За стъпките назад

“Понякога са нужни няколко стъпки назад, за да скочиш по-високо.

“Има случаи, в които, за да направиш голям скок напред, първо е нужна стъпка назад. Това може да означава разнообразни неща в различни контексти. … Например, при спортовете атлетите се нуждаят от това, за да подобрят представянето си. В бизнеса една компания да спре или да намали разходите си в краткосрочен план, за да инвестира в дългосрочен план… Друг вариант да се разгледа е когато си непродуктивен в определена област на живота си. Правенето на крачка назад, може да позволи да видиш нещата от друга гледна точка, давайки ти възможност да забележиш и да преодолееш пречките, които те дърпат назад. … Би могло да се разглежда и като пауза за момент и така даже да си направил стъпка назад, имаш достатъчно енергия, за да скочиш по-високо. Това е метафора за правенето на пауза, която дава сила и ресурси, за да направиш голям, висок скок напред.”

Харесват ми метафорите. Истината е, че винаги съм била много далеч от спорта и се сещам за скоковете едно време в часовете по физкултура. Излишно е да коментирам представянето си, плачевно смешно е било, тъй че благодаря за спомените.

Появата на диагнозата в живота ми изискаше достатъчно крачки назад. Години наред съм правила неосъзнати стъпки назад. Радвам се, че е имало нещо съзнателно, все пак. За да дойде новото десетилетие на живота ми и да издам първата си книга. Не мога и няма да отричам, че стъпките назад наистина се оказват нужни. Понякога.

За визията и за съмненията (за “дупките”)

“Само, защото отнема повече време, не означава, че не се случва.”

Всеки би могъл да изпадне в “дупка”, още повече, че е строго индивидуално разбирането на думата. Дупки има по пътищата в България, дори е скучно за коментар. Ще говоря лично за себе си и понеже харесвам метафорите, не държа да бъда напълно разбрана.

“Когато излизаш от тези моменти, ставаш по-силна”. Това ми каза любимата болногледачка, аз все съм в странно настроение, в т.нар. дупка се намирам. … Та, след достатъчно много “дупки” дойде и първата ми книга. Доволна съм, че бързо или бавно излизам от “дупките” (нещо като бобър..).

За визията се въздържам да говоря на този етап, но виж за съмненията, сякаш съм компетентна. Истината е, че получаването на диагнозата предизвика промяна на визията ми. Доволна съм, че влезе в живота ми в някакъв иначе важен период, началото на 20те години. Дълъг и “тъмен” период, богат на много съмнения. Вероятно заради богатото въображение, различни визии са се “разхождали” из ума ми.

Време беше да издам първата си книга. Радвам се, че моментът съвпадна с началото на третото десетилетие на възрастта ми. Благодаря за ентусиазма, за последователността и най-вече, благодаря за подкрепата.

За ястреба

“Ястребът извива крилете си в триъгълници и ноктите си в пентакли за перфектно гмуркане. Това ще бъде символът на новата година. Фокус, Точност, Чисто намерение и Подравняване.”

Неведнъж съм казвала, че харесвам примерите от природата. Да, благодатни теми за шеги заедно с “острото” ми чувство за хумор. Големите ми уши неведнъж са наричани маймунски, магарешки и т.н. Така чувството ми за хумор трябваше да се “подостри”. …. Пентакълът е фигура с пет ъгъла, звездообразна форма. Дори и да звучи сложно за хората, с лекота ястребът си стига до “целите”.

Време беше да издам книга (приятелите ми са доволни, още по-доволна съм аз!). Харесват ми думите, символ на новата година. Фокусът на зрението ми се беше пообъркал, когато диагнозата влезе в живота ми. Достатъчно време минава и се срещат много и различни фокуси. Тук се намесва точността. Един от личните ми фокуси беше да имам книга. Дори самата аз не помня да съм говорила много на глас за този план. (Спомням си също, че по време на престоя си в а Португалия, все обяснявах, че ще напиша книга… Пък си направих блог 🙂 ). Що се отнася до чистите намерения, едно от тях е първата ми книга. А колкото до подравняването – строго индивидуално е за всеки, лично аз се чувствам твърде “млада” за това.

Морският ястреб се храни със спокойно плуващите риби във водата. Фокус, точност, чисто намерение и подравняване, а след това държи рибата с ноктите си и лети. Затова са крилете му. Благодаря за урока на природата.

За “растежа”

.”Не растем, когато нещата са лесни, растем, когато се срещаме с предизвикателства.”

Едно време без съмнение съм “усещала” срещнатите предизвикателства за трудни, а сега се усмихвам. “Браво, моето момиче”. Може и да се забавлявам сега и всъщност, това е важното. Харесва ми, че намирам Смисъл. Сещам се за думите на непозната португалка във влака (изпуснах спирката и, не знаех къде отивам) : “Сега си поплака, но после ще го разказваш и ще се смееш”. Преминало е през ума ми, че това би било добро начало на книга. Да, бе, да.. Случката беше от далечната 2014 и съм доволна, че е началото на първата ми книга . Достатъчно години по-късно.

Диагнозата “влезе” в живота ми в някакъв момент, който достатъчно години по-късно, приемам и осъзнавам. Хубаво е, че растежът с възрастта взе участие и направи така, че да осъзная, че времето за издаване на книга е дошло.

Накрая ще отбележа за какво се радвам, а именно за това, че съм съхранила детското в себе си. 🙂 И типично за всяко детенце, не се притеснявам от грозния си почерк и “автограф”, когато се наложи да подпиша книгата си. Благодаря!

За малките стъпки

.”Започни с малко. Започни сега.”

Точно тези думи, универсални са и могат да паснат на различни ситуации или идеи. Обикновено в детските години се захващаш с различни неща почти ежедневно. Сещам се, че едно време колекционирах ежеседмично списание за цялата вселена. Без значение остава колко и какво е разбирало детето от вселената… 🙂 Днес разбирам защо държа на погледа върху “голямата картина”.

Неслучайно диагнозата се появи в живота ми и в един момент изигра “ролята” на вдъхновение. Започнала бях с малко (разкази от студентските години, специално за шестте месеца в Португалия). Приемам го за малкото квадратче от илюстрацията. … След това, диагнозата си взе “нужното време” и изглежда, че за това е правилно да го наричам нужно. Не отричам, че ми трябваше “известно” време, за да разбера себе си и по-трудното – комбинация между диагнозата и вдъхновението.

Вдъхновението е като авокадото – трябва да се действа бързо, иначе се разваля. И дори диагнозата да “присъства” във всички малки черни квадратчета, въображението умее да се нагажда. 🙂 Благодаря и на осъзнаването, знам, че това е само началото, тепърва започва. С малко, благодаря. :)Ч

За последователността

Идея. Изпълнението на идеята е трудно. И още по-трудна е последователността.

С много хора вероятно е така. Лично при мен въображението “работи”, затова идеите се случват. Доволна съм за това, че без да осъзнавам някаква “подхвърлена” неколкократно идея да имам книга стана реалност, (Нищо чудно едно време и сама да съм я прехвърляла безброй пъти…)

Не намирах нищо за достатъчно сериозно и заслужаващо да бъде част от книга. Затова направих блог и уж на шега изпълнението на идеята се задейства. Пишех си и публикувах онлайн от време на време. Понякога беше много наистина трудно изпълнението на идеята, беше изключена и забравена дори. Нямах “право”, нито желание, да мисля за идеите си след появата на диагнозата множествена склероза. Нужно беше да “претърпят” в началото “известна”, а после – пълна трансформация. Идеята беше “забравена”… Да, да, ама не. Нужното време беше този труден за изпълнение на идеята период.

И още по-трудна е последователността. Сега се радвам, че “подхвърляната” идея не на шега, успя да стане реалност. Достатъчен е един поглед върху “голямата” картина. В началото беше математиката, следвана от статистиката в университета, направих си блог, в който намирам смисъл да пиша. И още “по-трудната” последователност за мен приемам като “вкусен десерт”.

За гаргите и за орлите

“Един пример от природата. Гаргите кацат на гърбовете на орлите и кълват шията на орлите, опитвайки се да ги свалят. Какво правят орлите? Просто разперват криле и летят по-високо. Във висотата концентрацията на кислород е по-ниска и гаргите просто припадат и сами падат от шията на орела. Ако прехвърлим този природен феномен върху отношенията между хората, ще видим, че има малко орли и много гарги. С две думи, гаргите които се опитват да ви свалят не осъзнават, че природно не са в състояние да летят като вас. Те просто ви мотивират да летите по високо и отпадат по естествен начин от полезрението ви 😉”

Дори и да са крайни и далеч от “стила ми”, думите в началото заслужават коментар. Съвсем красноречиво е от първото изречение, обичам примерите от природата. Приемам я за добър учител ми харесва, че дава примери, които умело могат да бъдат изразявани с метафори. Това, което не ми харесва, е думата гарга и ще я заменя с “врабче”. (заменям само думата, останалото не се променя 🙂 )

Себе си приемам за “врабче”, което продължава да се учи. Затова и диагнозата влезе в живота ми и е някакъв ориентир. Думичката някакъв ми харесва и още по-добре казано ще бъде: някакъв никакъв ориентир. Засега. Благодаря на всички “орли”, нямащи нищо против някакво “врабче” да се учи. Човек се учи, докато е жив. Какво да кажем за”врабчета”…

За бодлите на розата и на копривата

Благодаря за темата, хареса ми и “дълбоко” ме замисли. И не толкова за розите, колкото за копривата..

Бодлите на розата са ясни, виждат се. Категорични са щом трябва да причинят “болка”. Розата е красива и умело се пази от неприятелите си. Лично аз, признавам си, не отричам, че едно време в детските години съм се опарвала от коприва (така се наричаше тогава). Никое дете не се чувства добре да бъде “опарено” от копривата, но хубавото е, че преминаваше за секунди. Розата, от друга страна, избира да бъде категорична и плътно до себе си “държи” оръжията си под формата на тръни.

Диагнозата множествена склероза при мен също мога да разглеждам така. “Бодлите” на копривата усещам всеки ден, след “нужното време” се опитват само да гъделичкат. Така например е с писането на ръка и все различният шрифт. За хубава, но “проклета” наричам розата и нейните тръни. В инвалидна количка трябва да се постарая, за да се случи контакт и да бъда “наранена”.

Корицата на първата ми книга също има бодли, символизиращи “острото” чувство за хумор. Толкова остри и трудно забележими бодли, които предизвикват усмивка, смешни са, за мен са “златни”. Или още – като новогодишни светещи лампички.. Честита Нова 2023 година. 🙂 Гледната точка не просто не губи важността си, а дори става по-важна.

За идеите (и за първата книга)

В интерес на истината идеята за книга съществува отдавна. Сякаш предимно в чуждите умове може да се е прокрадвала, но не и в моя. Звучеше като някакъв вид “подигравка” едно време, беше далеч от представите ми за смисъл… Интернет се раждаше, съответно аз създадох блог и бях убедена, че съм елиминирала нуждата от хартиена книга…

Дойде времето с подходящия момент. Моментът, в който се чувствам по-реална от всякога до сега (което не значи, че ще приключвам, а това, че сега само започвам).. Юбилеят също “изигра” своята роля (благодаря, за “важната и съществена роля”). Най-важна в конкретния момент беше статистиката на сайта ми. Категорично не остана друг вариант.

Радвам се, че дори корицата се роди в моето съзнание. А след това, със съдействието на Биляна Савова, рожбите на моето съзнание надминаха собствените си очаквания. Сърдечно благодаря!

Идеите вършат всичко. Не ми е ясно как идват, но им благодаря наистина. Сбъдната е една мечта, следващата е наред. Благодаря.

За “дълбоката” работа (за леденото кубче)

Животът е многоизмерен… Проблем, “затоплен” от “дълбока”, усърдна работа – резултатът е прозрение.

Много измерения има в човешкия живот. Зависещи или независещи от конкретния човек. Лично при мен се “наблюдава” интересно измерение. … От едно време се интересувам от всичко друго, но не и от български език. Много ми “вървеше” математиката и учих чужди езици с интерес. Една случка с една задължителна матура по български език и оценка отличен, дори не е “звучала” като нещо сериозно за това време. 🙂

Като “леденото” кубче от илюстрацията съм аз. Особено, след поставянето на диагнозата… Трудно е да се “отпуснеш” и да се държиш сякаш всичко е нард. Даже самата диагноза по нейн начин опитва да “помогне” и дава разни алтернативни начини за придвижване (така например инвалидна количка)…

И сега, продължавам. “Леденото кубче” изглежда е свършило работа и дори при съществуващ “проблем”, резултатът е осъзнаване. Когато създадох този блог, напълно неосъзнато съм “обещавала” да имам книга. Изобщо не съм го приемала за нещо сериозно….

До сега, когато статистиката (познавам я още от университета тази статистика, трудна беше и н не беше обичана)…Години по-късно разбирам важността ѝ, сигурно още съм повлияна и от юбилея. Благодаря, че се “запознах” с поредното измерение на живота 🙂 Леденото кубче рано или късно, или просто навреме, може да се разтапя.