За малките стъпки

“Правенето на малки стъпки е ключът.”

Що за безсмислие е да вършиш бавно като мравка? Хора сме и имаме крака. Така съм си мислила едно време, преди диагнозата. Признавам го сега. Не съжалявам, защото как иначе щях да обиколя Португалия? 🙂

Сещам се за едни стълби, именно в Коимбра, Португалия. Там живеех и учех през 2014 година. Силно вероятно е стълбите още са там. Каменни са, “вградени” в релефа на града. .(Не бяха 2, нито бяха 20, над 200 бяха.. 🙂 ) И то в центъра на града,… Студенти от единия университет минаваха ежедневно по тях, но аз учих в друг университет. (Вместо стълбите нагоре, пътят ми за другия университет, където учих и ходих всеки ден,, “слизаше” надолу.)

Защо се сетих за този спомен? Правя паралели с това, на което ме научи диагнозата. Сега не бързам (казвам го само защото преди недоразумението в здравословен план, за мен задължително беше всичко да се случват бързо, приемала съм го за съвсем нормално)… 🙂 Терапевтите за рехабилитация ме научиха защо бързането е неоправдано, дори е “вредно”. (Неслучайно в училище не ми беше сред любимите преживявания бягането на някакви метри за по-малко от някакви секунди 🙂 )

Благодаря на семестъра в Португалия, защото подобно на тънкото ми чувство за хумор, много ненатрапчиво и недоловимо, ме “научи” защо да не бързам. Недоловимо за мен беше забавянето на говора ми, но за околните ми не остана незабелязано. Важни за мен остават малките, осъзнати стъпки. 🙂

За пясъчния часовник

“Нека си представим, че пясъкът в пясъчния часовник представя живота ти. Пясъкът в горната част на часовника е твоето бъдеще, а в долната част е твоето минало. Сега, нищо не може да се направи за миналото, “отишло” си е. Твърде много хора прекарват времето си, мислейки си, че са можели да направят това или онова. Но това време си е “отишло”, няма го. Красивата истина е, че не знаеш колко пясък има в горната част на часовника. Може да си мислиш, че остава много, а да е малко. Единственото време, с което разполагаш е в средата на часовника – тук и сега. Глупаво е да се тревожиш за бъдещето или за миналото.”

Дали беше заради възрастта ми, дали заради липсата на диагноза тогава, не е от съществено значение. Благодарение на “нужното време” започнах да намирам смисъл в пясъчния часовник. (А преди това бях категорично неразбираща защо да се бавя и да съм мудна като пясъка в този часовник? Предпочитах обичайния ръчен часовник. 🙂 ).

Погледът върху голямата картина има своето постоянно присъствие. “Тежък” е този поглед. (Ето друга “основателна” причина за падащата ми глава. 🙂 ) Красивата истина, действително, приемам за красива, защото сега смятам, че времето не се интересува от мнението на човека за него. Може да прави каквото си иска. А вече от всяко човешко същество зависи да направи времето красиво. (Не нося часовник, но един пясъчен часовник може много повече.) 🙂

За прогреса

Как изглежда прогресът и как е всъщност?

Прогресът е относително понятие с различни значения, строго индивидуално е за всеки. (Казах, че ще пиша за прогреса и последва въпрос: “На диагнозата ли?”… Благодатна тема, не и за моя блог, благодаря 🙂 )

Не, по друг начин разбирам думата “прогрес”. Изображението в началото “говори” изчерпателно за живота в инвалидна количка. Трудно е да се прави “идеален кръг”. И пак за инвалидната количка – образно казано обикновеният сив кръг настоятелно си “мисли”, че това е мястото ми. 🙂

Когато ходих до Индия, инвалидната количка пак “присъстваше” в историята. Не го наричам обикновен сив кръг, защото щом на друг континент ме “заведе” тази количка, просто отново трябва и ще благодаря на погледа върху голямата картина. (Няма да се изморя да благодаря на всички и всяко изживяване в рамките на дългия самолетен полет 🙂 )

Така изглежда прогресът за мен към настоящия момент. Не се разпростира много на широко, както съм си представяла в детските и младежки години. Радвам се, обаче, че прогресира моето съзнание (съвпадат буквите на диагнозата множествена склероза). Няма нищо случайно. 🙂

За мечтите

“Мечтай смело, започни с нещо малко и остани фокусиран,”

Да мечтая смело винаги е било несериозно и смешно за мен. Още повече пък да говоря на глас за смелите си мечти. (Затова диагнозата ми, прави каквото иска със скоростта на говора ми, а на мен “връчи” задачата тежък мозък, съответно с падаща глава).

Когато направих този блог бях в Португалия, не беше сериозно да смятам, че ще продължа с него , след като разкажа “португалската приказка”. 🙂 Сега се сещам, че сериозно размишлявах как да се казва блогът – дали да бъде нещо португалско и веднага “погледът върху голямата картина” е казал своята дума. Приказката продължава да ме вълнува до днес, осем години по-късно. Абсурдно щеше да бъде, блогът да бъде с португалско име и аз да продължавам да пиша в него, години по-късно 🙂

Диагнозата “влезе” в живота ми, трябваше да получи така нареченото от мен “нужно време”. Хубаво е, че “здраво съм хванала малкото, с което започнах”.

Благодаря на португалската приказка, приемам, че тя е малкото нещо, с което започнах. Благодаря и на здравословното недоразумение, затова, че ме научи да осъзная важността на фокуса и фокусирането. Най-много, благодаря за смелите си мечти. (Толкова смели са, щом забавиха говора ми, за да не се споменават на глас. А тежкият мозък, щом помисли за смелите мечти, става още по-тежък и главата ми “клюмва”. 🙂 )

За страстта

“Страстта не се намира, а се развива.”

В противен години, склонна съм да приема, че беше така – с “лупа” в ръката (затова технологията се “намеси” и сложи функцията Zoom за приближаване навсякъде 🙂 ), взираш се, ако нещо ти “грабне” вниманието, опитваш. Току виж, че един ден нещо такова се окаже страстта ти. (“Проба – грешка”, уважавам и се “забавлявам с тези думи за всичко БЕЗ диагнозата множествена склероза, и други здравословни недоразумения).

Спомен от тийнейджърските ми години е, че тогава бях фен на Формула 1. Фаворит ми беше пилот от Финландия… И след време (бях забравила вече Формула 1), когато бях в Португалия, сред чуждестранните студенти имаше финландци. Много лесно беше да разговарям с тях, щом споменах за едно финландско име и една тийнейджърска страст. 🙂

Сега, налице, излезе друга страст, която е точно като чувството ми за хумор – тънка и “недоловима” от всеки. Най-напред, благодаря на покойния си дядо, които “тънко и недоловимо” за едно дете, ми предаде таланта си. (Аз, обаче, се радвам, че здраво “държа” таланта. 🙂 ) Благодаря на още много хора и знам, че няма да ги разочаровам.

🙂 Забавно е колко време може да отнеме търсенето на някаква страст, още повече, когато е наследствено. Всичко “идва” с времето си. 🙂

За жаби, гьолове и за океани

“Не може да говориш с жабата за океани. Тя си знае гьола!”

В първия момент темата трябва да те разсмее. Така се случи с мен, когато видях една картинка с конкретния цитат. (Благодаря за вдъхновението, ще напиша нещо 🙂 )

Допада ми изразяването да се случва с метафори. Ще говоря лично за себе си. От малка съм била нещо като “жабка”. Малка “жаба”, живееща в малкия град. За мен по този време даже не беше толкова малък. (За думата “гьол” не ми се коментира).

Студентският ми живот премина на морето. (Порасналата вече “жабка” излезе от “гьола” и отиде на морето). Добре запомнящи се спомени имам и до днес. Така например, в някакъв дъждовен ден краката ми трябваше да обуя с найлонови торбички и после слагах ботушите. (Имаше някакъв дъждовен период тогава и дори на лекции в университета помня, била съм с найлоновите торбички). 🙂

Благодарение на времето, прекарано на морето (става дума за студентските години), стигнах до океана. 🙂 Много порасналата малка “жабка” и величественият Атлантически океан. Дори и да звучи нелепо и абсурдно (както обичам да говоря аз), се е случило с някаква причина.

След като диагнозата “влезе” в живота на “жабата”, тя все още, се чувстваше непораснаснала. Доста абсурдно положение, в което много важен и полезен се оказва погледът върху голямата картина. А “жабата”, дори да си знае гьола, отлично си спомня даже звука на вълните на океана. 🙂

За битката днес, която те подготвя за “утре”

“Битката, с която си ангажиран днес, развива силата, от която ще се нуждаеш утре. Не я изпускай!”

Всеки живот си има битки. Така трябва да бъде, в противен случай щеше да е доста отегчително преживяване. 🙂 Харесва ми да си служа с метафори…

“Битка”, може би, е всеки нов учебен ден за първокласниците. Трябва да се “свикне” с този тип “битки” и за целта са предвидени 12 години. 🙂 После, студентският живот пак си има своите битки. Следва работа отново с много битки. Нормално е да бъде така, защото иначе би било отегчително преживяване… Радвам се, че “битките” днес не могат да се сравняват с битките от някоя война (истинска).

Най-трудна за мен и до днес остава битката на мен със самата мен. Труден противник съм и сигурно е логично за живота да ми даде неподлежаща на лечение диагноза. 🙂 Приемам го за предизвикателство.

,

За социалните мрежи

Харесва ми, че съм се родила “далеч” преди съществуването на социалните мрежи. Достатъчно далеч беше, смятам детските си години за “чисти и неопетнени”. 🙂

Когато пишех в сайт за дигитален маркетинг, се запознавах с всяка социална мрежа “от зародиш”. Новини имаше всяка минута, социалните мрежи по това време се “раждаха” и беше интересно. Не отричам полезността им.

Не отричам също, че са “нож с две остриета”. Вчера сутрин новините в една социална медия бяха само от чуждестранни популярни личности.?? Толкова известна (все още) не съм станала. си моите приятели! … Ясно ми беше, че Искамза пореден път са направени някакъв “пробив”. (Благодаря, че имам и професионален опит.) 🙂

Има моменти, в които социалните медии са излишни. Затова се радвам, че детството ми беше истинско и без съществуването на интернет, дори. В момента, трябва и мога да кажа благодаря за подкрепата на познати и непознати.в

Чип

За времето и за приоритетите

“На е нужно повече време. Нужно е да подреждаш приоритети.”

За важността на времето се научаваме от ранните ученически години. Все “не стига” това време за всички уроци и домашни работи. После, в гимназията не само, че става “по-трудно”, ами и времето категорично не се променя. После, започваш работа и отново това време, без фалшиви преструвки, разбираш, че е важно. Лично аз държа на точността, така например, когато терапевтите за рехабилитация закъснеят с 2 минути, аз любезно посочвам (иначе въображаемия и несъществуващ) ръчен часовник 🙂 Времето без съмнение е важно. Абсурдно е да се смята, че е от такава важност, нещо, което не подлежи на промяна. 🙂 Лично за мен е много полезен и постоянно присъстващият поглед върху голямата картина. Не съм чувала досега в човешката история времето да е подлежало на реална промяна.

Затова са приоритетите. Спомням си как първо в училище, после в университета (включвам и времето в Португалия) и на всяко ново работно място, се добавяха нови и нови приоритети. 🙂 Смятала съм вероятно, че така трябва да бъде – знам как и с лекота ще изпълня приоритетите си. 🙂 … Да, да, ама не! Намирам “смисъл” в “ранната” поява на диагнозата в живота ми. Добре, че не беше започнало реализирането на всички приоритети.

Истината за мен е, че приоритетите далеч не бива да се приемат за нещо постоянно и непроменливо. Времето и точността, все още са ми някакъв приоритет, изключение са от останалите т.нар. “приоритети”. Може би, това е “работата” и на диагнозата – да покаже как най-бързо се сменят някои приоритети.

За следващата глава на книгата

“Животът е като книга. Някои глави са тъжни, някои са радостни и някои са вълнуващи, но ако никога не обърнеш страницата, няма да знаеш какво е подготвила следващата глава за теб.”

Лесно и неусетно пишех моята португалска приказка, докато бях там (в Португалия имам предвид). После бях в Индия и пак усетих желание да пиша, да разказвам и да преживявам отново 🙂 Все “радостни глави от книгата”.

“Нужното време” не изобилстваше от истории за разказване. Така съм мислила тогава и уважавам мълчанието си.. “Тъжни” моменти е имало, разбира се – чисто човешко е да бъде така. Не съма забравила нищо, но не е нужно чак да се пише за тези моменти.

Интересни и запомнящи се за мен са вълнуващите глави. Въображението ми се включва (по подобен начин се “включи” и диагнозата ми – от “нищото”). Сега се радвам, че пиша и имам какво да кажа. Най-вече го правя за себе си, както и да звучи това. 🙂

Няма как да знам какво ме очаква в следващата глава на книгата. Знам единствено, че писането ми харесва и помага. (Ще разбера как точно помага след нова порция от “нужното време”). 🙂