За кораба в морето

“Всичката вода в морето не може да потопи кораба, освен, ако не влезе в него. По същия начин, негативността в целия свят не може да те свали, освен, ако не позволиш да влезе вътре в теб”

Накратко, това направи диагнозата с мен. Направи си доста “дупки” и “дупчици” и съвсем логично бе да ме потопи (още повече, че не мога да плувам… Не ми харесва, че е така и подлежи на промяна, надявам се 🙂 ).

За “дупките” и “дупчиците” може да се говори много. Ще спомена най-настоятелните от тях с малко смешни, абсурдни и нелепи моменти.

Преди диагнозата съществуват красноречиви спомени (от днешна гледна точка определям като “красиви”). Стряскащи падания от нищото докато още си вървях с краката нормално (диагнозата изобщо не я бях чувала тогава). Сещам се как се “строполясах” веднъж на едно стълбище на Варненския централен плаж. Толкова отдавна е било това, благодаря на приятелите, които много бързо реагираха в този момент. 🙂

Друг спомен е как един от чуждестранните студенти в Португалия ми каза: “Така те успокоява този Еразъм и започна да говориш бавно и внимателно.” 🙂

Приемам “дупките” и “дупчиците”, корабът се справя и с тях. И именно те ме научиха на много. Например, научиха ме много по-често да благодаря. На всички и за всичко. 🙂

За върха на планината

“На върха на планината нищо не расте. Да гледката е страхотна, но за какво ти е тази гледка? Тя само открива пътя по на5показва ни следващата цел. Но за да достигнем тази цел, трябва да слезем от планината, да прекосим долината и да започнем да се изкачваме по следващата височина. Но тъкмо в долината, докато бавно напредваме през гъстата трева и плодородната пръст, научаваме онова, което ни позволява да изкачим следващия връх. Та мисълта ми е, че в момента ти се намираш точно там, където трябва да си,”

Цитатът в началото е от книгата “Проницателят”, Анди Андрюс – книгата е четена, препрочитана, дори е “планирано” някой ден да ми даде тема за писане. Благодаря. И преди, и сега, никога не съм изкачвала планински връх. Гледката без съмнение си заслужава. Преди не е било сред интересите ми да изкачвам планини, сега не е сред възможностите на инвалидните колички. (Интересите винаги подлежат на промени.)

Сетих се за един връх – най-високият на остров Мадейра, когато бях в Португалия. Нищожна е височината му, сравнявайки го примерно с планините в България, под 1600м и спокойно се минава покрай този “връх” с лек автомобил. … Гледката, първо ме остави безмълвна, но я помня и до днес. “Нужното време” доброволно трябваше да прекарам в някакъв вид долина, където да се уча и да продължавам да се уча, за да изкача следващата височина. (Не забравям хубавата гледка от върха на острова.)

Хубаво е, че интересите се променят. В противен случай щях да бъда просто една червена точка, която не излиза от комфортната си зона. 🙂 За комфортната зона на човек в инвалидна количка, говорещ и пишещ за върха на планината – нелепо и абсурдно е. И лично за мен е усмихващо ме 🙂

За задържането и отлагането (за тоалетната хартия)

Така щеше да изглежда отлагането, ако беше емотикон – обикновена ролка тоалетна хартия., 🙂

Проксастинацията според Уикипедия е понятие в психологията, обозначаващо склонността към постоянно „отлагане за после“ на неприятните мисли, дела, задачи. Най-общо казано прокрастинацията е поведение, при което човек отлага свършването на нещо за последния възможен момент. ” Според мен, е нелеп превод на английска дума. А най-нелепото е смешното сравнение с тоалетната хартия.

Малко време отнема на една ролка от хартията, сравнявайки го с “нужното време” за мен за осъзнато приемане на диагнозата. Неприятните мисли, нека не се лъжем, са срешат при всеки по най-различни поводи. Срещам ги и аз, но се опитвам да не се задържат. Научих се да забравям бързо (колко точно забравям не се коментира 🙂 )

Абсолютно никога преди диагнозата не бих искала да отлагам. Вършех всичко бързо и затова сега благодаря на нужното време. “Чакай и се надявай” – много често срещах тези думи в романа “Граф Монте Кристо”. Хареса ми , затова съм “попадала” на него повече от веднъж. Интересно е как разбирането ми на думите “Чакай и се надявай” много деликатно се променя с напредването на възрастта (сещам се, че като ученичка в гимназията, разбирах двете думи като шега и отговарях: “категорично НЕ).

Сега, когато диагнозата е в живота ми, разбирам, че неслучайно съм харесвала роман, който ми казва да чакам и да се надявам. Образно казано, прилича на тоалетната хартия и чакането да бъде използвано цялото руло. Лично при мен и диагнозата двете думи съдействат за изчакването на “нужното време”. 🙂

Една единствена или една от многото?

Често ми се задава въпросът “Защо толкова много пишеш за диагнозата си? Хубаво пишеш (благодаря за комплиментите 🙂 ), ама… темата…?” И без да ми бъде зададен конкретния въпрос, голяма част от обкръжението ми си го задава. Благодаря за темата 🙂 и ще отговоря...

Когато множествената склероза с продължителен и настоятелен гръм и трясък влезе в живота ми, нормално беше да се чувствам единствена, самосъжаляваща се (от днешна гледна точка се смея на изживяното… с усмивка и тънко чувство за хумор 🙂 ) Ненормално много време диагнозата се намества в живота ми. Нелепо и абсурдно е да благодаря на преживяното, но след нужното време, диагнозата стана моето вдъхновение.

Бях на рехабилитация в столицата и един ден се разходих из оживения център. В инвалидна количка бях (благодаря на любимата си болногледачка, че ме придружи и ми даде да се уверя, че е нужно нищо повече от желание ). Срещаха се колички, пролет беше и времето не предполагаше да се стои “вкъщи”. Става дума за бебешки колички 🙂 Хубаво би било да съм последната с тази диагноза (не съм първата, не съм и единствената…). Оказва се, че съм една от малкото, които избират множествената склероза (която след като ми отне доста, доста повече ми даде) за свое вдъхновение. Ето отговорът на въпроса от началото на публикацията. Пиша толкова за диагнозата, защото се “превърна” във вдъхновение. Сигурно пак е абсурдно и нелепо, и е здраво вързано за тънкото ми и остро чувство за хумор. 🙂

Една от многото съм. След поставянето на диагнозата имаше някакъв времеви отрязък, когато МС за мен означаваше много специална. Нелепо и абсурдно беше и тогава. Но след като мина нужното време, станах една от многото. И все пак, се чувствам една от малкото, млади и свободно пишещи по темата. 🙂

ПС: Приятен спомен е направата на тази снимка – даваш си телефона на случаен наблизо намиращ се човек, за да е фотограф. След секунди сме се качили и позирахме като манекенки с една инвалидна количка. А фотографът случайно беше чужденец. Няма нищо случайно. 🙂

За креативността

Така креативността работи при мен. Благодаря, че я имам, уважавам избора ѝ понякога да капе точно ей така – капка по капка 🙂 По такъв начин, доста време си почиваше някъде на много заден, невидим план. (Благодаря на всички приятели, познати и непознати, за това, че не позволиха на същата тази креативност да си тръгне и да не се върне 🙂 )

“Капка по капка вир става” е поговорка, която знам от едно време и така се случи със съдействието на поставената ми диагноза. Сега (след като мина “нужното време”, строго индивидуално е за всеки 🙂 ) съдът, който събираше капките, порасна (съвсем естествено). И още повече, започна да прелива, да ме залива (хубаво, че през лятото е топло и всяко поливане с вода е добре дошло. 🙂

Много идеи съм имала, сега е нужна само тема, някаква думичка и съдът, който е съхранявал тези идеи, под формата на капки, вече прелива 🙂 Хареса ми последният вариант за абревиатурата МС. В началото след диагнозата, двете букви повече на шега, означаваха Много Специална. После, МС много ми се иска да означава Мога Сам и опитвам и до днес да мога повече неща сама. Последният вариант дойде точно навреме, когато изцяло осъзнато мога да го приема и го приемам (и благодаря на Биляна, на която и “хрумна” в едно интервю 🙂 ) Моето Съзнание ми звучи толкова логична причина за случващото се. Когато преди години бях в Индия, терапевтите май ми казваха същото 🙂 Запомнила съм го, за да мога след “нужното време” да го осъзная. (Оправдано е главата ми да се клатушка и да пада с тежкия мозък, отговорен за това съзнание).

В общия случай, когато имам много идеи си ги представям като много сочен портокал. Колко портокалов сок може да бъде “произведен”, зависи от наличното количество креативност в конкретния момент 🙂 ( заради тънкото чувство за хумор може да “работи” с лимон и лимонов сок:) )

За “човешката” еволюция

От поколението, което през първите си седем години (дори и още няколко години “отгоре”), не подозираше за съществуването на обикновения мобифон, съм. Само в най-смелите мечти допусках смартфон, евентуално чак като остарея…

Подценявала съм времето, в което живеем. (Забавното е, че съм имала и от трите вида телефони и съм далече от остаряване, скоростта на еволюцията е “похвална”.) Благодаря и искрено се радвам, че се докоснах до времето на мобифоните, а днес вече надхвърлям най-смелите мечти на едно време без да съм остаряла. 🙂

Сега по-голямата част от обкръжението ми е със смартфони. Напълно естествено, по подразбиране. И така се роди желанието да си правиш снимки сам на себе си, т.нар. селфита. И смартфоните стават все по-добри, с все по-сериозни селфи камери. (Радвам се, защото на мен тази камера ми служи като огледало, за да си правя упражненията от логопеда 🙂 )

“Преглътни си егото веднъж!” и отговорът “Не мота, ще се задавя.” звучи актуално и днес. Диагнозата ме научи да се радвам, че имам ето, не съм безлична и т.н.:) Благодаря на таланта ми да пиша и благодаря за подпитванията кога ще напиша нещо ново.

Скоростта на еволюцията я приемам.. Фокусът ми, обаче, остава върху т.нар. здравословен егоизъм, Много имам да уча за това, никога не съм харесвала егото и егоизма и затова в здравословно отношение се срещам с препятствия, които се преодоляват именно със здравословния егоизъм 🙂 Далеч по-интересна ми е тази еволюция, в сравнение с еволюцията на технологиите в 21 век, предпочитам да наблюдавам отстрани. (.. засега 🙂 )

За въртенето в кръг и различната гледна точка

“Не се въртиш в кръгове. Нужно е просто да погледнеш по различен начин.”

Чела съм много книги през юношеските си години, които все говореха за значението на гледната точка. Важна беше тази точка, така съм разбирала прочетеното тогава, и затова избягвах да се отклонявам от тази така важна точка. (Смешно ми е сега как стриктно съм следвала някаква точка 🙂

(Когато бях в Португалия, започнах да пиша и направих този блог. От днешна гледна точка, благодаря първо за ентусиазма си да пиша подробно за преживяното в Португалия и от там нататък, благодаря за всяко дружелюбно задаване на въпроса кога ще напиша нещо отново 🙂 )

След време, вече с диагнозата, разбрах и продължавам да разбирам значението и важността на гледната точка. Далеч не е само една, макар, че и далеч не е изобилстваща от новости, каквато беше в Португалия 🙂 Сега, гледната ми точка, представлява нещо като вито стълбище (физическите дефицити това позволяват 🙂 ) и от мен зависи до кое стъпало ще стигна. (И колко нови гледни точки ще се срещна).

“Понякога всичко, от които човек се нуждае е нова гледна точка, Всъщност на повечето хора им липсва точно това – гледна точка, по-широк поглед върху цялата картина.” (“Проницателят”, Анди Андрюс)

За борбата и за падането

“Просто, защото се бориш, не значи, че падаш.”

Ще започна с падането, много мога да кажа за това и пишейки това се сещам за още повече забавни падания 🙂 Бях още ученичка, когато в час по физическо, попълвахме нормативи и за тази цел, трябваше да бягам някакви метри за някакви секунди. И наистина, без основателна причина, започнах да бягам и след 2 секунди и половина се сропах на цимента в двора на училището. Паднах и съвсем естествено всички (все още деца) бяха стресирани. И през ум не ми е минавало тогава да се усмихвам или смея. Бързах да се скрия. 🙂

По-късно, когато диагнозата се прикачи към живота ми, нещата с падането се повтарят. (вече е известна частица от основателната причина, която ми липсваше. Аз държа на информацията, все пак 🙂 ) Не мога да си представя как би изглеждал живот без борба, би бил уникално скучен и безличен. И друго, всяко човешко същество има някаква борба в живота си. Може да се приема за борба, например, събуждането и дразнещата аларма сутрин, (или едно сравнително скоро родено бебе, което, може би, основателно, предпочита да спи, но майка му трябва да го събуди, време е да бъде нахранено. 🙂 “Борбата е безмилостно жестока..” пошегува се майката. 🙂 )

Приемам борбата за неизменна част от човешкия живот, падането – също. По-неприятната, по-лоша и много жалка част е падението. Благодарна съм, че въпреки многобройните ми падания (всяко ме научава на нещо 🙂 ) падението остава много настрани. Благодаря! 🙂

За бурите, които идват, за да почистят пътя ти

“Не всички бури идват в живота, за да го объркат, някои бури почистват пътя ти.. “

Много бури и турболенции минават през живота ми (както е при всеки) От малка не обичам гръмотевици и светкавици. След като чух същите, когато бях в Индия – незабравим, неописуем тътен… и претръпнах. И до сега, като чуя гръмотевица, се усмихвам и си казвам наум “слаба работа” 🙂

Доста голяма и много силна беше бурята, която предизвика моята диагноза. Всяко начало на всичко ново е трудно (21 век бълва от новости всеки ден, час и минута, с основание може да ти е труден новия модел на смартфона 🙂 )

Вероятно не, а със сигурност, когато се появи в живота ми, диагнозата беше като огромен камък и с лекота можеше да ме премаже. (Благодаря на мускулите си и на гърба си, че устойчиво понесоха тази тежест 🙂 ) След като седнах в инвалидна количка, огромният тежък камък, след нужното време, отлабна смали се, стремейки се да бъде елегантен 🙂

Следвайки логиката за всяко трудно нещо, с което се срещаме, че след нужното му време би трябвало да спира да бъде огромен, тежък камък… Не знам как се случва изпаряването и изчезването на камък. 🙂 По същия начин и диагнозата ми се определя за нелечима. Благодаря на предизвиканата от нея буря, наистина ми помогна да почистя пътя си. А аз обичам чистотата. 🙂 И продължавам да не харесвам гръмотевици и светкавици.

За крилете на птицата

“Птицата, кацнала на дървото, никога не се бои, че клончето ще се счупи, защото тя не се доверява на клончето, а на собствените си криле. Винаги вярвай в себе си.”

Според времето, в което живеем, свободата и правото на избор, са естествен елемент на 21 век. Например, виждам изложени модели дрехи в някой магазин. Свободна съм да избирам и щом нищо не е подходящо за мен в този магазин, може би, в другия ще е. (В инвалидна количка не знам дали ще е подходящо обикаляне за дрехи по магазините и влизане в пробни, паркинг за количка в пробната не е предвиден. Затова, благодаря на 21 век за възможностите да пазарувам онлайн. 🙂 )

Летящата птица няма такава “капризи” и претенции (както моите… 🙂 ) на кое клонче да кацне. Не се интересува изобщо и от това или онова дърво, от единия или другия клон. Свободна е да избира, но е над тези неща. (Не мога да си представя, че птицата интелигентно ще разглежда един по един клоните на всяко следващо дърво, както хората, които обичат да обикалят магазини. И накрая, се намира желаната покупка от магазина. А птицата се намира ужасно много над тези неща наистина. 🙂 Вече спокойно дреме на някой клон. 🙂 )

Криле имат всички. Птиците ги използват, за да съществуват. По-интересно е при хората. Абсурдно звучи, да говоря за крила щом и краката ми едва успяват да функционират правилно. Когато седнах в инвалидна количка, (не се случи веднага, отне си нужното време), крилете ми сякаш току-що се събудиха, решиха да не се спотайват повече.

Смятам, че крила може да има всяко живо същество. Било то птичка или човек. За птиците не знам, но знам как се случи при мен – доста тънко и деликатно преживяване е. 🙂 И щом едно дърво може, защо ти да не можеш? Отдавна си зададох този въпрос, актуален е и продължава да ми напомня във всеки удобен момент за силата на природата. 🙂 Пак ми даде един прост пример, който да асоциирам с живота си. (Как дойде сравнението с обикалянето на магазините е без значение:) )