Португалска приказка (част 8)

В последния ден на семестъра имаше вечер на специалност Туризъм, с които аз карах само един предмет. Не бях, обаче, единственият ЕРАЗЪМ студент, защото това бе специалността на Солéн /Франция/ и 4-ма колеги от Бразилия. Отношението на португалците към нас беше прекрасно! Мисля, че започнаха да си дават сметка, че следващ семестър за нас в Коимбра нямаше и наистина им беше тъжно. За половин секунда не можеше да ми бъде скучно на тази вечеря.

DSC04056

Казахме им, че още на другата сутрин Солен, Юли /от Бразилия/ и аз летим за Мадейра и така се зарадваха. По-голямата част от португалските ни колеги казаха, че самите те никога не са били там и много искаха. Дори една от колежките ни Ана е родом от там и си ходи вкъщи само между семестрите за големи ваканции. Остров Мадейра се оказваше скъпо удоволствие за португалците в континенталната част на Португалия. Колегите се вълнуваха предстоящите изпити и в първите 5 минути това беше основната тема, когато Солен припомни на мен и всички останали, че двете с нея имаме изпит по португалски (НАПЪЛНО бях забравила за този предмет и тъкмо се радвах и се бях успокоила, че нямам изпити, пък то какво стана…) Колегите ни казаха, че забравят английския и тази вечер всички ще говорим на португалски. Така хем ние със Солен щяхме да се упражним, хем те щяха да си говорят на родния си език. Добър опит! Почти се получи…

This slideshow requires JavaScript.

Върнахме от Мадейра и сесията официално беше започнала. ЕРАЗЪМ студентите от моя университет учехме в различни факултети, различни специалности и съответно изпитите бяха различни, но едно нещо беше общо. Един предмет ни събра в началото, когато се запознахме и сега изпитът по същият този предмет – португалски, ни обединяваше. И все пак имаше едно разделение, защото бяхме 30+ човека. През първия час влизаха колегите от съседни по език държави, това са Испания, Италия, Франция и Румъния (да, Румъния). Тези 5 езика са от еднакъв произход и са достатъчно близки помежду си, че един час беше напълно достатъчен за група №1. Интересното започваше сега. Бяхме така забавна група – Чехия, Полша, Финландия, Австрия, Германия и България. Имахме повече от времето на група №1, но не мисля, че това можеше да ни помогне. Аз имах и продължавам да имам желание да уча португалски и благодарение на факта, че живеех в такава среда, всеки ден слушах лекции на този език и т.н., сега преподавателката го виждаше и го оценяваше… Всички го взеха този изпит, продължаваме напред!

По време на сесията започна световно първенство по футбол, което не би било така интересно, ако бях у дома. България не беше сред участниците, но неколкократно чувах въпроса “Бербатов е българин, нали?” и това ме усмихваше. Във всяко заведение слагаха големи плазми, на които всяка вечер излъчваха мачовете, а на площада дори имаше голяма сцена с екран, на който излъчваха съшия мач, а зрителите просто сядаха на земята. Беше ми интересно да гледам. Но не световното, а хората и реакциите им, да слушам коментарите им. Имаше студенти от цял свят и ако мачът беше Франция – Бразилия, асоциациите веднага бяха с колеги от там, с нищо друго. Световното се провеждаше в Бразилия, откриването беше там и първият мач беше Бразилия срещу някого… Съквартирантката ми Татяна /от Бразилия/ ме повика да го гледаме заедно в едно от заведенията. Влязох вътре и настръхнах. Беше пълно с бразилци и когато почна химнът на Бразилия в началото на мача, всички станаха прави и запяха. Във въздуха усещах гордостта им и беше зареждащо. Не разбирах почти нищо от разговорите помежду им, но не беше нужно. Емоцията беше усетена!

This slideshow requires JavaScript.

Така преминаваше сесията за цяла Коимбра – учене или изпит през деня, вечерта заведенията се пълнеха, за да се гледа световното. Или просто, за да вечеряме, в случая на ЕРАЗЪМ студентите. Квартирата ми беше на такова място, че 2 минути бяха достатъчни, за да стигна до заведенията и да хапна, останалите живееха по-далечко, ама идваха. Хапваха и те и планирахме кога и къде ще ходим. След Мадейра започна сесията и всички за малко се “кротнаха”, обаче след този изпит по португалски трябваше да мръднем на някъде. Времето беше много хубаво и Томас предложи на следващия ден да отидем на плаж в Назаре.

Речено сторено! Колата на Томас пак беше пълна -Андреа и Томас /Чехия/, Арту и Йоке /Финландия/ и аз. Веднъж вече бях ходила в Назаре, но тогава беше студено, валя дъжд и за плаж изобщо не ставаше дума. Сега беше различно, видях града по напълно нов начин,а за останалите беше пръв път в Назаре и аз ираех роля на нещо като екскурзовод. Голям смях падаше, сякаш никога не бях идвала тук. Преценихме, че нямаме време за губене и директно тръгнахме към плажа. Това вече беше ново е зя мен. Плажуващи имаше, но не и в океана, вероятно водата беше студена. Това, обаче, не притесняваше момчетата, особено пък финландците, и побързаха да влязат. Побързаха и да излязат, след като хубаво измръзнаха. 🙂

This slideshow requires JavaScript.

Полежахме си на плажа, поговорихме си за сесията, за изпитите, които очевидно не притесняваха момчетата, обаче Даша /Чехия/ искаше хубави оценки и не излизаше ежедневно и навсякъде- Същото беше със Сара и Джулиана /от Италия/, сериозно учене. Забравих им очите за известно време. Докато се прибирахме, предложих новата дестинация и Андреа и Томас веднага се съгласиха, защото и те бяха чували хубави неща за Конимбрига. Информацията ни беше оскъдна, но това беше първото място за посещаване, което хората от Коимбра винаги препоръчваха.

И отново -речено сторено! Бързо се намериха още желаещи за Конимбрига и напълнихме колата – Даша, Андреа и Томас /Чехия/, Дженифър /Италия/ и аз. Беше ни интересно, знаехме прекалено малко за това място и в същото време всеки от нас (чуждестранните студенти) постоянно чуваше въпроса “Беше ли в Конимбрига?“. През целия семестър разпитвах португалските си колеги за това място и знаех, че все някога ще дойде моментът да го видя лично. Бях чела из интернет много за Конимбрига и знаех, че е един от новите градове в Римската  империя,  Мислех си, че някой човек от региона щеше да е повече от полезен, защото със сгурност щеше да разкаже и покаже интересните неща, пък сега ние просто се разхождахме. И  снимахме, разбира се. Имаше голям музей, разказващ историята на мястото, както и различни експонати и карти, ама всичко беше само и единствено на португалски. Всички си бяхме взели изпита по португалски, вярно, но не мисля, че някой от нас можеше да разчита на това. И не разчиташе. Освен евентуално Дженифър от Италия, защото това беше втори семестър за нея в Коимбра и също така португалски и италиански език са от една група и до известна степен си приличат…

This slideshow requires JavaScript.

Та, бързо разгледахме музея и решихме да разгледаме разкопките на живо. Обикаляхме доста време, около нас бяха едни “красиви камъни”, но ние вярвахме, че все нещо интересно ще намерим, когато пред себе си видяхме голяма табела върху, която имаше надпис и на португалски, и на английски. Думата беше сладолед и така ни зарадва. Не знаехме дали да вярваме на някаква табелка в пустошта, никъде не се виждаха хора, ама нищо не пречеше да проверим и тръгнахме по посока на стрелката. Очаквах нещо голямо и хубаво, очаквах разнообразие от видове и вкусове сладолед. Нямах основание за нещо подобно, но мечтите са безплатни и бързо се наложи да се “върна на земята”. След завоя пред нас се разкри нещо като камион-каравана от който вероятно да си купим сладолед и имаше маси, на които седнахме да починем и да хапнем обикновен сладолед на клечка. Това имаше в асортимента. Трябваше ни кратка почивка преди да продължим с разходката, затова масата и столовете свършиха чудесна работа за тази цел…  Продължихме и определено имаше  какво още да разгледаме. Имаше нещо като сцена на амфитеатър с места за публиката, само можехме да гадаем кой, кога и за какво го е използвал, но въображение не ни липсваше Имаше интересни неща, Конимбрига е място с богата история и един ден ще отида отново, за да разбера повече. Сега просто се лутахме безцелно, правихме много и всякакви снимки и ядохме сладолед на клечка. 

This slideshow requires JavaScript.

Така си изкарахме сесията, която продължи един месец. Аз бях съгласна с оценките от контролните и затова имах само един “неизбежен” изпит – този по португалски, но Солен, например, искаше да се справи по-добре и си ходеше на изпити. Аз, както вече казах, прецених, че е ок точките от контролните през семестъра да са и финалната оценка. Не знам как стигнах до този извод, всъщност. Нямах никаква представа дали и как в България тези оценки ще се приравнят при положение, че изучаваните предмети не съвпадаха. И все пак, всичко беше успешно и после в българската си студентска книжка имах най-сладките оценки – една 3ка, една 4ка, една 5ца и една 6ца.

И понеже времето беше хубаво, и понеже Коимбра не се намира на брега на океана, но за сметка на това си има река (името е Мондего и минава през целия града), плаж не липсваше.

This slideshow requires JavaScript.

Това е любимата ми изпитна сесия. И във Варна, където завърших висшето си образование, неведнъж се случваше да уча на плажа, но изобщо не мога, не искам, не трябва и изобщо няма да сравнявам с преживяното в Португалия. Та, изпитите свършваха и сега започва “тъжният” период с изпращането на всеки…от където и да е…

Advertisements

Португалска приказка (част 6 и 1/2)

Заминах на Еразъм с идеята, че ще уча през семестъра и след като приключа с изпитите, ще имам време да пътувам из Португалия. Затова самолетният билет за прибиране в България беше чааак за края на юли. (същевременно имах и билети за пътуването до Мадейра, за което вече писах, с което наруших хронологията на случките…затова сега пиша част 6 и 1/2) 🙂

DSC03885

Quiema das Fitas приключи в средата на месец май и оставаше една седмица до края на семестъра. Седмица, в която правихме контролни всеки ден, на 31 май учебните занятия приключиха и през юни започваше изпитната сесия. Но, имаше нещо, което не знаех – в случай, че съм съгласна с оценките от контролните, нямаше нужда да се явявам на изпити. Изпитите щяха да бъдат на португалски и прецених, че оценките от контролните са повече от ок.

И какво се оказа – имах два свободни месеца до прибирането в България. Имаше още една подробност – всеки Еразъм студент имаше билет за прибиране у дома с дата, различна от моята, аз бях с мнооого късна дата – 17 юли. Имах добро предчувствие, както и стана 🙂

Quiema das Fitas приключи и разбираемо всички се чувствахме изтощени. Това беше незабравима седмица с много емоции и почти никакъв сън. Затова когато още на следващия ден след края на празника, Томас от Чехия ми се обади с думите “Довечера Якуб ще празнува рождения си ден на плажа в Лисабон, приготви си спален чувал и топли дрехи за през нощта, ама и бански и джапанки вземи за утре.” аз категорично отговорих “Остави ме да спя!!!”. И продължих да спя, не мисля, че изобщо осъзнавах случващото се.

… Телефонът звънна отново. Този път беше Даша, отново ме убеждаваше за Лисабон и почти успя до момента със спалния чувал, просто защото нямах такъв. Тя, обаче, веднага каза, че някаква по-голяма завивка ще свърши работа. Ще намерим и след 2-3 часа тръгваме за Лисабон.

Разсъних се и набързо приготвих нещо като багаж. За спален чувал щеше ми послужи завивката, с която спях. Телефонът ми звънна отново, Томас каза, че след 10 минути ще бъдат пред блока и някой ще се качи да ми помогне с багажа.

Колата беше пълна – Томас /от Чехия/ шофираше, Даша /също от Чехия/, Джулиана /от Италия/ , Дамиан /от Полша/  и аз. Пътуването до Лисабон премина в разговори за изминалата седмица и неусетно бяхме стигнали. Плажът, на който отивахме, се казва Costa de Caparica и всъщност се каза доста в покрайнините на столицата.

Отидохме и открихме широк пуст плаж. Или сме подранили, или сме объркали мястото. Плажът, обаче, ни харесваше и момчетата почнаха да правят огън, за да вечеряме. Пък и искахме да си имаме огън. Бяхме и гладни, защото май никой не помнеше от кога е ял нещо различно от бързи закуски през изминалата седмица.

 

This slideshow requires JavaScript.

И докато си говорехме, редейки съчките за огъня, чухме силен мъжки глас “Йееее, Коимбра са тук!”. Беше Якуб – рожденикът, също Еразъм студент, също от Чехия, приятел на Даша и Томас,  когото всъщност бях виждала някъде, трябваше ми малко време и щях да се сетя. Та, Якуб пристигна с част от гостите, бяхме на правилното място, рожденикът каза, че очаква още хора, които идват. Направи ми впечатление, че никой не носеше спален чувал. И сигурно беше логично – всички освен нас 5мата живееха и учеха в Лисабон и имаха къде да се приберат, когато искат да спят. Ние пък си имахме спални чували под ръка, проблем нямаше.

 

This slideshow requires JavaScript.

 

Запалихме огъня, опекохме си вечеря и си приготвихме “местата” за спане, става дума за хората от Коимбра. Останалите ни гледаха, забавляваха се, една от темите пак беше Quiema, защото и в Лисабон си имаха Quiema das Fitas , но личното ми мнение е, че емоциите, които изживяхме в Коимбра през тази една седмица, не бихме могли да почувстваме на друго място. Опитах да си представя камиони, раздаващи бира и цялото поливане с нея по улиците на Лисабон.. Ами не можах, мисля, че това го има само в Коимбра!

Та, хапнахме си много добре и се настанихме в спалните чували като същевременно с това разговорите до огъня продължаваха. И добре, че беше този огън, защото изведнъж стана много хладно.  Очакваше се, затова бяхме тръгнали с толкова багаж от Коимбра.

Нямам спомен кога съм заспала, било е моментално (и е документирано, разбира се), обаче ясно си спомням, че се събудих от звука на вълните и тихо говорене между Якуб и Даша на чешки език. Разбирах някакви думи, защото са еднакви с българските, но нямаше нужда да се напрягам излишно. Изобщо не помнех кога съм заспала и по-интересното – защо Якуб е още тук. оказа се, че и той е дошъл със спален чувал и и идеята да спи на плажа.

FB_IMG_1506427671518

Джулиана също се събуждаше и попита колко е часьт. Беше около 11ч. и Якуб каза, че е крайно време да пробваме водата в океана. Каза го достатъчно високо, за да се събудят дълбоко заспалите Томас и Дамиан, които не се бавиха и след малко бяхме в океана.

Страхотно беше! На целия плаж бяхме само ние, в океана бяхме само ние и сякаш успявахме да отложим натрупаната умора с още един ден. След като излязохме от водата, директно седнахме да закусим с останалото от снощи и плодовете, които носехме от Коимбра.

 

На плажната ивица тук-там имаше по някоя изоставена и необитаема (според мен) барака. Тръгнахме с Томас да разгледаме, беше интересно. Всъщност, нямаше нищо, беше пусто и тихо, без да отчитам шума на вълните. Идеалният саундтрак беше това… А ние вървяхме, без излишни приказки, не си признавахме, обаче енергията ни не беше както преди седмица, примерно. Правихме много и всякакви снимки, намерихме една къщичка с много сърфове, хареса ни и седнахме да починем. И да снимаме.:) Слънцето ставаше все по-силно, някакви хора дойдоха и си разпънаха чадър, а ние решихме да се връщаме при другите.

 

Може би бяха заспали, препичайки се на слънце, ама като ни чуха, бързо се събудиха. Решихме да използваме хубавото време за плаж и/или сън и вечерта да си ходим в Коимбра. Разумно решение взехме, най-разумното…

 В колата на връщане опитахме да бъдем по-разговорливи, обаче темите бяха две: семестърът приключва, почват изпити (изглежда, че само в Икономическия факултет можеше да минем с оценките от контролните) и втората, по-трудна тема беше кой кога си отива вкъщи. От присъстващите първа щеше да е Даша (Чехия) и щеше да е скоро….. Тягостната обстановка за малко се разнообрази от въпроса ми “”Откъде познавам Якуб или просто ми прилича на някого?”. Даша веднага ми припомни великденската ваканция в Алгарве и как накрая минахме през Лисабон и именно Якуб ни упътваше какво си струва да посетим. Спомних си и мълчанието и тягостната атмосфера се върнаха….

 

PS:  сега е ред на остров Мадейра и част 7, а за уикенда, който прекарахме на плажа близо до Лисабон, давам оценка Отличен (6 и 1/2), 1/2 е, защото се случи в много подходящ момент – след шумната седмица, тишината на този плаж бе блаженство

Цената на мечтите

Лятото на 2012, топла вечер, централния плаж във Варна, плажно парти заедно с около десет чуждестранни студенти, участници в един от летните проекти на AIESEC. Вечеряхме, танцувахме, когато няколко човека отидохме по-близо до морето и седнахме на пясъка. Беше приятно тихо, слушахме шума на вълните и мечтаехме. Говорихме си за държавите, в които сме били и онези, които искаме да посетим. Не се страхувах да мечтая и все пак едва ли осъзнавах какво казах, като дойде реда ми: “Мечтая да посетя Индия и Бразилия.

Не знам защо този момент е останал така ясно в съзнанието ми. Друго от вечерта не си спомням и е разбираемо предвид,че са минали 5 години. Беше просто една “игра на държави”, която към настоящия момент може да се разглежда като добре премислен сценарий.

Бразилия още е в “списъка с желанията”. Обаче онези 6 месеца, които прекарах в Португалия, направиха мечтата по-възможна от всякога. Говоря португалски, запознах се с достатъчно бразилци по време на Еразъма в Коимбра. Съквартирантката ми беше бразилка и постоянно ми разказваше именно за Бразилия.

Що се отнася до Индия – случи се. Изобщо не както си представях, ама се случи. Платих си цената, даже продължавам да я плащам. Индия се оказа извънземно различна от всичко досега. Стоях с отворена уста, когато две индийки си говореха на английски, за да се разбират. Оказа се, че официалните езици в Индия са около 14. Езици, не диалекти!

Официалните езици в Индия

Мечтите се сбъдват, стига да си готов да платиш цената. А цената може да е цена във валута, може и да е от малко по-друг вид. Въпросът е стиска ли ти да платиш цената? И един приятелски съвет – внимавай какво си пожелаваш. 🙂

Истински индийски истории – как се облича индийско сáри?

Гордата майка, за която вече писах, се казва Мéрси. Важно е, защото тази жена бе неотлъчно до мен през целия ми престой в Индия и вероятно ще присъства във всяка история. Та, благодарение на Мéрси за пръв и единствен засега път облякох истинско индийско сáри.

Наближаваше някакъв индийски празник и съботата щеше да е малко по-тържествена. За целта жените ще са със сарита, толкова знаех. Мéрси каза, че ще ми донесе нейно сари и ще опитаме да го облека. Повечето индийки около мен казваха, че няма да успея, отнемало поне половин час и пр. Което, обаче, ме амбицира още повече, ставаше все по-любопитно.

Мéрси донесе една торба с 5 сарита и можех да избирам. Не очаквах точно това – 5 топа плат и аз да си избера цвят. Сега ли щеше да го шие?! (знаех, че има шевна машина в тях и обича да шие, обаче нямахме време, нито пък имаше нужда).

Очевидно изобщо не бях запозната. Никога не съм си представяла, че онези красиви “рокли” на индийките, които бях виждала из Интернет, далеч не са рокли, а са обикновени парчета плат. Много големи, много красиви, с хубава бродерия… И все пак, парчета плат.

Отне ни не повече от 10 минути. Мéрси знаеше какво да прави, от мен се искаше просто да стоя права, за да е удобно за нея. Въртеше се около мен, правеше части от плата на хармоника, подпъхваше го, вдигах си ръцете, свалях ги, карахме се с нея, смяхме се… и готово! Чувствах се безкрайно странно и неудобно в това нещо и със сигурност следващия път ще внимавам повече, защото сега не мога да го повторя.

This slideshow requires JavaScript.

Удобно, неудобно, изтърпях го за около 2 часа. Беше толкова задушно и с един топ плат отгоре си се чувствах нелепо. Оказа се, че не само по филмите носят сарита – напротив, защото имаше индийки, облечени така всеки ден. Беше им леко и удобно така, стъпваха фино и грациозно сякаш излизат от най-хубавата приказка.

Лично за мен, всичко това не беше просто проба на традиционно индийско облекло. Не ставаше както с тениската и дънките за 38 секунди, факт. Това, което жените в Индия правят, някои ежедневно, ще нарека с една дума – това е изкуство.

Истински индийски истории – прозорци без стъкла, шапка от пластмаса и една горда майка

Домът й се намираше прекалено близо и все някога щеше да ни покани. В един слънчев ден това се случи. Не съм сигурна дали беше покана или бяхме прекалено настоятелни  (аз със сигурност)… И все пак, тя се радваше, че отиваме.

Беше пусто, буквално беше нищо, селски път от миналия век с интересна растителност. В това нищо стигнахме до две едноетажни постройки. В малко по-голямата и по-приветлива живееше сестрата на мъжа й и семейство им, а ние отивахме към следващата. На входната врата ни посрещна възрастен мъж с много готина шапка. Беше свекърът й, който изобщо не ни очакваше, обаче се зарадва.

Когато влязохме, дъщеря й с впечатляваща скорост разтребваше стаята. И то как – пъхаше абсолютно всичко под дългата маса, а за финал я обиколи, за да се увери, че покривката е изпъната максимално добре. Толкова беше сладко. Тогава момичето беше само на 5 години и въпреки това, знаеше какво да прави. Помогна на майка си да ни настанят, за целта донесоха от някъде три стола, подредиха ги до стената и ние седнахме. Настъпи неловко мълчание.

За кратко. Майка й отиде някъде, а малката остана при нас и въпреки, че не говорехме езика й, се разбирахме. Едва ли си правеше селфита често, но мисля, че й хареса, защото доста снимки си направихме. Не се чувствах удобно да започна да снимам обстановката, не беше и нужно. Знаех, че са бедни, сега го видях. Беше ми казвала нещо за прозорците у тях, обаче английският й не беше добър и реших, че е излишно да се мъча да я разбирам. Сега видях, че прозорци имаше, обаче без стъкла.

Майката се върна доволна и малко притеснена. Носеше две торби с индийски орехчета. Самата тя беше предложила да ми даде малко преди да си тръгна за България. Сега торбите бяха само две, защото аз нямаше да си заминавам скоро, а тя искаше да даде и на другите българи. Извади един орех, за да видим какво и как се прави с него. За нас тримата беше интересно, а през това време малката вече подготвяше следващото си изпълнение, защото като всяко дете искаше вниманието да е върху нея.

Беше се изправила и гордо, но и срамежливо, показа на всеки вероятно първата си грамота. Спомням си, че беше сертификат за участие в нещо и за пръв и единствен път видях как се изписва името й, тоест имената, защото са две – Emmy Rose. До този момент мислих, че името й е Емирос и свикнах да с тази мисъл. Помолихме я да позира за снимка с грамотата и тя беше щастлива. Така й се отдаваше, толкова естествено и непринудено.

This slideshow requires JavaScript.

Очите на майка й се насълзиха, тя се постара да остане незабелязано, обаче я познавах и само се усмихнах одобрително. Така си говорехме с нея. И се разбирахме.

Преди да си тръгнем свекърът й, който ни посрещна отвън, също бе “фотомодел” за една-две снимки заедно с готината шапка, която се оказа от пластмаса – за да пази от дъждовете в дъждовния период, които почват за секунди и след малко отново изгрява слънце…

FB_IMG_1494336265457

 

Толкова различен свят…

Ред

Свинята стара бе избрана
да въведе във ред хармана.
“Да, работа ще падне тука!”
Разрови най-напред боклука,
след туй разкъса две метли.
Оскуба ярки и петли.
От плевнята разпръсна бали.
Довлече някакви парцали.
Разля вода – съвсем разкаля,
с грухтене взе да се търкаля
доволна, че е всичко в ред.
– Каква е тука тази смет? –
попита Конят изумен.
– Това порядък е за мен –
по свински ред, така да знаеш,
какво се чудиш и се маеш…
***
Свинята, смятам, че е права –
вината в другите остава…

1956

Автор: Крум Колев (1931 – 2017г.), баснята е част от книгата “Черно на бяло”, издадена през 2005 г.

Свят в цвят /и една чаша/

Бях свикнала с много бързо темпо на живот, исках всичко да се случва сега и веднага, контактувах с хора от цял свят. Пътувах много, работех много. И изведнъж, когато се наложи да направя пауза, откачих… Отне някакво време, за да се събера (благодаря на хората, които останаха!) и вместо да се оплаквам от сивото ежедневие, си го направих шарено…

img_20170213_120100_922.jpg

Може би сте чували за това, звучи детинско, но започнах да оцветявам. Книгите за оцветяване за възрастни нашумяха през последните години. Казват, че е полезно и приятно. Е, поръчах си аз такава “оцветявка”, получих я и когато я отворих, я затворих на мига. Всичко беше толкова дребно и пипкаво, а аз очевидно бях всичко друго, но не и търпелива…

Утрото е по-мъдро от вечерта. Затова на следващия ден я отворих отново и започнах да оцветявам с някакви моливи, които събрах из чекмеджетата на бюрото и които имах  от ученическите си години. Пълна пародия, основно заради моливите. Не беше в стила ми да губя време и си поръчах “истински” цветни моливи в качеството, на които уж не се съмнявах.

Бяха при мен на следващия ден и реших да опитам отново. Избрах нова страница и започнах да оцветявам. Излишно е да коментирам разликата между предишния ден и сегашния. Новите моливи го направиха по-цветен от всякога.

Така започнах да оцветявам почти ежедневно. Да, става много бавно; да, изключително пипкава работа е; да, детинско е. Обаче ме научи на търпение, върна позабравената любов към изобразителното изкуство и оцвети живота ми. Сивото ежедневие стана цветно с една “оцветявка” и едни цветни моливи.

Нужно ли беше да разказвам това?

Като се замисля, никакъв шанс да стане при всеки – някаква оцветявка да направи живота по-хубав. И слава богу! Затова съществуват милиони хобита – дали ще е рисуване, фотография, писане, колекциониране, музика, танци, театър, кулинария и пр, и пр.. Истината за мен е, че светът има нужда от изкуство, повече изкуство, от много повече изкуство. Формата на това изкуство не е от значение, нужно е желание и после малко вдъхновение. Започнеш ли веднъж, вдъхновението идва самó.Изкуството прави живота така чаровен!

Това е една история за крещящата нужда от изкуство в ХХІ век. Вярвам, че в МОН би било добре да се замислят преди поредната промяна в учебния план на училищата, защото обикнеш ли изкуството от дете, това е любов за цял живот.

imag2513

А чашата!? Имам я от ученическите си години, стара и избеляла е. /радвам се, че оцелява и до днес/. Когато я видя, думите, изписани на нея ме вдъхновяват – било то да пиша,да оцветявам, да рисувам. Да виждам изкуство навсякъде около себе си: “Свят в цвят”.

 

Помагачи

Веднъж след дъжд
кола с товар и Коня стар
в калта затънала и спряла.
“Мале!”
Изплашил се Коларят там –
тъй трудно е кога си сам…
Но Пътник приближил и казал:
-Ей, байно, много си загазил.
Друг път от тука не минавай.
На Коня зоб по-често давай… –
отминал.
Втори се задал_
– Голяма киша, страшна кал…
Послушай, чичко,
влекач да има тука всичко
би вкарал в ред –
отминал.
Трети:
– Та толкова ли сте заети?!
Шосе с асфалт си направете…
Четвърти:
– Вземи, та насечи си пръти –
па бий, ще тръгне Конят.
Пети:
– Не слушай оня.
Почакай пътя да изсъхне –
колата ти ще се измъкне…
И тъй по ред
съвети давали безчет,
но за колата да се хване,
та във калта да не остане
от Пътниците тук безброй
немало кой…
***
До гуша ни дойде от Помагачи
като тези Минувачи…

1956

Автор: Крум Колев (1931 – 2017г.), баснята е част от книгата “Черно на бяло”, издадена през 2005 г.

Маймуна

Маймуна стара, погрозняла
шишенце някакво намери,
а в него течност сиво-бяла.
Въртя го, клати и се звери:
– Какво ли пък ще е това?
Дали лекарство за глава?
Дали пък гдето подмладява?
Но що ще дири то тъдява?
А може би ще е отрова?…
О, не! … я тапата му – чиста, нова…
А-ха! – изкряска силно и подскочи
и етикета му посочи:
– Та, то е вносно, европейско –
английско, немско или френско…
Щом носи чужда марка – ясно,
ще бъде сладко и прекрасно…-
Шишето дълго тя въртя.
Ту слага го на свойто теме,
ту с него чеса си корема…
От радост луда бе обзета,
от надписите – етикета.
Латиницата не разбра.
Със зъби тапата отпра,
изгълта течността до грам
посгърчи се и… падна там…
***
Всеки, смятам, вяра хваща –
невежеството се заплаща…

1956

Автор: Крум Колев (1931 – 2017г.), баснята е част от книгата “Черно на бяло”, издадена през 2005 г.

Гъски и орел

Бе зноен летен ден. В реката
в ятата гъши спор роди се –
нечуван крясък, ври водата
и всичко дребно изпокри се…
Същинска черна точка горе
лети Орел, но този крясък
и него стигна. Крила отпусна, кацна морен
на ивицата речен пясък…
А спорът беше в този час
за синьото небе над нас.
– Това е синя черга смятам,
която вятърът размята…
– Това е дъното на крина…
– Това синчец е във градина…
– Това е дребно синьо сито…
– Ха честито!
Това е дъното на каца горе.
И щом я вятърът събори
проливен дъжд, а щом я люшка
пердаши яката градушка –
това го каза стар Гъсок
сред Гъските на пост висок.
– Така, вярно, няма спор! –
отвърна гъши шумен сбор..
Орелът се изсмя на глас.
Гъсокът зърна го:
-Май Господ праща те при нас.
Кажи ни Орльо,  спорим с дни,
какво са тези висини?
Орелът Гъските огледа:
– Ще кажа – нищо, въздух ведър…
Отново плясък,
страшен крясък…
Гъсокът ги смири и викна:
– Грош не струва
да се гласува.
Че горе има каца в небесата
вдигнете си крилата!
Така. 99 Гъски – болшинство.
Че няма нищо – Орльо, малцинство.
***
А аз ще кажа думи дръзки –
презирам болшинство от гъски…

1976 г.

Автор: Крум Колев (1931 – 2017г.), баснята е част от книгата “Черно на бяло”, издадена през 2005 г.