашата липса на енергия за повече. Стигнахме до централната част на града и седнахме в едно кафене. Няколко часа просто стояхме там, наблюдавахме хората, които вървяха по улицата и стигнахме до заключението, че всяка от нас има нужда от леглото си в Коимбра. В такива моменти не исках да съм на мястото на Солéн – трябваше да шофира още над 200 км.

DSC02353
Типичните за Лисабон трамваи на много, много години. (имат си и модерни, но това е “забележителност”, на която трябва да се качиш)
DSC02376
Лисабон (Miradouro das portas do sol)
DSC01873
От колата – в хостела, от хостела – в колата. И така, всеки ден в продължение на 7 дни
IMG_5583
Нямаше време за губене, трябваше да хапваме “на крак” между спирките.
DSC01821
Деликатес!

Солен, Даша и аз се прибрахме в Коимбра, Андреа остана в Лисабон, очакваше гости. Едва когато се прибрах, наспах се и започнах да разглеждам снимки, осъзнах какви късметлийки сме и колко правилно е, в повечето случаи, да елиминираш очакванията си. Така направихме ние – избрахме някакъв маршрут, обещахме си, че ще се забавляваме и нещата се случиха сякаш от само себе си. И се случиха много, много добре! 

Коимбра, идваме си!
Коимбра, идваме си!

Моята португалска приказка (част 1)

Започвам с част 1 без да знам до колко ще броя… Едва ли има мой приятел, на когото да не съм споменавала думата Португалия с нейните производни. С основание. Мина повече от година от връщането ми в България, а спомените ми са още” топли”.

Крайно спонтанно бе решението ми да се явя на изпита за Еразъм през октомври, 2013 г. Още по-спонтанно подредих желаните от мен университети:

  1. Коимбра, Португалия
  2. Бърно, Чехия
  3. Порто, Португалия

За първото и второто желание разчитах основно на мнения от приятели. За третото – нямам никакъв спомен, така съм го почувствала. Класираха ме за първото ми желание и бях неописуемо щастлива. Същевременно бях и извънредно неподготвена за това, което ме очаква. За Бога, отивах на другия край на Европа в напълно непозната държава, непознат  език…Трябваше да побързам със самолетните билети, защото цените се качваха малко по-малко.

12.02.2014 – 17.07.2014. Това бяха датите на двупосочния билет София – Порто. След като го купих, постоянно чувах въпроса защо съм взела двупосочен билет. Ами, ако нещо се обърка до 17 юли, 2014г.? За миг се уплаших, признавам си.

Все пак се подготвях. Разпитвах приятели, които са били там или към момента бяха там. Намерих квартира за отрицателно време [благодаря, Поли П.] и получих перфектния подарък за рождения си ден – самоучител по португалски [съквартирантите ти винаги да знаят от какво имаш нужда – безценно! смятам, че добре си съжителствахме 4 години. Благодаря, Тейче и Никола]. Та, подготвях си се аз, бях в сесия, но учех португалски във всеки свободен момент.

Дългоочакваният 12 февруари дойде и това бе най-дългият ден в живота ми! Около 02:00ч. тръгнахме от Севлиево, полетът ми беше в 06:00ч. Сбогувах се с родителите си и уверена се качих на самолета. Все още неосъзнаваща какво се случва, но бях щастлива и с добро предчувствие.

Имах прекачване във Франкфурт, където се запознах с Нина. Завършила във Варна, имаме общи познати и лети за Порто, където живее. Всичко се подреждаше перфектно. Кацнахме живи и здрави, след което Нина ме упъти до гарата, от където да си хвана влак за Коимбра. Купих билет и след около час бях във влака.

DSC03547
Porto Campanhã (гарата в Порто)

Хората около мен говореха напълно непознат език, но пък влакът беше нещо, което не бях виждала – имаше бърз Wi-fi, успях да говоря по Skype безпроблемно; имаше и контакт (уау!) и не на последно място, имаше табло, на което се изписваше скоростта на движение. Варираше между 140 и 170 км/ч (уау!, уау!).

Усетих, че влакът забави скорост и чух женски глас да казва “нещо си…нещо си…Коимбра Б”. Веднага станах и се затичах за куфара си, след което отидох до вратата. Нови пътници вече се качваха и аз реших да им дам път , пък накрая да сляза и аз. Да, ама не! 

Вратата се затвори и влакът тръгна, при което аз започна да натискам бутона, който видях до нея. Без резултат. Скоростта на влака се увеличаваше и аз не знаех нито къде отивам, нито какво и на кого да кажа… Разплаках се. Сигурно е естествена реакция, знам ли. Стоях си до вратата и си плачех, мислейки как ще сляза на следващата спирка, пък тогава ще мисля.

Млада жена се приближи до мен и проговори на английски! Попита ме защо стоя до вратата, аз обясних ситуацията и тя не можа да сдържи усмивката си. Това, което не знаех, е че влакът пътува по дестинация Порто – Лисабон, с единствена спирка Коимбра! До Лисабон оставаха още близо 2 часа път и тя ме посъветва да седна.

portugal

Ако преди минути просто си поплаквах, сега вече ревях. Вероятно бях и изнервена от дългото пътуване. Отивах в Лисабон. Защо, защо? Защо ми трябваше този Еразъм? Бях рухнала, буквално.

(Бележка: За да добиете по-ясна представа за разстоянието Лисабон – Коимбра – Порто, може да си представите София – Велико Търново – Варна)

Пристигнахме в Лисабон и трябваше веднага да сменя влаковете. Нямах много време. Не помня името на младата жена, която проговори английски, но много добре си спомням, че не ме остави сама до момента, в който се качих на влака по обратния маршрут. Изпрати ме с думите “Сега си поплака,  но след време ще я разказваш тази история и ще се смееш”.

Наистина така се случи.

На връщане бях се качила без билет просто защото, ако бях отишла и до касите, щях да чакам следващия влак. Настаних си се удобно, вече чувстваща се у дома си и видях приближаващ се кондуктор. Приготвих пари, готова да обяснявам нелепата ситуация. Той се приближи към мен, видя банкнотата в ръката ми и искрено усмихнат каза: “Аа, ти си българката/румънката. Прибери си парите и внимавай да не изпуснеш спирката този път.”

Мигах на парцали и се смеех от сърце. Не търсех обяснение какво, защо и как, но се възхитих от позитивното отношение, искрените усмивки и комуникацията между служителите на португалските железници.

Навън започна да притъмнява и аз се приготвих за слизане още преди влакът да е почнал да намаля скорост. Слязох първа! Бях в Коимбра. Възрастна жена слезе след мен, също ми проговори на английски и ме изпрати до такситата. Аз имах адреса, написан на листче, но тя ми каза, че мога да го произнеса сама и не бива да се притеснявам.

Така и стана. Таксито ме закара до новия ми дом, аз гледах любопитно през прозореца на колата, ама май не виждах нищо. Гледах, но не виждах. Всичко се сливаше.

Имах нужда от легло. Това наистина беше най-дългият ден в живота ми и стана още по-дълъг. Вече бях на автопилот. Пристигнах на адреса. Българският ми съквартирант Митко, с когото се познавахме от Варна, ми помогна с багажа и предложи да ми покаже студентския стол. Определено имах нужда да хапна нещо.

Вече нямах нужда да спя. Коимбра ме очакваше…  

Истината беше, че позитивната ми нагласа изигра важна роля в цялото приключение. Не мога да отрека, обаче, и това, че сякаш всичко работеше за мен. Все едно бях част от сценарий на филм. Така се чувствах аз и вече бях сигурна, че това е моето място и, че най-доброто тепърва предстои.