Свободата да бъда

“На арабски думата “прошка” и думата “свободен” са едно и също нещо.

Цитатът в началото е от филм (казвах си, че първо ще го гледам, после ще пиша, но не стана точно така 🙂

Когато се срещнах и “собствено ръчно” от първо лице получих диагнозата множествена склероза, уж случайно попаднах на името Биляна Савова и отидох от Варна до София на някакъв семинар с ясната идея да се запозная с нея. Днес, плюс минус осем години по-късно, отидох на същия фестивал с името “Свободата да бъдеш”. Неизбежно беше да не се сетя колко стряскащо преживяване беше тогава да видя човек в инвалидна количка. (Тогава тъкмо се бях върнала от Португалия, неколкократно я бях обиколила с краката си, затова не си представях да седна в инвалиден стол 🙂 От друга страна пък, имала съм нужда явно да направя пауза с обиколките и за тази цел се наложи да седна в инвалидна количка, доста грубо отношение. И все пак, благодаря на същите тези обиколки, заради тях стартира този блог 🙂

Прошката се разбира по различен начин от всеки ъгъл. Доста пъти съм казвала думите “от мен да мине” и съм прощавала (сега се радвам, че говоря бавно и за подобни реплики нямам време, нито желание, 🙂 Наистина, имах нужда от тази прошка, за да стана свободна. Нужно беше да поискам прошка и да простя на самата себе си (доста амбициозна и трудна задача за един скорпион 🙂 и още, доста времеемка задача! В крайна сметка, няма невъзможни задачи,

Накрая на фестивала, Биляна ми подари баджа си, на който пише лектор и си обещахме, че след 2 годин, лекторът ще бъда аз. Предизвикателството е прието. 🙂 (Спомням си как смело говорих, когато защитавах дипломната работа в университета… тъкмо тогава и говорът ми настоятелно забавяше скоростта си 🙂

.

За хората, които влизат и излизат от нашия живот

“Случайно ли е, че точно те, точно в този момент са там?”

Не вярвам в случайности, нито съм религиозна до някаква крайност 🙂 Сега (и преди, и винаги) най-напред и преди всичко останало, вярвам на себе си. Хем не мога да кажа, че не обичам да контактувам с много и всякакви хора (обичам пътуването и срещата с нови култури), хем пък след като дойде диагнозата, за някакъв период ограничих контактите си (трябваше, нужно беше да опозная себе си, продължава и до днес :))

Поредица от случайности се случват постоянно (как ги разбирам, приемам и обстойно анализирам, забавно е, но говоря бавно и затова предпочитам тези “процедури” да си се случват в ума ми). Когато започнах рехабилитацията в София, контактувах с доста хора (които не се стресираха от бавния ми говор, любимо ми е, като и ме чуят да говоря бавно и трудно, защото отстрани за непознати може би така изглежда, чувала съм го повече от веднъж, изглеждам като бавно развиваща се 🙂 И, ето, случайност за непознатите – оказва се, че става нещо от мен (обичам случайностите). Дали е случайно, че близък роднина на много любимата ми болногледачка в София, работи и живее в моя роден град в “дълбоката” провинция? Дали случайно квартирата ми в София се намираше много близо и удобно за много важна, в точно този момент, моя приятелка?

Хубаво е, че се наложи да стана повече мислеща за себе си (по-добре късно, отколкото никога :)) И със сигурност няма нищо случайно. Радвам се, че умея да забелязвам случайностите, смисълът, от които се разкрива по-късно (подобно на бавния ми говор). 🙂

Забързаният начин на живот, за къде бързаме?

“Защо го правим? Не ни ли смазва това бързане? През твоя прозорец се вижда един от най-оживените булеварди в София. А ти гледаше толкова спокойно през него, защото знаеш повече от забързаните хора навън.

Докато пътувам за рехабилитация (става въпрос за София), обичам просто да наблюдавам. Всеки ден пътувам от квартирата към рехабилитационния център, няма много трафик в тази посока, оскъден е в сутрешните часове. Затова, пък в другата посока, към центъра на столицата, много стегнато в четири/пет ленти стриктно и бавно, направо пълзят колоните от безброй други автомобили. Движат се бавно, но вътрешно всяко човешко същество, без значение от възрастта, бърза. За къде бързаме? Защо го правим?

Също и аз от малка “предпочитам” да върша задачите си бързо. И в същото време, искам да бъде качествено (отдавна си ги имам изискванията :)) Сега е трябвало да намаля темпото на забързания си живот и диагнозата изигра ролята на спирачка. Доста рязко спиране, доста дълъг спирачен път имаше (и скромните изисквания, които имах, се превърнаха в претенции и капризи :))

В една песен се пее за булеварда за автомобилен оркестър, как дирижира деня. 🙂 За същата тази песен се сещах всеки път като отивах на рехабилитация. За къде бързаме? Не знам и не мога да си представя как би било без бързането. Достатъчно бе за мен да се осъзная и като погледна “голямата картина”, да видя каква малка точица съм. 🙂 Сега го разказвам с такава лекота, само мога да се радвам, за което, и да благодаря на абсолютно всички, които не се уплашиха и ми помогнаха. Със сигурност най-уплашена, объркана и блокирала съм била аз, но важното е, че движението по булеварда не е блокирано. Харесва ми да си наблюдавам. 🙂

Чувството за хумор

“Притежанието на чувство за хумор много помага да преживеете липсата на всичко останало. Усмихвайте се!”

Така изглеждаше леглото ми един ден след лекции в университета. 🙂 Впечатли ме идейността на съквартирантите ми. Ясно ми беше защо бяха обърнали леглото така. Любезно иронизираха перфекционизма ми. Днес, години по-късно, не знам как изобщо се е случило и няма значение. Значение имат всичките усмивки, И преди, и чак до днес. 🙂

Лесничко и леко му беше на чувството ми за хумор преди диагнозата множествена склероза. В първите дни и месеци едва ли ми е било до хумор и усмивки. 🙂 Сигурно е нормално да е било така. За още по-нормално и абсолютно разбираемо, приемам и се радвам, че чувството за хумор бързо се върна в мен и при мен. Истина е, че много помага. Така се случва всеки път, като падна. Гарантирано и от чисто човешка гледна точка е логично и разбираемо околните да се стряскат. И или се отдалечават максимално (разбирам или просто приемам :)), или с уплах в очите им ми помагат, все пак.

Още нещо, на което се смея от сърце (не само от доброто чувство за хумор :)), малко трудно понякога преглъщам, когато пия вода. От нищото започвам да кашлям сякаш се давя. И след като се накашлям (времетраенето е различно всеки път) завършекът е винаги еднакъв – усмивка, която може да премине в сърдечен, искрен смях. Не е умишлено, не е нарочно, камо ли да се мисли, че е планирано (това вече е абсурдно, но съм го чувала :))

Като тънко определям чувството си за хумор. Много ми помага и самоиронията и колкото и да е неприятен някой момент, обръщам си го веднага (като обърнатото легло от студентските години). Така например, главата ми понякога пада, на която страна се чувства удобно, За политика истинската причина изобщо не е отговорна някаква диагноза. Мозъкът ми е много голям и тежи. 🙂

Чувството за хумор със сигурност помага, при мен беше нужно някакво време. 🙂 Когато социалните мрежи, за пореден път, ми припомнят обърнатото легло със снимка, озаглавена “ще си ходя, защото нямам какво да кажа” и нужното време преминава. Така изглежда, че сега имам какво да кажа. И понеже говоря бавно, но мисля бързо, леглото се обръща, гледната ми точка също. Чувството за хумор помага 🙂

Музиката на бъдещето

-Надеждата е способността да чуваш музиката на бъдещето. Вярата е да танцуваш на нея днес.”

Обичам музиката, Никога не съм пяла хубаво, не е моето нещо, много далеч от интересите ми е. Не съм се занимавала и.с някакви танци. За професионални танци имам предвид. Танцувам си по някакъв мой начин, както всеки друг си има свой собствен начин.

И още един пример за значението на музиката за мен. Всеки път като си представям събитие от бъдещето, някаква мечта, изниква ми някаква идея, на фона звучи подходящият за мен и според мен саундтрак. Обичам музиката. 🙂

Цитатът, с който започнах, нарича надеждата способността да чуваш музиката на бъдещето. Когато започнах рехабилитацията си в София, няколко от терапевтите ми се казваха Надежда (а това име ми се струваше подходящо в конкретната ситуация. Така се нарича рехабилитацията в съзнанието ми – надеждата, която върви с музиката на бъдещето. А аз обичам музиката.

Вярата е да танцуваш на същата тази музика на бъдещето, танцуваш днес. Така стана, така направи жената, която се грижеше за мен, когато започнах рехабилитацията в София. Вера направи така, че отново да повярвам в себе си. Бях развалина, почти всички се оплакваха от мен и капризите ми 🙂 Тази жена ми припомни че имам някакви възможности, умения, ставам все за нещичко. 🙂 И също както и аз, обича музиката!

Ще продължавам да си танцувам по моя начин, да слушам “испанска чалга” и най-важното – ще продължавам да чувам музиката на бъдещето. (Думите бъдеще и испанска чалга не са съвместими в едно изречение 🙂

Първите седем още веднъж

Отне си нужното време, за конкретния случай ми отне плюс минус осем години. Не са никак малко, в същото време не са и толкова много (мога да продължа с почивката и нищоправенето, така си мисли някой, защото така изглежда отстрани ).

Така както за новородените са важни първите седем години, аз дори получих още една година бонус (сигурно заради извънредното положение с CoVid). Сега, вече 8 години след диагнозата, дойде време да “порасна”.

Не знам дали и как ще мога да се излекувам, добре е, че това здравословно недоразумение се случи преди да объркам нечий чужд живот. 🙂 Знам, че искам да съм независима и самостоятелна. Точно като малките деца съм в някои отношения. И съм горда, че стигнах до тук.

Дължа го най-напред на родителите си, с които още веднъж се наложи да изживеем едни странни (първи) повторни 7+1 години.
И на още толкова много хора благодаря!
През част от последната година се запознах и многократно практикувах роботизирана рехабилитация. Вярвам, че тази рехабилитация ще ми помогне, за да бъда по-малко зависима. Без да се притеснявам и да се чувствам неудобно, все пак изживях първите седем още веднъж, ще кажа, че се нуждая от финансова подкрепа за роботизираната рехабилитация, за да мога и сама. 🙂

Та (чак) сега мога категорично, смислено и осъзнато да отговоря на въпроса “Защо искам да оздравея?. Наричам го прераждане – пак се уча да говоря, да пиша с ръката си, да ходя с краката си. Случва се да падам, също както падат малките деца и започват да плачат. Когато, обаче, ти се наложи да изживееш първите седем години отново, минаваш на друго, ново ниво от живота си. Учих се и продължавам да се уча. Падам, ставам и продължавам 🙂

Знание и съзнание

Основното богатство вече не е знанието.”

Това беше модерно, изпитано и със сигурност доказано много пъти преди съществуването ми. В първите класове в училище с такъв интерес разлиствахме енциклопедииите (дали е било заради впечатляващите илюстрации или наистина информацията беше важна? 🙂 Тогава Google и Уикипедия сигурно вече се използваха в други далечни континенти, но аз съм от поколението, видяло и изпробвано и двете възможности, Знанието е свобода, невежеството – робство и други подобни думи помня и до днес. 🙂

Добре, де, щом знанието вече не е голямо богатство, доста екстремно, иронично и тъжно би било незнанието да се нарича богатство. В някакви моменти ми се иска или просто се налага да съм (да се правя на) по-глупавичка. За целта помага бавното ми говорене. Говоря бавно, но мисля бързо – както често се налага да се спомене. Много искрено брат ми неведнъж ме пита: “А ти толкова ли бавно мислиш, колкото говориш?” 🙂 Искрено и по детски наивно може и да е било, когато за първи път ми зададе този въпрос. След това и до днес продължава да се шегува със същия въпрос.

Същите уебсайтове и Интернет, компютри и смартфони, за които много смело можех да мечтая в детските години, че евентуално един ден и в моята държава нещо от тези неща ще дойде, все пак. Така и стана. Днес светът бълва от фалшиви новини, ненужна информация и невежество. Стана така, че знанието от енциклопедииите се поставя под въпрос? Знанието не винаги е истинно, дори често е заблуда. Съзнанието е нещо, което все пак, съдържа в себе си същото онова значение от хартиените енциклопедии, нещо като т.нар. обща култура. Със знанието и простото стечение на обстоятелствата разбрах, че мога и е желателно, понякога чак доброволно наложително, да надграждам.

Случва се бавно, дърпала съм се в началото със сигурност. Но към настоящия момент, положение и ситуация, осъзнавам и благодаря на това съзнание, че ме приземява успешно, винаги щом е нужно. А аз обичам летенето, по принцип. 🙂

Изненада

“Когато излезеш от бурята, няма да си същия човек, който влезе в нея. Ето за това е бурята.”

Нищо никога не си отива докато не ни научи на това, което трябва да знаем. И добре, че е така. Добре е още и, че винаги съм имала, имам и ще продължавам да имам желание да се науча. Човек се учи докато е жив, с тези думи съм възпитавана и е точно така.

Без дъжд нищо не расте. Трябва да се научим да”прегръщаме” всяка новодошла буря. Има смисъл от бурята в океана, клатушкаща и разтърсваща кораба. (Историята за “Титаник” е доста несполучливо сравнение и асоциация, наистина не разбирам защо се сетих за това, може би заради филма:) Доста време угаждах на бурята в живота ми, предизвикана от поставената ми диагноза. (И на разни бури в сърцето си съм опитвала да угодя, ей това вече е прекалено)

И след дългото клатушкане и разтърсване, идва време за изненади. Такива чистосърдечни, непринудени и задължително непланирани. Винаги съм обичала да правя изненади, почти винаги и изненадите за мен са предизвиквали искрени усмивки 🙂 Вчера, например, по време на рехабилитацията, изненадах приятно рехабилитаторите с възможностите си, наблюдава се известен напредък, винаги може повече 🙂 А най-хубава беше същата тази изненада за самата мен.

За пореден път си доказах любимите си думи, че щом има желание, има и начин. Да, определено след тази моя буря съм друг човек. Но нека не забравяме, че без дъжда от тази буря, нищо не расте. Така пораснах и аз и единственото сигурно нещо остават изненадите 🙂

Счупени пастели

“Всички сме малко счупени, но, когато за последно проверих, счупените пастели оцветяват по същия начин.”

Когато ходех на рисуване в ученическите си години, често рисувах с пастели. Не съм ги чупила умишлено, те сами понякога се пречупваха. И все пак, използвах ги до самия им край, след което отварях нова кутия с пастели. И упражнението се повтаряше… Пораснах малко, продължавах да харесвам пастелите и знаех защо. Всеки цвят сам за себе си беше категоричен. Не беше ярък и без да се набива на очи пак привличаше внимание върху себе си. 🙂

Всички сме счупени (както казват думите в началото, които не знам чии са, не са и мои, но са подходящи за разказа ми 🙂 Та, малко счупвана сигурно съм била от време на време, но това не го броя. Надали помня всичко. Предпочитам бързо да забравям. 🙂 От преживяното досега най-силно бе счупването, което причини, предизвика и случи поставената ми диагноза.

Така изглежда, че съм като пастелите. Не знам кой цвят, по-скоро мисля, че се променя постоянно.(също като мен или точно обратното на мен, наистина не знам). И пак като пастелите, колкото и счупена да съм, безцветна не мога да бъда.

Балансът в живота

Трудно е монетата да стои изправена. За друго е предназначена. Дори и да се задържи за кратко права, мързелът надделява и трябва да падне, да се излежи, да ни гледа как сме вторачили поглед, чакайки ези или тура,

Не съм мислила и приемала за някаква есенциална важност и сериозност баланса в живота. За мен беше просто общоприето понятие, присъщо за всяко човешко същество.

И изведнъж общоприетият, типичен за човешкото същество, баланс излезе от живота ми. Доста рязко си тръгна, така си мислех тогава, а сега се сещам за няколко епизодични нелепи падания и се усмихвам (не ставаше да се оправдая пред себе си с високи токчета и платформи, винаги си ползвам удобни ниски обувки, а пък и никак не обичам да се оправдавам или да слушам нечии оправдания), Та, от гледната точка на баланса за ходене, хранене и останалите ежедневни простички действия, категорично е важен и необходим. :).

И все пак, един друг баланс разбрах, че е дори по-важен. Изисква се време, месеци, години, препятствия и предизвикателства, за да разбереш, че е важно да умееш да контролираш мисленето си и под контрол да бъде съзнанието ти. И там да настаниш баланса. Там е мястото му – съзнанието управлява живота, затова съвсем логично е и балансът да бъде там.

Много трудно, но не и невъзможно, е да съществуваш без първичния, типичен за всеки човек, баланс. Представям че си веднага гредата във физкултурния салон и гимнастичката, която има баланс на високо ниво. Това беше първото ми разбиране на думата баланс. 🙂 Не се качих никога на въпросната греда, от малка не съм чувствала първичния баланс за моето нещо. Сега съм се заела с другия баланс, обичам по-трудничкото. И се уча.