Последна година, започваща с 2

Вчера навърших 29 и се замислих, че за последно годините ми започват с числото две. Нищо особено не е, такъв е естественият ход на човешкия живот.

Твърде малко са ми още годините, за да мога да кажа нещо извънредно ново и може би нечувано, но ще направя сравнение така както се чувствам в момента – 12 клас, изпити, матури, изискваха си подготовка. Училищният живот свършваше и за всеки започваше нещо ново. Това ще бъде последната година, започваща с 2 за мен – подготовка.

Това е нагласата ми сега, но знам, че е излишно да си правя сериозни планове. Животът има последната дума и аз ще бъда изненадана. Но важното е, че съм подготвена. Каквито изживях досега сигурно ме научи на много. Научих, че всяка мечта си има цена . Но се радвам, че не спрях да мечтая. Въпреки страха, сълзите, скандалите дори, не успях да спра да имам нови и нови мечти.

Всеки има трудни моменти, неизменна част от приключението живот. Много далеч съм от мисълта, че ще се предам и няма да намеря някакъв начин. Благодаря на толкова много приятели, че сте в живота ми. Също както 12 клас в училище беше подготовка за следващия етап от живота, така приемам и последната година, започваща с 2 – подготовка. За следващия етап от живота, сега е още по-интересно, защото липсва конкретика какво точно да очаквам и как да се подготвям. Но такъв е естественият ход на човешкия живот, нищо особено не е.

От една бивша

“Съвършенство се постига не когато няма какво повече да се добави, а тогава, когато няма какво да се премахне.”

Веднага идва един простичък и повече от красноречив мой спомен, Във Варна се случи тази история… Обичах да рисувам и още повече тогава обичах да рисувам нокти. Затова имах доста лакове, които подреждах по точно определен ред на шкафа до леглото ми. Вманиачена бях по някакъв мой си начин, но беше красиво.

Един ден се прибрах след лекции в привидно спокойния апартамент,. Отидох до леглото си, за да оставя нещо и уж небрежно веднага погледът ми се закова върху шкафа на стената и разбърканите лакове за нокти! Нямаше и помен от моя точно определен ред. Побеснях и едновременно с това се скъсвах от смях заедно със съквартирантите в другата стая.

“Съвършенство се постига не когато няма какво повече да се добави, а тогава, когато няма какво да се премахне”.

А аз трупах още и още лакове и задължително им намирах място в точно определения ред.

Днес е различно – отново съм перфекционист, но от най-добрия вид. Перфекционист, категорично не на всяка цена. Казват, че промяната е единственото сигурно нещо и по тази логика, винаги може да стана перфекционист от лошия вид, но едва ли. Днес дори лакове не задържам.

Често, обаче, си спомням тази случка – по детски наивна и със смисъл.

За крилете и за краката. За мечтите

Дойде времето, за което мечтаех. В болница съм (що за мечта е това?), болница за рехабилитация, за роботизирана рехабилитация. Именно за този тип рехабилитация си мечтаех и няма да отричам, дойдох тук с големи очаквания, но после и за тях ще кажа нещо.

Беше някой от първите ми дни тук, когато добрата ми приятелка Биляна Савова ми изпрати картинка със следния цитат: “Не са ти l0 изобщо не разбирах какво общо имат с мен.

Повече от ясно беше, че не ми е било ден, нещо не съм била на кеф и т.н. (пак заради големите очаквания), щом като още на другия ден не спрях да мисля за тези думи. Харесва ми да си размишлявам. Не са ми необходими крака, ако имам криле.

Истината е, че един друг пациент, млада майка, също в количка, също много амбицирана да проходи отново, първо ме прибра под крилото си. Тогава, когато очакванията ми просто бяха абсолютно излишни. Станислава ме научи на много и благодарение на нея припознах мястото като правилно и за мен. Благодаря ти, Сиси. Благодаря, че след като си тръгна, бях окрилена и чувстваща се на мястото си.

Актрисата Дрю Баримор казва, че винаги е обичала пеперудите, защото те ни напомнят, че никога не е твърде късно да се преобразим. Много искам и вярвам, че е точно така. Тази трансформация е вдъхновение и за мен. Напоследък доста често такива думи се въртят в главата ми. Природата дава прости примери, които вярвам всеки може да асоциира с даден момент от живота си.

Очакванията си сега наричам шоколад с ментов пълнеж. Първата реакция винаги е намръщване заради ментата, понякога дори сълзи. Важното е какъв е дългосрочният ефект – остава само шоколадът, а ментата евентуално може да ме усмихне.


Красива еуфория от (не)видима красота

Преди години много “мило” бях събудена. Будна съм и до днес. През 2015г. една жена ме разплака от сърце. Така се запознах с Биляна Савова. Страхувах се от думата “инвалидна количка”, тогава изобщо не я допусках в живота си, нямах нужда от такова нещо. Не си представях, че някога ще имам.. Тази среща се случи в първия ден от кампанията “Ден на колела”. Много плаках и го запомних. Първата популярна личност, която седна в количката беше Теодора Духовникова, а аз си вървях. И така…

Стигаме до сега. Сега е различно. Денят е 3 юни, годината е 2019. Случи се едно дългоочаквано събитие – 7 млади дизайнери от НХА направиха дрехи за 7 човека с двигателни дефицити. И изненада – аз съм един от тези 7. Не съм дизайнер, значи съм от другите. Жената, която през 2015г. ме разплака от сърце, същата Биляна, ми се обади с много симпатичната идея за модно ревю, в което са участвам заедно с избран от мен придружител – роднина, приятел, приятелка и т.н. Последваха много срещи с дизайнерката Теодора Лазарова, процесът на работа, с която беше много повече от просто приятен! Датата и мястото на събитието се променяха 3 пъти като 3тият път беше “за щастие” и се получи приказно!

За да направя симпатичната идея на Биляна още по-симпатична, почти веднага си избрах с кого да “дефилирам”, поканих я и тя категорично прие. Теодора Духовникова ми беше първата и най-логична асоциация и не знам кога ще се уморя да благодаря. Започвам с благодарности за това, че устоя на множеството промени по отношение датата и мястото на събитието.

Третият път наистина беше за щастие -ревюто се състоя на 3 юни. Проведе се на открито, дъждът сякаш по поръчка спря, пред самия Народен театър “Иван Вазов” беше опънат червен килим. Всички модели заедно с придружителите и дизайнерите бяхме във фоайето на театъра, всеки момент и Теди Духовникова идваше, до мен беше другото Теди, дизайнерката ми, и докато чаках сбъднах още едно мое желание – лично се запознах с певицата Белослава, която много харесвам и прегърнах хората, с които започват сутрините ми – Богдана и Симеон от СТАРТЕР по БГ Радио. Двамата бяха водещи на събитието, а аз от кога исках да им стисна ръцете и да им кажа колко много обичам това, което правят. И казах им го – Боги така се зарадва, а Симо, в типичния за него стил, опита да се направи, че не е впечатлен и ми каза че правя голяма грешка като всеки ден се събуждам с тях и от утре, каза той, нямало да ги слушам. Обаче, не позна! Забавлявате ме всяка сутрин,, а в идиотския вторник сте ме разплаквали от смях. Възхищавам ви се.

Остават секунди до началото, водещите вече са навън, публиката е готова, във фоайето останахме 7 модели, 7 дизайнери и 7 придружители. Получихме последни наставления за реда, по който водещите щяха да ни представят – Теди Духовникова и аз бяхме в края на списъка и според плана докато дизайнерката Теди Лазарова е на “сцената” и представя облеклото, което е направила за мен пред водещи и публика, придружителката ми и аз трябваше да минем по червения килим – аз бях седнала в количката понеже съм “специална”, а Теди Духовникова ме “управляваше”. Толкова за официалния план. Подредихме се в нещо като колонка в реда, който ни беше представен, съответно Теди, Теди и аз щяхме да завършим ревюто и застанахме последни. Представянето на всеки модел траеше по 4 минути, значи имахме половин час просто да правим нищо във фоайето на театъра. И както си говорехме, Теди ме попита дали искам са ме завърти докато сме на “подиума”, както правят истинските модели, може би да ме изправи. И така дойде идеята ми освен да стана права, да вървя с тяхна помощ. Много бързо измислихме нов план – до средата на пътеката пътувам с количката,, управлявана от Теди, в средата на пътеката прави пауза и ме върти на всички страни, за да покаже красивите ми дрехи, изцяло направени от другото Теди. Дизайнерката обяснява на водещите какво и как е направила, а ние с придружителката ми упорито се въртим и усмихвахме в центъра на пътеката. Когато въпросите към дизайнерката приключат, тя идва при нас в средата на пътеката. И трите заедно ходейки, стигаме до края на килима. Страхотен план измислихме и си го репетирахме докато чакахме реда си във фоайето. Далече съм от мисълта, че много хора ще разберат как се чувствах в този момент – просто не усещах, че има граници за мен. Толкова често усещам елегантното съмнение и недоверие на хората в мен и способностите ми, че на моменти дори самата аз се притеснявам и не си вярвам. А сега Теди и Теди не просто постоянно ме насърчаваха, те толкова силно вярваха в мен и друг вариант освен този, в който планът ни става реалност, не съществуваше.

И след малко дойде нашият ред, време беше. Излязохме от фоайето на сцената при водещите и дизайнерката остана да говори с тях. Теди Духовникова и аз в количката не бързахме да стигнем до средата на пътеката, а когато стигнахме се усмихвахме на публиката, въртяхме се в кръг, “позирахме” за снимки и само ние си знаехме какво всъщност правим – чакахме другото Теди, а тя не се бави и с периферното си зрение я виждах, че идва при нас. Сега беше началото на почти импровизирания мини “спектакъл” – с тяхна помощ се изправих и заедно, всяка с двата си крака;, вървяхме до края на пътеката! Толкова безкрайно много ви обичам, момичета, благодаря ви, че с такава лекота повярвахте в мен!

Не е истина колко ужасно малко му е нужно на човек…Изненадите, вече и за самата мен, продължиха благодарение на водещите, които своевременно реагираха на случващото се. Публиката пляскаше, Симо почти веднага помоли всички, които могат да се изправят и накрая Боги отиде да говори с най-добрата майка- майката на Моника. Не чувах какво говорят, изобщо цялото ми внимание беше фокусирано само върху двата ми крака и евентуално Теди от едната ми страна и Теди от другата страна. Чувството не може да се опише, по-правилно ще е да замълча.

Не мога и няма да се уморя да благодаря на жената, която първо хубаво ме накара да се наплача, а след това ме събуди и не спира да ме държи будна! Билянка, горда съм с всичко, което правиш и те познавам. Това, че бях малка част от проекта “Невидимата красота” означава толкова много за мен. Наистина беше приказно и просто имах чувството, че мога да полетя! Обичам те толкова много, Билянка! Благодаря, за възможността да изживея тази красива еуфория!

Накрая ще споделя нещо адски нерационално, което в някакви моменти идва точно на мястото си – става въпрос за думата инвалид. Буквалният превод на тази дума е невалиден. Е, аз защо да съм невалидна? Имам ВАЛИДНА лична карта, консумирам храни, преди изтичане срока им на годност, дори шофьорската ми книжка е валидна, макар и да не шофирам. Та, не мога да се възприема като НЕвалидна. Нито пък и като човек със специални нужди. Какво е специалното на чисто човешката ми нужда да вървя? Просто питам.

“Граф Монте Кристо” – разни любими цитати

Любима книга с вдъхновяващ сюжет. Първия път, когато я прочетох, бях в гимназията. “Граф Монте Кристо” на Александър Дюма беше в списъка с книги, които да четем през лятото, но интересът към нея не беше голям. Първо, защото е в два дебели тома и второ, защото по нея има филм и кому беше нужно да чете 1300+ страници, като можеше да изгледа филма? Радвам се, че не изгледах филма тогава /не съм сигурна дали съм го гледала и до днес…/, но и не бих я определила като най-важната книга, която всеки ученик на 14-15 години трябва да прочете. Както и да е, “Граф Монте Кристо” постави началото на хобито ми да “изваждам” цитати от книги, които цитати да ме карат да се замисля, или да ме разсмеят, или каквото и да е. Знаех, че един ден ще ги събера на едно място.

“Ние никога не сме се изплатили към тези, които са ни помогнали – каза Дантес, – защото и когато вече не им дължим пари, дължим им благодарност.”

“Влюбеният не е никога страшен.”

“Не съм се възгордял, но съм щастлив, а щастието изглежда заслепява още повече от гордостта.”

“Човек винаги бърза да бъде щастлив, защото когато е страдал дълго, мъчно вярва на щастието.”

“и нейната усмивка и поглед казваха така откровено, както биха казали това тези думи: “Ако сте ми приятели радвайте се с мен, защото наистина аз съм щастлива!”

“И това тъкмо ме плаши, струва ми се, че човек не е създаден за такова лесно щастие! Щастието прилича на онези дворци от омагьосаните острови, вратите на които вардят дракони. Трябва да се бориш, за да го завоюваш.”

“Ех, бога ми… ако трябваше да отговаряме за всичко, което казваме на вятъра!”

“Но ако тези завистници са между приятелите ми, право да си кажа, предпочитам да не знам кои са, за да не бъда принуден да ги намразя.”

“За него всичко на този свят се свеждаше до изваждане или умножение и една цифра му беше много по-ценна, от един човек, щом тази цифра можеше да увеличи сумата, която човекът можеше да намали.”

“… – вие ми пречите да работя с вашите страхове.
– А мене, господарю, вие ми пречите да спя с вашата сигурност.”

“…в политиката убийство няма. В политиката, драги ми, вие знаете като мене, няма хора, а идеи. Няма чувства, а интереси. В политиката не убиват човека, а премахват пречката, ето всичко.”

“Но цивилизацията ни е дала нужди, пороци, изкуствени желания, които понякога задушават в нас добрите нагони и ни водят към злото.”

“На ваша възраст човек вярва в живота, да вярваш и да се надяваш е предимство на младостта, но старите виждат по-ясно смъртта.”

“А къде самотата можеше да бъде тъй безпределна и поетична, както на един кораб, който плава сам в морето, през мрака на нощта, в мълчанието на безкрая? Сега самотата бе населена от мислите на Дантес, нощта осветена от бляновете му, мълчанието оживено от надеждите му.”

“За нещастието и щастието знаят само стените. Стените имат уши, но нямат език…”

“Неизвестността е все още надежда.”

„Тя беше невинна и не знаеше на каква опасност може да се изложи едно момиче на нейните години, но не е необходимо да знаеш опасността, за да се боиш от нея: тъкмо непознатите опасности вдъхват най-голям страх.”

„Провидението може да въздигне сградата, разрушена от нещастието,”

„-А сега – рече си непознатият – сбогом, доброта, човеколюбие, благодарност… Сбогом на всички чувства, които радват сърцето… Аз замених провидението, за да наградя добрите… Сега нека богът на отмъщението ми отстъпи мястото си, за да накажа злите!”

“Ето как проличава земният ни произход – извика Синдбад, – ние минаваме често пъти покрай щастието, без да го видим, без да го погледнем, или ако сме го видели и погледнали, без да го познаем.”

“А двамата млади ни веднъж не си били казали, че се обичат. Израсли били един к рай друг като две фиданки, сплели корените си в земята, клоните си във въздуха и уханието в небето. Само желанието да се виждат си било все същото – то се превърнало полека-лека в необходимост и те били готови по-скоро да се помирят с мисълта да умрат, отколкото да се разделят дори за един ден.”

“…аз правя услуга, не я продавам.”

“Този човек вървеше към ешафода, примирен със своята участ, и щеше да умре, като страхливец наистина, но все пак без съпротива и ропот. И знаете ли от къде черпеше малко сила? Знаете ли какво го утешаваше? Знаете ли защо понасяше търпеливо *мъчението? Защото и друг споделяше злата му участ. защото и друг щеше да умре като него! Слава на човека, това непостижимо творение на обществото, този цар на вселената!”

“Смъртта изтръгва маската, която човек е носил цял живот, и истинският образ се появява изведнъж.”

“Никога” е голяма дума! Но не е малко и това, че я казваш.”

“… да не би това да е едно от ония хвърчащи намерения, каквито човек прави с хиляди, докато пътешества, и понеже са построени на пясък, се събарят от първия ветрец.”

“И наистина, щом човек се е отрекъл веднъж от живота си, вече не е равен на другите хора или по-скоро другите не са негови равни. Който е взел такова решение усеща веднага как силите му се удесеторяват и кръгозорът му се разширява.”

“…а не исках да умра, исках да живея заради вроденото желание у хората да оцелеят и да изпълнят отмъщението си, а може би и просто държах на живота заради самия живот.”

“За всяко зло има два цяра: времето и мълчанието.”

“А пък аз обичам призраците, не съм чувал мъртвите да са сторили за шест хиляди години толкова зло, колкото живите правят за един ден.”

“- Да, стига ни толкова отрова. Сърцето ми е преизпълнено от нея… Да потърся сега противоотровата.”

“…а сърцето ми таи три чувства, с които човек никога не скучае: скръб, любов и признателност.”

“- Да, чувствам се окована, а заедно с това и толкова слаба, че ми се струва, че тези окови ми са опора и се страхувам да ги счупя.”

“- Много добре знаеш, че не аз ще те напусна някога. Не дървото изоставя цвета, а цветът напуска дървото.”

“- Остава все пак съвестта – повтори развълнувано госпожа Дьо Вилфор и въздъхна глухо.
– Да – отвърна Монте Кристо, – остава за щастие съвестта, без която човек би бил много нещастен. След всяка малко по-смела постъпка само съвестта ни спасява, защото ни дава хиляди оправдания, които никои друг освен нас не преценява. А колкото и прекрасни да са тези основания, за да ни запазят съня, те биха били може би твърде слаби пред съда, за да ни запазят живота.”

“…обичта ми към него е чисто инстинктивна, без никакво разумно основание. Нима слънцето е направило нещо за мен? Не, то ме топли, виждам ви при светлината му, нищо повече. Нима някой парфюм е направил нещо за мен? Не, но той доставя удоволствие на едно от сетивата ми. Не мога да кажа нищо друго, когато ме запитат защо хваля този парфюм, обичта ми към него е странна, както и неговата към мен. Но един таен глас ми подсказва, че това непредвидено и взаимно приятелство не е само случайност.”

“- Господа, – каза той, – съгласни сте, нали, че при известна степен на забогатяване, необходимо става само това, което е излишно, както дамите ще се съгласят, че при известна степен на възбуда в действителност се превръща самият идеал? Като продължим да разсъждаваме по този начин, какво е всъщност чудесното? Това, което не разбираме. Какво е едно наистина желано благо? Това, което не можем да постигнем.”

“…Някакво съчетание на спомени, някакъв каприз на мисълта ви отнася в други времена и места, които нямат може би нищо общо с времето и мястото, където се намирате.”

“…всичко ни действа според настроението, в което се намираме.”

“- Знаете ли, господине, – каза баронесата без да мигне, – че имате голям напредък? Обикновено сте само невъзпитан, а тази вечер станахте и грубиян.”

“…вярно е значи, че всяка наша постъпка оставя в миналото ни тъмни или светли следи! Вярно е значи, че стъпките ни в този живот са като пълзене на влечуго, което оставя след себе си диря! За мнозина, уви, тази диря е от собствените им сълзи.”

“В основата на всяка страст има винаги освен удоволствието и малко угризение .”

“Смятах, че съм стигнал рая, а го изгубих. Всеки ден се случва някой комарджия да изгуби не само това, което има, но и това, което няма

“…уви, хората казват, че въодушевените от пречките сърца изстиват, щом се успокоят!”

“- О, човекът! – промълви Д`Аврини. – Най-егоистичното от всички животни, най-себелюбивото от всички създания, той мисли, че земята се върти, слънцето грее и смъртта коси само заради него, една мравка, проклинаща бога от своето стръкче трева!”

“Колкото и да е свикнал с опасността, колкото и да е предизвестен за нея, човек усеща винаги по трепването на сърцето и потръпването на плътта си каква огромна разлика съществува между мечтата и действителността, между намерението и изпълнението му.”

” – Ех, дявол да го вземе! – промълви Кадрус. – Та не може непрекъснато да се работи, не сме кучета.
– За щастие на кучетата – отвърна Монте Кристо.”

“…най-добре утешават тези, които никога не разпитват.”

“Има думи, които затварят разговора като желязна врата. Това “да” на графа беше от тях.”

“Особеността на душевните рани се състои в това, че не се виждат, но и не зарастват, те зеят в сърцето, болезнени и готови да кървят от най-леко докосване.”

“Безумец бях – каза си той, – че в деня, когато реших да отмъстя, не си изтръгнах сърцето!”

“Откакто се помня никой не ме е обичал и толкова по-добре – така се научих и аз да не обичам никого.”

“Какво превъзходство бих имала пред вас, ако ви поверя тайната си, сред като узнах вашата?
Дантлар прехапа устни.”

” – Внимавайте, съветът е нещо по-лошо от услуга.”

“Защото жените притежават непогрешим усет. Те обясняват с изобретена от тях алгебра дори чудесата.”

“…беше смъртно ранен тигър, готов да остави счупените си зъби в последната рана, която ще причини. Не се страхуваше вече от предразсъдъци, а от призраци.

“Монте Кристо пребледня пред тази страшна гледка – разбра, че е надхвърлил границите на отмъщението, разбра, че не можеше вече да каже “Бог е за мен и с мен”.

“Не изглежда ли, Еманюел – казваше Жули, – че всички тези богати хора, така щастливи до вчера, са забравили в пресмятанията, върху които са изградили своето богатство, щастие и добро име да оставят дял и на злия гений? И той като злите орисници от разказите на Перо, непоканени на някоя сватба или кръщавка, се явява изведнъж, за да си отмъсти за това съдбоносно забравяне.”

“Има – продължи тя – обречени създания, които още с първото свое прегрешение разбиват цялото си бъдеще.”

“Не съм решила нищо друго освен това да не вземам никакво решение.”

“С мен става това, което става с хора, сънували, че са ранени: те виждат и усещат раната, но не си спомнят кога са я получили.”

“Разтърсете света, променете облика му, занимавайте се с безумни дела, станете престъпник, ако трябва, но живейте!”

“…на този свят няма нито щастие, нито нещастие, има само сравняване между едно състояние и друго. Нищо повече. Само който е изпитал безгранична злочестина, може да изпита безгранично щастие. Човек трябва да е пожелал да умре, за да разбере колко хубав е животът…
…до деня, когато Господ ще удостои човека да му разкрие бъдещето, цялата човешка мъдрост ще се включва в тези две думи:
Чакай и се надявай!”

Моето „мило” събуждане

Това е един стряскащ и същевременно с това – любим мой спомен! Историята на едно събуждане…”Мило” при това…

Поставиха ми диагноза множествена склероза през септември, 2014г.., бях едва на 21г., невъзможно беше да осъзная случващото се, камо ли да го приема. За Бога, бях “дете”, пък някакви хора с бели престилки ме убеждаваха, че до 2 години ще бъда в инвалидна количка. Ехо, аз имах съвсем други планове…Толкова бяха настоятелни, че превърнаха думата “инвалидна количка” в най-големия ми кошмар! Радвам се, че не знам имената на въпросните медици, ще ги нарека просто уж лекари, уж доктори. А най-уж коментарът/препоръка/съвет, който много бързо ме накара да разбера, че МС е крайно непознато както за мен, така и тях, понятие беше от един такъв уж доктор, който не веднъж ми повтори, че евентуална бременност би ме лишила от симптомите на МС. Затова да побързам.. Та,мисля, че правилно използвам нашумялото “уж”…
Не съществуват думи, с които мога да опиша как се чувствах през първите няколко месеца и с колко много “оптимизъм” и “позитивна” нагласа приемах съвети и препоръки, основно от семейството си. Срамувах се други хора да знаят, да ме определят с етикет “болна” и все си измислях, намирах елегантно и смешно оправдание защо говоря бавно, защо залитам, защо ръката ми трепери. Ок, все нелепи ситуации…
Стана 2015г. МСът изглежда се чувстваше добре в моето тяло и симптомите почти неусетно прогресираха. Единственото, което представляваше някакъв интерес за мен в този период беше информацията в Интернет, наивно си мислех, че решението на загадката е там. Убедена бях! Едно име срещах постоянно – Биляна Савова, по нищо не личеше да има МС. Очевидно беше, че уж докторите категорично са си уж… Независимо един от друг, няколко мои приятели настояваха да осъществя контакт с нея…
Стана така, че в един слънчев ден получих билет за семинар с името “Свободата да бъдеш”. Ще говоря без конкретни дати и т.н., в програмата имаше много лекции от различни хора, много теми и т.н., но аз отивах с ясна и конкретна цел – да видя Биляна на живо, истинска ли беше? Така усмихната на всички снимки, така обнадеждаваща, а с МС… Нищо повече не знаех за нея, отивах на семинара, за да се запознаем…
Семинарът беше в София, по това време аз учех във Варна. Ама какво от това? Пътувах с нощния влак, пристигнах в София, открих въпросното място, получих програмата със залите, лекторите и лекциите. Нямах търпение, не можех да стоя на едно място, така имах нужда да я видя, да я чуя, просто да си разменим по една истинска усмивка, трябваше да видя с очите си, че е реална. От доста години имаше МС и изглеждаше прекрасно. Исках да разбера повече.
Време беше! Смело и щастливо отивах към залата, спокойно седнах на първия ред в средата, за да я видя отблизо и започнах да броя минутите, секундите… Вратата на залата внимателно се отваряше и тя влезе – ИЗНЕНАДА! Беше в инвалидна количка заедно с придружител...
Кошмарът ми оживя! Най-големият ми страх се случи.. Разплаках се. Не съм сигурна защо. Дали защото помислих, че много наивно бях повярвала на някаква “фалшива” информация в Интернет, или защото веднага си представих себе си, седнала в такова нещо. Биляна Савова говореше нещо, аз изобщо не я чувах. Отказах да я слушам до момента, в който тя бързо се изправи и остави количката далеко от себе. Всичко беше наред, количката бе част от кампанията “Ден на колела”, имаща за цел да провокира осъзнаване за живота на хората, които ежедневно се придвижват така. В рамките на конкретната кампания популярни личности биваха предизвиквани да прекарат един ден на колела. Така например, следващият участник в приключението бе актрисата Теодора Духовникова.
След края на лекцията всички бързо излязоха от залата. Може би бързаха за следваща лекция в друга зала, мислех си аз. Да, ама не! Бързаха, за да говорят с Биляна, която вече беше в коридора. Желаещите да говорят с нея бяха доста, аз умишлено исках да бъда последна в опашката, знаех само, че ще се представя, ама какво ли щях да я питам… Търпеливо изчаках реда си и се изправих срещу нея. Мълчание… Разменихме си и по една искрена усмивка, при което тя каза: “Аа, сега се усмихваш, а по време на цялата лекция от очите ти капеха сълзи. Опитвах се да не те гледам, но ти стоеше пред мен…Защо плака толкова?”. За пръв път аз спокойно и без да се притеснявам говорих за здравословното си състояние. С почти непознат човек…И като тръгна една приказка…
Това ми трябваше, от това имах нужда. Събудих се! Разбрах, повярвах и приех факта, че не мога и не трябва да се срамувам от положението си. От какво се срамувах? От себе си. И защо? Тогава дори нямаше от какво да се притеснявам, просто говорът ми беше по-бавничък. Днес е различно, но днес съм будна! Това направи МС за мен – това беше едно “мило” събуждане. И както алармата на будилника всяка сутрин – едва ли съществува подходящ момент, в който да прекъсне сладкия ти сън. Вярвам, че само трябва да поискаш и твоят будител ще те намери! Отваряй си очите и съзнанието, повярвай и ще бъдеш събуден! Аз бях!


Първата публикация на т.нар. “писмо в бутилка” е ТУК.

Моята португалска приказка – три години по-късно…

Част първа на моята португалска приказка написах в края на далечната 2015г.. След онази лесна равносметка за 156те прекрасни и незабравими дни, които изживях в Португалия, последваха събития, които станаха повод за още равносметки… Три години по-късно стигнах и до последната част 12! Това е един много специален послепис на португалската приказка, която изживях, запомних и в продължение на 3 години разказвах  – това време стана красноречив повод за нова равносметка…Не подозирах, че ще пиша за нещо такова, ама нали приказките имат “интересен” финал. Затова, продължавам напред…

На 17 юли, 2014г. стъпих на българска земя. Радвах се, разбира се! Семейството ми беше тук, големият куфар, който пратих с куриер също вече бе пристигнал вкъщи и ме очакваше. Връщах се към предишния живот. Де да беше лесно… Никой вече не говореше на португалски около мен (и абсолютно нормално), ама това адски много ми липсваше! Затова пък аз говорех непрекъснато – не на португалски, говорех за Португалия. Неколкократно различни хора забелязваха дори, че говорът ми е различен, говорех доста по-бавно от преди. Не се изненадвах, бях подготвена с някакъв отговор, защото още в Португалия Томас (Чехия) отбеляза, че звуча много по-спокойна, отколкото в началото. Португалия и всичко португалско просто ме успокояваха. Искаше ми се и наистина вярвах в думите, станали нещо като девиз на приключението ни Keep calm and just chillax!

Не съм сигурна дали мина и месец от прибирането ми в България, когато ми поставиха диагноза множествена склероза. Не знаех много, даже нищо, за това нещо. Как, защо, какво следва? Задавах си нормалните въпроси, на които не получавах ясен и адекватен отговор… Оказа се, че отговорите на тези въпроси са широко отворени и се дават от мен за мен. Ако искам, ако мога..

И се връщам към историята. Остана ми 4ти курс в университета във Варна, чудех се дали и как ще приравнят оценките от семестъра в Португалия,. Нямаше проблеми. Завърших и 4ти курс, остана само дипломната работа. Защитата оставих за по-късната сесия през септември, първо, защото не се чувствах достатъчно подготвена, и второ, защото някакви симптоми опитваха да стават постоянни, а аз мислех, че просто е нужно време и всичко ще се нареди. Доста хора ме съветваха да отложа защитата за следващата година, но не го направих, това означаваше да чакам още година за дипломата си и по-важното – симптомите деликатно прогресираха и нямаше как да знам какво ме очаква догодина по това време… Сега ще кажа, че решението ми е било правилно.

Португалската приказка продължаваше. Даша и Томас дойдоха в София при техен колега и приятел от Чехия, който сега беше в България отново по Еразъм. С тях пътуваха още едно момиче и едно момче. Момчето твърдеше, че ме познава от Коимбра, когато е идвал на гости на Томас по време на Quiema das Fitas. Тогава сме се запознали, защо не си спомнях? До момента, в който ей така между другото, спомена, че е братът на Томас, така всичко се подреди и се сетих! Та, посрещнаха ме на централна автогара в София, бързо намерихме заведение с българска кухня, това искаха да опитат, и изобщо забравихме, че е минала повече от година от последната ни среща. Плановете, които се правеха на всяко парти за изпращане, наистина, и сякаш с лекота се случваха. А това беше най-интересно и любопитно за момчето, което в този момент беше Еразъм студент. Как толкова хора, идващи от най-различни държави и говорещи на различни езици, продължаваха да се търсят. Тайната, може би, се нарича Коимбра, Португалия.

Хапнахме, говорихме, припомняхме си забавни моменти, планирахме кога ще се видим пак и най-важното – кога отново ще отидем в Коимбра? Стана време за последния автобус към Севлиево, изпратиха ме до автогарата, качиха ме на автобуса и се разделихме сякаш още на следващия ден щяхме се видим.

This slideshow requires JavaScript.

Комуникацията с ЕРАЗЪМ студентите продължава и до днес в онази група, която Арту (Финландия) направи още в Португалия, докато семестърът за всички нас си “течеше”, а аз тогава, все още, дори не използвах Whatsapp, но се научих… Хората в тази група бяха едни от първите, с които споделих какво се случва с мен и здравето ми. Първо на тях казах, че заминавам за Индия…

В Индия имах цялото време на света, Мечтаех си да отида там, исках да обикалям и т.н., различно е, интересно е. Убедих се в това и от мъничката част, която видях. И тук не липсваха разни истории за разказване, опитах. Обаче португалската приказка (тогава бях написала едва 5-6 части) не излизаше от главата ми. Не очаквах, че след като се върна, ще съм във състояние да продължа. Мислех, че спомените ми няма да бъдат вечни. В Индия прекарах времето си в учене на… португалски! Грижливо подчертавах важното в помагалото, което си носех от България, разбрах, че в Индия има цял щат, макар и най-малкият, който близо 500 години е бил португалска колония и неколкократно индийците ми задаваха въпроса “Ходила ли си в Гоа? Трябва да отидеш, ще ти хареса!”.. Вероятно мястото е запазило нещо португалско…уау!

This slideshow requires JavaScript.

Защо разказвам всичко това? Красиво би било да приключа с предишната част – край, финал, равносметка и готово. Да, ама не. Животът има други планове…Планове, които промениха мен и хората около мен, научиха ме на много и категорично ме извадиха от комфортната ми зона. Истината е, че истинската равносметка успявам да направя сега и вероятно, няма да е последната. Благодаря на моята първа португалска приказка, че упорито ме преследва до последно…Очаквам следващата!

Португалска приказка (последна част 12 – край, финал, равносметка)

Всяка приказка си има своя край, както се пее в една песен. Дойде краят и на тази…

Рано сутринта на 17 юли, алармата звънна и аз доста стриктно станах, оправих се. Хем не ми се тръгваше, хем не можех да си позволя да закъснявам. Хазяинът дойде, той щеше да ме закара до гарата и да ме качи на влака. Но преди това, имаше нещо, което не очаквах – съквартирантката ми от Бразилия, Татяна, която беше на екскурзия в Италия и до предишната вечер ми пращаше снимки от Рим, Венеция и Верона, изглежда беше вече тук. Хазяинът почука на вратата на нейната стая, каза бързо нещо на португалки (официален език и за Бразилия) и вратата се отвори – Татяна наистина беше тук и по всичко изглеждаше, че тя също ще ме изпрати до гарата. И наистина така стана.

Спокойно се качих на влака, Татяна и хазяинът изчакаха до последно. Изпратиха ме с огромните си усмивки, прикриващи мъничко тъга. Усмихвах се и аз, предстоеше ми дълъг ден.

Като за начало, дойдоха спомените от първото ми (и единствено до този момент) пътуване с бърз влак по линия Лисабон – Порто с единствена спирка Коимбра. Сега отивах директно в Порто, не съществуваше шанс да изпусна спирката, както стана първия път. Сетих се за думите на жената, която опитваше да ме успокои при първото ми пътуване – беше нещо такова “Сега плачеш, след което ще го разказваш и винаги много ще се смееш”. Та, през цялото време тези думи ме “преследваха”, докато аз просто наблюдавах португалската действителност през прозореца до мен – всяко камъче, всяка тревичка… И така, в продължение на около 2 часа… Наблюдавах…

Влакът пристигна в Порто, слязох, качих се на метрото и след малко бях на познатото ми летище. Изобщо всичко португалско чувствах до болка познато. Много приятна болка! Нямаше какво да се обърка и самолетът ме очакваше.

Полетите бяха два, смяната направих във Франкфурт. В първата част на пътуването, Порто – Франкфурт, голяма част от пътниците бяха португалци, говореха на португалски, изобщо запазиха атмосферата, в която живях през последната половин година. Като направих смяната, обаче, и около себе си започнах да чувам основно българска реч, бързо осъзнах, че приказката е до тук.

Що се отнася до равносметката ето най-простия вариант – това бяха 156 прекрасни, вълнуващи, незабравими дни. Не ми остана нито време, нито имах желание да си водя дневник с разни записки, и до днес не мисля, че знам как се прави, затова пък обичам да правя снимки, много снимки. Та, благодарение на тези снимки заедно със спомените, които не ми”изневериха” и до днес – август, 2018г, се получи симпатичен разказ по картинки. А част първа на моята португалска приказка написах в края на далечната 2015г., което също може да бъде повод за някаква равносметка.

Съгласна съм, че всяка приказка си има край. Вярвам, също така, че всеки щастлив край има продължение. Затова, нека това да бъде краят на моята първа португалска приказка…

Това е един от тротоарите до квартирата, интерпретацията е въпрос на лична гледна точка

Португалска приказка (част 11)

Португалската дума saudade няма еквивалентен превод на друг език. Спомен…носталгия…тъга с приятен “привкус”…хубав момент…и още, и още. Ден преди да отлетя за България усетих какво е saudade, продължавам и до днес. Полетът ми беше за 17 юли,оставаха ми два дни. Последните два дни, обратното броене започна…

Световното по футбол тъкмо приключи, Германия спечели купата (2014 година). Коимбра стана по-пуста от всякога, всички телевизори и екрани, които до вчера шумяха, ги нямаше. Изобщо заведения, магазини и пр. спокойно излизаха в лятна ваканция. Всичко вървеше в тон с моето прибиране у дома, а на мен ми беше повече от приятно да се разхождам из пустия, тих и уж познат град.

This slideshow requires JavaScript.

Заедно с хазяина Мануел разреших важния въпрос с куфарите – големия куфар, с който пътувах, когато пристигнах, сега пратих с куриер, след което си купих някакъв по-малък и удобен, с който да пътувам. Последното бе да минем през гарата, взех билет за влака до Порто на 17ти сутринта и официално започнах да броя последните си часове в Португалия.

Умишлено или не, последният ден в Коимбра беше на правилното място – градината Penedo (камък, скала) da Saudade. На пръв поглед се почудих какво му е специалното на това място. Виждах просто някакви плочи. Наличието на вълшебната думичка saudade в името на това място бързо ми подсказа, че не трябва, а и не можех да остана безразлична. Супер сантиментално беше, чувствах, че разбирам написаното на всяка плоча. Но как? Невъзможно беше, знаех португалски на възможно най-елементарно ниво. Рационално погледнато, не се предполагаше да разбирам нещо от написаното около мен. Затова пък, нямаше проблем да “гледам” емоционално. И така да разбера значението. Сара и Джулиана (от Италия) говореха език от същата група и значително по-малко се затрудняваха с превода. Не знам защо, аз също разбирах. Посланията са подписани от различни,  вече завършили, випуски студенти, изразяващи благодарността си към Коимбра. Да, към град Коимбра, сякаш е одушевен предмет. Престоят ми в Коимбра бе кратък (само семестър)  и все пак, бързо се припознах в тези думи, бях благодарна. Едва ли имаше по-приятен начин за “раздяла” с Коимбра. Не на последно място, гледката, която се разкриваше ме остави безмълвна. Трудно можех да приема факта, че утре ще бъда далече от Португалия.

This slideshow requires JavaScript.

Имах “интересно” goodbye party заедно с двете италианки. Вeчерта по нищо не се различаваше от всяка предишна през последния месец – импровизирана вечеря, разговори за позволеното тегло на куфарите и действителното, което всяка от нас планираше, любимият въпрос  “Готов ли е багажът ти?” и, разбира се, планове за следващата среща… Във въздуха се усещаше някаква приятна умора, ясно беше, че е време всяка да си ходи вкъщи и струваше ми се, че тази мисъл ни радваше. Те щяха да пътуват само ден след мен, така че партито беше за всички.

DSC05429

Часовникът тик-так-аше, след много малко влакът ме очакваше, после самолетът…Вълнувах се, алармата щеше да звънне само след няколко часа, легнах и заспах…

IMG_20180717_181652.png

Португалска приказка (част 10)

Неизменна част от целия процес по изпращането на Еразъм студентите у дома бяха (минимум) две неща – голямо португалско знаме, върху което останалите пишат каквото желаят за спомен от познанството и goodbye party (парти за довиждане)… Време беше един по един чуждестранните студенти да си ходим вкъщи. Онова, за което изобщо не съм мислила, когато купувах двупосочния самолетен билет в началото, беше, че евентуално ще се появят някакви нови приятели, с които вероятно едва ли ще се видя отново…

Още по време на прибирането от Урем, телефонът ми звънна и стана ясно, че непредвидено и неочаквано утре Даша лети за Чехия и вечерта беше изпращането. Прибрахме се в Коимбра и хубавото, прекрасно, страхотно настроение, което имах през последните три дни бързо се промени. Стана мрачно.

Спонтанно, импровизирано, женско парти на открито. Намирахме се на необичайно пустия и тих площад Praça da República до квартирата ми. Личеше, че Коимбра е студентски град и щом семестърът приключи, става странен, пуст и различен… Бяхме единствените момичета на площада – Даша, Джулиана, Сара и аз. Световното първенство по футбол в този ден беше в пауза и мачове нямаше, съответно нямаше и публика, затова бяхме сами на иначе шумния площад. И всъщност, вечерта си беше нормална вечер – разказвахме си какво сме правили днес и какви са плановете за утре. А утре Даша си отиваше у дома! Трудно беше да го осъзная и вече правехме планове кога и къде ще се видим отново! На следващия ден Даша отлетя за Чехия, а на мен ми оставаше цял месец в Португалия, билетът ми беше чак за 17 юли, което означаваше само едно – доста такива изпращания ще има.

This slideshow requires JavaScript.

Само след два дни казахме чао на Арту и Йоке, техен ред беше да отлитат към у дома, тоест към Финландия. Денят преди официалното им изпращане ми хареса. През деня Арту, Томас (Чехия) и аз отидохме до търговски център Dolce Vita, намиращ се точно срещу факултета, в който изкарах семестъра. Всеки от нас имаше някаква причина, за да трябва да отиде до “мола” (малък е за мол, затова е в кавички, а истински голям мол има от другата страна на реката, минаваща през града, река Мондего). Арту искаше фризьор, аз имах нужда от още един куфар, а за Томас не си спомням, но със сигурност имаше нещо. В крайна сметка, само Арту си изпълни задачата и наистина отиде на фризьор, докато ние с Томас безцелно обикаляхме коридорите на извънредно пустия търговски център. Магазините работеха, от всички посоки се чуваше музика и вероятно се предполагаше да сме в добро настроение. Затова докато Арту стоеше на стола в салона, с Томас се “върнахме” в детските си спомени с всички подръчни средства и наистина се забавлявахме, отново бяхме деца.

This slideshow requires JavaScript.

До момента, в който Арту стана готов, излезе от салона и всички директно се отправихме към паркинга и колата на Томас, която остана без планираните покупки. Вече не изглеждаха важни, затова направихме бърз план за предпоследната вечер на финландците в Коимбра. Италианките Джулиана и Сара учеха за важен изпит на следващия ден, съответно предупредиха да не ги търсим тази вечер. Същото се отнасяше за Дамиан и Даниел от Полша, те също щяха да учат, а Томас чакаше приятели от Чехия (познавах ги от онзи уикенд на плажа в Лисабон), които да минат през Коимбра за няколко часа, след което се прибираха у дома в Чехия.

Та, направихме планапърво щяхме да се видим с хората от Чехия, след което ще идем на парти за изпращането на някой Еразъм студент, когото лично аз не познавах, но нямаше проблем, нали затова са партита. И така…

Вечеряхме заедно с хората от Чехия (момче и момиче, чиито имена може да сбъркам, затова нека просто да нямат отношение към историята), Арту, Йоке, Томас и аз. Много шеги, много закачки, когато очите на всички се насочиха към дънките ми. Историята им не беше нещо необичайно – купих ги напълно здрави преди заминаването в Португалия, където те постепенно, от само себе си, се късаха. В България щях да ги срежа за къси панталони, а най-интересното беше, че не бях само аз така. Дънките на Томас целенасочено бяха така изпокъсани специално за Еразъм и на въпроса “Защо?” универсалният отговор, който и аз ползвах, беше текст от песента на Shakira – Gypsy. Cuz I’m a gypsy…I might steal your clothes and wear them if they fit me. Приятелите от Чехия трябваше да тръгват, а ние отидохме на goodbye party, което за мен изобщо не беше парти – времето на скъсаните дънки преждевременно изтече. Скъсаха ги, умишлено, в тон с приключващия Еразъм. Запомнящо изпращане на финландците направих, с най-добри чувства и от двете страни. И с един чифт дънки, който не успя да понесе мисълта за приключващия Еразъм.

This slideshow requires JavaScript.

На другия ден, вечерта, беше официалното изпращане на Арту и Йоке в любимия и често посещаван от всички ресторант Luna, намиращ се на площад Praça da República. Обикновено такива събирания бяха супер весели и шумни, разбираемо, сега беше тягостно и относително тихичко. И все пак, планирахме кога ще се видим отново, това беше темата и наистина знаехме, че ще се случи.

This slideshow requires JavaScript.

Последната си вечер в Коимбра Солен от Франция прекара с мен и португалецът Даниел. Най-напред, пазарувахме от супермаркета в “малкия мол” и после отидохме в нейната квартира.Много старателно и без да бързаме си приготвихме вечерята, след което сладко си приказвахме и си припомняхме забавни, тъжни и всякакви моменти от престоя ни в Португалия и семестъра заедно  … Беше дълга, много дълга вечер!

This slideshow requires JavaScript.

До следващото заминаване, което беше на Томас (Чехия), Дамиан и Даниел (Полша) оставаха няколко дни, в които имаше какво да се прави. Така например, цял семестър волно и неволно чувах, че Коимбра е град, известен с ботаническата си градина, а все не ми оставаше време за нея. Нямах идея къде се намира, нито какво да очаквам, обаче ентусиазирано говорех, че трябва да се посети и убедих Дамиан и Даниел да отидем. Не разбирах защо само аз се вълнувах за въпросната ботаническа градина, а двете момчета бяха в настроение тип “хайде на разходка в парка пред у дома”. И много правилно, защото ботаническата градина на Коимбра наистина се намираше до квартирата ми и минавах през малка част от нея всеки ден без дори да подозирам,, че това е прословутата Jardim Botanico .

Оказа се значително по-голяма и по-интересна от познатия ми терен. Когато си извън нея, виждаш обикновена сбирщина на неподдържани храсти, което едва ли щеше да ме накара да искам да вляза вътре и неслучайно все още не бях. Португалските ми колеги, обаче, не лъжеха и наистина си заслужаваше. В пълен контраст със сбирщината храсти отвън, вътре беше повече от просторно, непринудено красиво и редовно поддържано. Различно беше от представата ми за ботаническа градина, огромна е и не спирах да недоумявам как никога досега не подозирах какво има до квартирата. До всяко растение имаше табелка с наименованието му и някакъв текст, на португалски, естествено, което не ни вършеше работа и разчитахме на снимките, които правехме, но най-много на собствените си възприятия. Лично за мен, беше “бягство” от реалността, поредното такова за престоя в Португалия. Нямах желание да бягам от тамошната реалност, но няколко минути не се броят.

This slideshow requires JavaScript.

Продължавах да си търся куфар и уж затова трябваше да отида до “истинския”, голям мол от другата страна на реката, разполовяваща Коимбра. Традицията бе спазена, планираните покупки изобщо не се случиха. По-важно ми беше да се разделя с португалката Сара и приятелката и Далила. Куфарът можеше да почака, а аз не спирах да снимам Коимбра от всеки възможен и невъзможен ъгъл. Откриваха се гледки, които можех да наблюдавам в продължение на часове…

This slideshow requires JavaScript.

Имаше време и за последен плаж в близкото градче Фигейра да Фоз. Различното беше, че трябваше да отидем с влак, Томас, който обикновено ни разкарваше наляво-надясно с колата си, сега искаше да си почива преди дългия път до Чехия. Затова хванахме влака и след час бяхме на плажа. В тон с привършващия за всички ни Еразъм се върнахме в началото и всеки казваше какво е било първото му впечатление за всеки от останалите тук. Така например, Джулиана (Италия) веднага се сети, че първите ми думи към нея са били за огромната й прилика с някаква българска актриса. Така беше – в първия момент беше супер сериозна и с къдравата си коса много ми заприлича на Диляна Попова. Или пък Дамиан каза, че в началото изобщо не е предполагал, че ще ни види отново след онова парти за добре дошли на Еразъм студентите от Политехнически университет, въобще не сме му били интересни и т.н. Друго, което всички ясно помнеха, беше отговора ми на въпроса “Имаш ли Фейсбук?”- “Не, в България не се използва!”. В първите 10 секунди всеки беше объркан и/или шокиран, дори малко уплашен от странната, скучна, сериозна българка. Очевидно не познаваха България и бяха склонни така лесно да повярват. След което се усмихвах и заедно се смяхме. Не знаех, че с това ме бяха запомнили, аз запомних първоначалните им реакции.

This slideshow requires JavaScript.

Вечерта преди да си тръгнат Томас, Дамиан и Даниел също имаха обичайното парти за изпращане. В значително малък състав, приготвихме си импровизирана вечеря и готово, нямахме нужда от друго. А най-логичният и същевременно с това най-избягван въпрос беше “Багажът ти готов ли е?”. В добрия случай отговорът беше искрена усмивка, а в конкретния – теглото на куфарите не подлежеше на обстойна проверка, както при пътуване със самолет. Багажникът на колата на Томас беше достатъчно голям за целта.

This slideshow requires JavaScript.

Затова без излишни въпроси, решихме да играем на една игра, която винаги предизвикваше много смях, в същото време – доста мислене и, която всеки знаеше с различно име. Играта беше да познаеш името на популярната личност, написано и залепено върху челото ти, като имаш право само на въпроси с отговор да или не… Та, прекарахме вечерта със залепени имена на челата си и много се смяхме. Без да се уморим…

DSC05360

Малко по малко всеки заминаваше, това бяха просто няколко месеца в Португалия с някакви хора, които едва ли щяха да се видят отново. Сега беше ред и аз да си тръгвам, усещах го дори във въздуха. Трудно е за обяснение, но изведнъж Коимбра стана непознат за мен град. Но, всъщност, изобщо не беше заради мястото, всичко си беше същото. Хората имаха значение, а те вече бяха далече. И сега дойде моят ред…