Португалска приказка (част 6)

Queima das Fitas – една седмица, която трудно ще опиша; едни емоции, които още по-трудно мога да предам. Но искам да опитам и ще го направя с огромно удоволствие, кеф, любов и saudade. /Португалската дума “saudade” няма точен превод на никой друг език, надявам се до края на публикацията да успея да я “преведа”./

11949467_1122613027753600_5646140490062567792_n
“Saudade” не се превежда. Само човек, който учи в Коимбра, наистина ще разбере това чувство.

След великденската ваканция /и нашето едноседмичното пътуване/, Коимбра отново се изпълни със студенти и лекциите започнаха. През първия уикенд на месец май бях в Порто. След първото ни посещение в онзи дъждовен ден, сега времето беше чудесно. За пръв път пътувах без Солéн и не бях на мястото до шофьора. Това пътуване беше различно, компанията също – Даша и Томас от Чехия, две момчета от Финландия (Арту и Йоке) и аз. Различно беше и защото за пръв път не бях проучвала местата, където да отидем. Тъй като вече бях ходила, останалите разчитаха, че имам някаква представа от Порто и смятаха, че нямаме нужда от карта и пр. Вярно, имах някаква представа – дъждовна.

Спомням си, че паркирахме в историческия център на града, където паркирането не беше позволено, Томас остави бележка на стъклото на колата “Извинете, 3 минути” заедно с телефонен номер и тръгнахме да обикаляме. Времето беше прекрасно и се уверих, че Порто е много красив град. По традиция се обадих на Нина, като този път тя успя да ни покаже много повече неща. Впечатлявах се от гледките, от цветовете, от настроението, което носеше Порто.

DSC02607
Цветни къщи и кристално синьо небе
DSC02623
Центърът на Порто
DSC02562
Една от многото красиви гледки в Порто
10277605_785187021494561_8721332032282060335_n
Колата стоеше, където я бяхме оставили. Преди 5-6 часа.

В средата на месец май предстоеше още една едноседмична ваканция. Нямаше преподавател, който да пропусне да спомене Queima das Fitas в часа си,  а колегите бяха в трескава подготовка.  Бях чувала нещо за Queima das Fitas,  когато бях във Варна /от Добо, който беше на Еразъм в Коимбра година по-рано/ и бях останала с впечатлението, че през деня е карнавал, а вечер има концерти. Нещо като карнавала в Рио де Жанейро?!

Бях любопитна и разпитвах португалците в университета, а отговорът почти винаги беше в “Ще бъде нещо, което не си виждала досега, ще спиш през деня, ще си навън през нощта, ще видиш“. Толкова. Без повече информация.

От другата страна на реката, която минаваше през града, издигнаха сцена, където щяха да бъдат концертите. В началото на май излезе и програма с изпълнителите, от които единствено Afrojack ми беше познат. Останалите бяха предимно португалци + няколко бразилци. Имах много големи очаквания, които сякаш се стопиха след като видях програмата. Тогава виждах ентусиазма на колегите в университета, които очевидно подготвяха нещо и се вдъхновявах отново. Когато пуснаха в билети в продажба (пакетни 7-дневни билети), бяха изкупени за 2-3 дни, а за тези, които не успяха да си вземат, остана опцията да купуват билети ден за ден на място.

Датите бяха 9-16 май и на 8-ми започвахме с вечер на специалността. Специалността, в която учех, Comunicação Organizacional, щяхме да бъдем в една от най-големите, дори може би най-голямата, дискотеки в центъра на Коимбра. Вечеря в най-голямата дискотека?!

На 8 май, 2014г. бях в еуфория. Не само защото започваше Queima и не само защото имаше вечер на специалността, която очаквах с нетърпение понеже имах хубави спомени от първата вечер на специалността. Бях в еуфория, защото на следващия ден пристигаше важен гост /Кари, обичам те/. Карина е най-добрата ми приятелка, а какво по-хубаво от това да споделиш най-хубавата седмица от Еразъм преживяването си с най-добрата си приятелка?

Та, връщам се на 8-ми вечерта. Атмосферата в NB (името на дискотеката) беше много, много различна от всички предишни пъти, в които бях я посещавала. Имаше дълги маси за хранене, на екраните отстрани вървяха снимки, с които колегите правеха равносметка за изминаващата учебна година и всички тръпнеха в очакване да стане полунощ, когато да се качим до стария университет, в подножието, на който се намираше NB.

DSC02666
NB

В 00:00ч. започваше т.нар. Serenata – церемония, която поставя начало на Queima das Fitas. Когато се качихме, виждах единствено студенти с обичайните черни наметала. Бяха навсякъде, бяха хиляди и това, което ме изненада беше, че независимо колко еднакви изглеждаха,  успявах да различа познатите лица. Отнякъде се чуваше  музика – т.нар. fado, традиционна португалска музика. Беше бавна, всички мълчаха и дори плачеха. Уви, не  разбирах какво пее някой  от някъде, защото не виждах откъде идва тази музика, но ми стигаше да наблюдавам емоциите на всички около мен.

11200601_1054936114521292_5682583217020178924_n
Serenata и старата катедрала в Коимбра /от тук е идвала музиката, а ние се намирахме доста по назад/

Такова беше дългоочакваното начало на Queima – много емоционално! Прибрах се на сутринта, спах малко и преди обяд се качих на влака за Порто, където около 13ч. трябваше да кацне самолетът с Карина. За пръв път чаках някого на летището /обикновено другите чакаха мен/. Спомням си пеперудите в стомаха ми всеки път, когато поглеждах към таблото с Пристигащи и търсех с очи полет от Лондон /от там идваше тя/. След три месеца, в които почти не бях говорила на български, още по-малко на живо /изключвам Skype/, три месеца, в които тепърва създавах приятелства с много нови хора, най-после имах най-добрата приятелка, тук и сега!

Хванахме влака за Коимбра и отидохме в квартирата. Нямах търпение да я запозная с хората, с които живеех, с моите Еразъм приятели, да я разведа в Коимбра и имах дори план за пътуване, защото трябваше да види колко прекрасна е Португалия в моите очи. Имахме само няколко дни на разположение. Планът беше през деня да пътуваме до “по-важните” градове, през нощта да сме на концертите в Коимбра. /И някъде там да ни остава време да спим./ Още същата вечер отидохме на първия концерт, Карина се запозна с доста Еразъм студенти, които вече бяха чували за нея, както и тя за тях, и си прекарахме много добре.

Нека опитам да опиша обстановката на концертите – една голяма сцена, 4-5 импровизирани дискотеки в шатри около нея и доста места за хранене. Всичко това беше заградено и пропускателният режим бе строг. Строг, защото влезеш ли веднъж за конкретната вечер, излизаш, когато искаш да си ходиш, защото билетът важи за едно влизане.

DSC02832
Входът на Quiema das Fitas

Следващият ден правеше изключение от плана за пътуване, защото през града щеше да има шествие с камиони, от които португалски студенти ще хвърлят кенчета бира. Трескавата подготовка, в която бяха колегите ми от университета, бе за този конкретен ден,за да направят камиона на нашата специалност много, много красив. Украсата на всеки камионе ръчно изработена от студентите. Всяка специалност от двата университета в града участва в шествието (т.нар. Cortejo), което шествие тръгва от стария университет (до квартирата) и минава през централната част на града. В Cortejo 2014 участваха над 100 камиона, като редът бе предварително публично оповестен.

Когато сутринта на 10 май с Карина тръгнахме за Cortejo, си казахме, че ще гледаме, ще правим много снимки и видео, без да участваме в “поливането с бира”. Така казаха и другите Еразъм студенти, с които се събрахме на място. Така и стана. В началото. Докато камионите все още се събираха и подреждаха, ние снимахме, а площад Praça da Republica се изпълваше със зрители от всички възрасти.

DSC02932

IMG_5289
Cortejo започваше

Шествието тръгна, ние се позиционирахме на стратегическо място с чудесна гледка. Имаше оркестранти, имаше музика и всичко беше много цветно. Камионите е движеха много бавно, за да успяват студентите в тях да дават бира на всеки, който си  протегне ръката нагоре. Когато видях няколко от Еразъм студентите с бира в ръцете разбрах, че трябва да се отдалеча. Усетих как някой излива бира във врата ми. Изпищях! Но беше достатъчно шумно, за да не чуе никой. Не харесвам миризмата на бира, особено по дрехите си. Нали си бяхме обещали нещо… И тогава още бира, този път по косата ми. И се започна! Прибрах фотоапарата, отидох до поредния камион за бира и поливах когото видя.

Това продължи повече от 3 часа, камионите не свършваха. Бях мокра, цялата миришех на бира, но какво толкова?  Всички около мен бяха. И Карина беше. И  Еразъм студентите бяха. Освен мокри, бяхме и гладни, но не ни беше удобно да влезем където и да било в този си вид. Само в началото. Видяхме как хора влизат и излизат от всички заведения за бързо хранене във вид, сходен с нашия, и с Карина се “престрашихме” да влезем.

Вечерта бяхме на концерт и на следващия ден разгледахме Коимбра. Старият университет – качихме се на кулата му, откъдето виждаш целия град. На метри от кулата се намира библиотека Joanina, която също е сред важните места в Коимбра – в бароков стил, от 18ти век. После отидохме и до реката и си направихме хубава обиколка. Трудно ми беше да повярвам колко тих и спокоен е градът през деня!

DSC03390
Пътят до върха кулата са тези симпатично тесни стълби
IMG_5688
Коимбра от високо

Беше понеделник и дестинацията беше Лисабон. С влака бяхме там за около два часа. Времето беше слънчево, този път щях да разгледам столицата както трябва /последния път, след пътуването в Algarve, едва разгледахме Лисабон отгоре отгоре/. С Карина си бяхме набелязали конкретни места, които да посетим и ги намирахме. Важно уточнение: понеделник е почивен ден за всички забележителности в Лисабон и ние го научихме едва когато вече бяхме там. И все пак, това не ни попречи да направим една много голяма обиколка. /Имаме повод да отидем пак./ Вечерта бяхме в Коимбра.

This slideshow requires JavaScript.

Бързо свикнах с интензивния ритъм на Quiema – парти през нощта, пътувания през деня. Вече разбирах защо няма лекции през тази една седмица. Беше специална седмица, Карина беше тук и се чувствах “у дома”.

Неусетно дойде време Кари да заминава, но преди да се качи на самолета имахме половин ден за разходка в Порто. Знаех къде да я заведа, какво да покажа и, все пак, откривахме нови неща. Река Douro, която преминава непосредствено до Порто, разделя двата града – Porto, от едната страна, и Villa nova de Gaia, от другата. Преходът между двата града отнема по-малко от 3 минути, с нормална крачка, просто преминаваш по някой от красивите мостове. Порто е известен с едноименното вино Vinho do Porto (Port Wine), а всъщност множество винарски изби, произвеждащи това вино, се намират в Gaia.

Хапнахме в един много малък ресторант на една много тясна уличка. Franchesinha е нещо типично за Португалия и представлява голям сандвич с няколко вида месо, огромно количество пържени картофи и пържено яйце. Колкото и да си гладен, това е огромно ястие за един човек, според мен. Португалците сякаш са свикнали.

This slideshow requires JavaScript.

Карина отлетя, а аз хванах влака за Коимбра. Бя щастлива, че споделих тази вълшебна седмица с нея. Quiema das Fitas категорично бе нещо невиждано за мен досега. Не исках последната вечер от Quiema да свършва и сигурно затова стоях на концерта до сутринта . Слънцето изгряваше и наистина трябваше да си ходим.

DSC03765
Така изглеждаше централната пешеходна улица в Коимбра всяка сутрин след концерт и до обяд нямаше и следа от партито
DSC03753
А така изглеждаха обувките ни след всеки концерт
DSC03763
Последната снимка от Quiema das Fitas 2014

Та, ако се върна на това, с което започнах – значението на saudade. За мен, saudade е онова чувство, когато си много тъжен, че е дошъл краят на нещо прекрасно и все пак се усмихваш, дори и само вътрешно. Усмихваш се широко! Истината е, че Saudade е емоция, която всеки усеща сам за себе си. От деня, в който приключи Quiema das Fitas 2014 я усещах всеки ден. Повече или по-малко, но я усещах. Ако трябва да разделя Еразъм на две части, то ще са Преди и След Quiema das Fitas.

Моята португалска приказка (част 4)

Вече познавах Еразъм студентите от моя университет. Непосредствено след партито в Аграрния факултет имахме група във Facebook, разменихме си телефоните и правехме общи планове.

(първи) Пикник край реката
(първи) Пикник край реката

Направихме си пикник в парка до реката в центъра на града и едно стана ясно тогава – всички искахме да пътуваме из Португалия. Някои дори вече бяха попътували, основно с организираните екскурзии от ESN (ERASMUS Student Network – доброволци, които искат да представят  държавата си по най-добрия начин пред чуждестранните студенти и да намерят нови международни контакти). Правеха чудесни пътувания и показваха най-най-доброто, но аз така и не се включих в нито едно от пътуванията с тях. Изглежда, че пътуването с автобус, много хора и екскурзовод не е моето нещо.

Момичето от Франция, Солéн имаше собствената кола и както стана ясно от разговорите ни по време на общите лекции по Маркетинг на туризма (два пъти седмично), и двете искахме да пътуваме. И така, на лекцията във вторник решавахме къде ще ходим през уикенда. До лекцията в четвъртък намирахме още желаещи, с които запълвахме местата в колата и за петък оставяхме организационната работа. Моята “задача” беше предварително да проуча местата, които би било хубаво да посетим. За тази цел Tripadvisor свърши чудесна работа. Имахме карта на Португалия, Солéн шофираше, аз бях навигатор и DJ, а на задната седалка компанията беше пълна!

DSC01253
Картата беше неотлъчно до нас

Започнахме със северна Португалия. Допитвахме се за дестинации до португалските си колеги, които винаги с гордост говореха за държавата си и бяха щастливи да ни кажат къде е задължително да отидем, какво си струва да видим и какво от местната храна да опитаме. На следващата лекция по Маркетинг на туризма, преподавателката започваше часа с въпроси към нас “Как мина уикенда, Къде бяхте и какво видяхте?”. Колегите ни слушаха с интерес и любопитство. С интерес, защото, когато чужденец говори за твоята държава я виждаш по нов начин и с любопитство, защото бяхме ходили на места, където самите те все още не бяха. Не на последно място, така ги насърчавахме да говорят на английски, защото в началото се притесняваха. В крайна сметка, имахме т.нар. win-win situation, от която печелихме всички.

Първото ни пътуване беше до Порто (вторият по големина град в Португалия, на португалски Porto се произнася Порту и на доста места в България се изписва по този начин). Беше един много, много дъждовен ден. Надявахме се, че ще спре в един момент, за да успеем да видим нещо, но така и не спря. Знаехме, че има кула, от която се вижда целия град и започнахме с нея. Намерихме я, платихме вход и се качвахме по едни тесни вити стълби известно време. Колкото повече се изкачвахме, толкова по-тясно ставаше. Когато най-после стигнахме до върха, гледката ни изненада, защото съвсем логично при такъв дъжд да не видим друго освен облаци. А бяхме така ентусиазирани. Добро начало, тъкмо имахме причина да дойдем отново в Порто. След преживяването с кулата седнахме в първото кафене, което видяхме и си постояхме дълго там.

DSC00809
Дългоочакваната гледка
Прекарахме известно време в кафето

Нина, българката, с която се запознах в самолета при идването ми в Португалия, живее в Порто и аз бях обещала, че ще се видим, когато отида там. Следобеда прекарахме с нея и тя ни разведе, доколкото позволяваше дъждът, който така и не спря преди да се приберем в Коимбра.

През следващия уикенд бяхме в Авейро (Aveiro). Градът е наричан “португалската Венеция“, тъй като наподобява на италианския град – каналите, лодките и китните магазинчета за сувенири. Направихме обиколка на градчето с лодка, след което опитахме традиционна португалска и местна кухня и се разходихме из цветните тесни улички.

Авейро
Авейро

Това беше денят, в който за пръв път видях океан! Бях впечатлена и веднага направих разлика между морето във Варна и това, което виждах. Останалите момичета пък бяха впечатлени от реакцията ми. Не на последно място, осъзнах огромното предимство на пътуванията с приятели и собствен транспорт. Спирахме във всеки един момент, когато виждаме нещо интересно. Така, всъщност, се озовахме на брега на океана – спонтанно и непланирано. Това беше един ползотворен, слънчев уикенд.

Първа среща с океана
Първа среща с океана

Нов уикенд, нова дестинация – Фигейра да Фоз (Figueira da Foz). Малко градче, за което чувахме често от колегите в университета и обсъждахме често с Еразъм студентите. Причината – това е най-близкият плаж до Коимбра. Тъй като Коимбра не беше по крайбрежието на океана и реката не ни бе достатъчна, бързо научихме, че мястото за плаж е Фигейра да Фоз. И в средата на март, нетърпеливи тръгнахме (на плаж). Дилемата, пред която бях изправена преди тръгването, беше да си облека ли бански под дрехите и изобщо трябва ли ми бански? В Коимбра времето не изглеждаше плажно, но знае ли човек. В крайна сметка тръгнах без бански и хавлия, защото не си представях, че ще вляза в океана през март, нито, че ще се пека на “силното” слънце.

Когато пристигнахме, бързо намерихме плажа и видяхме познати лица! Всъщност, единствените хора на огромния плаж бяха още Еразъм студенти от моя университет. Доколкото си спомням, не се бяхме уговаряли нищо с никого освен с хората, с които пътувахме в колата на Солéн, а се оказа, че още две коли идват от Коимбра + 5-6 души, които бяха дошли с влак. Бразилците се излежаваха по бански, финландците бяха в океана, а на мен ми беше студено дори да си съблека якето (в началото). Нелепа ситуация, но съм сигурна, че не беше повече от 21-22 градуса. Беше едва месец март и знаех, че тепърва ни очакват слънчеви дни за плаж, така че не бързах да се къпя в океана.

539227_760552283958035_274864441_n
Добре се чувствах с яке

Известно време се разхождах по плажа. Не казвам плажната ивица, защото не беше ивица. Беше огромно пространство, покрито с пясък. И толкова. БЕЗ кафенета и ресторанти, БЕЗ чадъри, за които трябва да платиш, БЕЗ хотели. И това е централният плаж в град Фигейра да Фоз, в самия град. /Наблягам, защото добре си спомням как изглеждаше централният плаж във Варна през 2012 година и после за една зима всичко се застрои със заведения и дискотеки и плажна ивица не остана. Съгласна съм, че има значителна разлика между широчината на плажната ивица при море и океан. И все пак, изпитвах и продължавам да изпитвам някаква носталгия./

DSC01056

Дестинацията за следващия уикенд беше Éвора (Évora) – град в централна Португалия с богата история и паметници на културата. Бяхме решили, че този път няма да използваме магистрала (основно, за да спестим парички, тъй като магистралите в Португалия са платени), което беше доста смело и мисля, че не го повторихме. Солéн беше възмутена от междуградския път, според нея имаше прекалено много дупки и неравности. Според мен, просто имаше доста завои и липсваха табели, което ни забави /дупки по пътя нямаше, казвам го с ясното съзнание на човек, живеещ и пътуващ по пътищата на България/.

По път за Éвора
По път за Éвора

В центъра на Éвора има умален “двойник” на Партенона в Гърция. Бързо го открихме, но повече време търсихме т.нар. Капела от кости (португалски – Capela dos Ossos, англ. – Chapel of Bones). Струваше си и търсенето, и чакането, за да влезем. За пръв път виждах нещо подобно и се впечатлих, беше зловещо. В близост до Éвора има “двойник” на Stonehenge, който търсихме още по-дълго. Вървяхме по една тясна пътечка и стигнахме до един самотен камък. Бяхме избрали грешната тясна пътечка. Върнахме се и тръгнахме по другата тясна пътечка и най-после стигнахме до целта – много камъни.

Éвора
Éвора
Капела от кости
Капела от кости
Самотният камък
Самотният камък
"Семейството" от камъни
“Семейството” от камъни

И още едно нещо ме впечатли в Éвора, а после разбрах, че е типично за цялата страна. Говоря за начина и местата, на които слагат прането си. Мисля, че снимките казват достатъчно. Имам си колекция от такива.

DSC01222

За последния уикенд от март със Солéн избрахме дестинациите Амаранте, Гимареш и Брага (Amarante, Guimarães, Braga), отново в северна Португалия. Новото беше компанията, с която пътувахме – италианките Сара и Джулиана. Те учеха в друг факултет на нашия университет и сигурно затова чак сега пътувахме заедно, до този момент се бяхме засичали твърде рядко (бяха от отбор Bitches на партито за Добре дошли).

Та, за пътуването – беше едно от най-ползотворните, защото за един ден посетихме три красиви града с характерните за тях замъци. Чувствах се “у дома”, в някакъв предишен живот съм живяла в такава епоха и в такъв замък – 100%. Допълних колекцията снимки с пране – централният площад на Гимареш (Guimarães) беше цветно “украсен” в едната си част.

Гимареш
Гимареш
Брага
Брага
Нова снимка за колекцията
Нова снимка а колекцията

Месец март приключи. Бяхме си попътували, “влязохме” в ритъм. Наближаваха великденските празници, с което и едноседмична ваканция за университета. За Солéн и мен беше ясно, че ще пътуваме, беше ясно и, че е време да тръгнем на юг, по-конкретно южното крайбрежие на Португалия. На връщане планирахме да разгледаме и Лисабон. Оставаше да намерим още двама желаещи.

Оказа се трудна задача. Бяха празници и много от Еразъм студентите щяха да се прибират в държавите си или поне да имат гости – роднини и приятели, в Коимбра. Дори Солéн понякога се замисляше дали да не се прибере във Франция, но аз нямах подобна опция, нито желание да се прибирам в България. Не още.

Продължавахме да търсим хора. Да агитираме, да “рекламираме”. Едни хора се съгласяваха, на следващия  ден се отказваха. Това пътуване се оказа доста амбициозна идея, чиято реализация беше малко по-трудна, отколкото ни се искаше. Правехме невъзможното!

Моята португалска приказка (част 1)

Започвам с част 1 без да знам до колко ще броя… Едва ли има мой приятел, на когото да не съм споменавала думата Португалия с нейните производни. С основание. Мина повече от година от връщането ми в България, а спомените ми са още” топли”.

Крайно спонтанно бе решението ми да се явя на изпита за Еразъм през октомври, 2013 г. Още по-спонтанно подредих желаните от мен университети:

  1. Коимбра, Португалия
  2. Бърно, Чехия
  3. Порто, Португалия

За първото и второто желание разчитах основно на мнения от приятели. За третото – нямам никакъв спомен, така съм го почувствала. Класираха ме за първото ми желание и бях неописуемо щастлива. Същевременно бях и извънредно неподготвена за това, което ме очаква. За Бога, отивах на другия край на Европа в напълно непозната държава, непознат  език…Трябваше да побързам със самолетните билети, защото цените се качваха малко по-малко.

12.02.2014 – 17.07.2014. Това бяха датите на двупосочния билет София – Порто. След като го купих, постоянно чувах въпроса защо съм взела двупосочен билет. Ами, ако нещо се обърка до 17 юли, 2014г.? За миг се уплаших, признавам си.

Все пак се подготвях. Разпитвах приятели, които са били там или към момента бяха там. Намерих квартира за отрицателно време [благодаря, Поли П.] и получих перфектния подарък за рождения си ден – самоучител по португалски [съквартирантите ти винаги да знаят от какво имаш нужда – безценно! смятам, че добре си съжителствахме 4 години. Благодаря, Тейче и Никола]. Та, подготвях си се аз, бях в сесия, но учех португалски във всеки свободен момент.

Дългоочакваният 12 февруари дойде и това бе най-дългият ден в живота ми! Около 02:00ч. тръгнахме от Севлиево, полетът ми беше в 06:00ч. Сбогувах се с родителите си и уверена се качих на самолета. Все още неосъзнаваща какво се случва, но бях щастлива и с добро предчувствие.

Имах прекачване във Франкфурт, където се запознах с Нина. Завършила във Варна, имаме общи познати и лети за Порто, където живее. Всичко се подреждаше перфектно. Кацнахме живи и здрави, след което Нина ме упъти до гарата, от където да си хвана влак за Коимбра. Купих билет и след около час бях във влака.

DSC03547
Porto Campanhã (гарата в Порто)

Хората около мен говореха напълно непознат език, но пък влакът беше нещо, което не бях виждала – имаше бърз Wi-fi, успях да говоря по Skype безпроблемно; имаше и контакт (уау!) и не на последно място, имаше табло, на което се изписваше скоростта на движение. Варираше между 140 и 170 км/ч (уау!, уау!).

Усетих, че влакът забави скорост и чух женски глас да казва “нещо си…нещо си…Коимбра Б”. Веднага станах и се затичах за куфара си, след което отидох до вратата. Нови пътници вече се качваха и аз реших да им дам път , пък накрая да сляза и аз. Да, ама не! 

Вратата се затвори и влакът тръгна, при което аз започна да натискам бутона, който видях до нея. Без резултат. Скоростта на влака се увеличаваше и аз не знаех нито къде отивам, нито какво и на кого да кажа… Разплаках се. Сигурно е естествена реакция, знам ли. Стоях си до вратата и си плачех, мислейки как ще сляза на следващата спирка, пък тогава ще мисля.

Млада жена се приближи до мен и проговори на английски! Попита ме защо стоя до вратата, аз обясних ситуацията и тя не можа да сдържи усмивката си. Това, което не знаех, е че влакът пътува по дестинация Порто – Лисабон, с единствена спирка Коимбра! До Лисабон оставаха още близо 2 часа път и тя ме посъветва да седна.

portugal

Ако преди минути просто си поплаквах, сега вече ревях. Вероятно бях и изнервена от дългото пътуване. Отивах в Лисабон. Защо, защо? Защо ми трябваше този Еразъм? Бях рухнала, буквално.

(Бележка: За да добиете по-ясна представа за разстоянието Лисабон – Коимбра – Порто, може да си представите София – Велико Търново – Варна)

Пристигнахме в Лисабон и трябваше веднага да сменя влаковете. Нямах много време. Не помня името на младата жена, която проговори английски, но много добре си спомням, че не ме остави сама до момента, в който се качих на влака по обратния маршрут. Изпрати ме с думите “Сега си поплака,  но след време ще я разказваш тази история и ще се смееш”.

Наистина така се случи.

На връщане бях се качила без билет просто защото, ако бях отишла и до касите, щях да чакам следващия влак. Настаних си се удобно, вече чувстваща се у дома си и видях приближаващ се кондуктор. Приготвих пари, готова да обяснявам нелепата ситуация. Той се приближи към мен, видя банкнотата в ръката ми и искрено усмихнат каза: “Аа, ти си българката/румънката. Прибери си парите и внимавай да не изпуснеш спирката този път.”

Мигах на парцали и се смеех от сърце. Не търсех обяснение какво, защо и как, но се възхитих от позитивното отношение, искрените усмивки и комуникацията между служителите на португалските железници.

Навън започна да притъмнява и аз се приготвих за слизане още преди влакът да е почнал да намаля скорост. Слязох първа! Бях в Коимбра. Възрастна жена слезе след мен, също ми проговори на английски и ме изпрати до такситата. Аз имах адреса, написан на листче, но тя ми каза, че мога да го произнеса сама и не бива да се притеснявам.

Така и стана. Таксито ме закара до новия ми дом, аз гледах любопитно през прозореца на колата, ама май не виждах нищо. Гледах, но не виждах. Всичко се сливаше.

Имах нужда от легло. Това наистина беше най-дългият ден в живота ми и стана още по-дълъг. Вече бях на автопилот. Пристигнах на адреса. Българският ми съквартирант Митко, с когото се познавахме от Варна, ми помогна с багажа и предложи да ми покаже студентския стол. Определено имах нужда да хапна нещо.

Вече нямах нужда да спя. Коимбра ме очакваше…  

Истината беше, че позитивната ми нагласа изигра важна роля в цялото приключение. Не мога да отрека, обаче, и това, че сякаш всичко работеше за мен. Все едно бях част от сценарий на филм. Така се чувствах аз и вече бях сигурна, че това е моето място и, че най-доброто тепърва предстои.