Цената на мечтите

Лятото на 2012, топла вечер, централния плаж във Варна, плажно парти заедно с около десет чуждестранни студенти, участници в един от летните проекти на AIESEC. Вечеряхме, танцувахме, когато няколко човека отидохме по-близо до морето и седнахме на пясъка. Беше приятно тихо, слушахме шума на вълните и мечтаехме. Говорихме си за държавите, в които сме били и онези, които искаме да посетим. Не се страхувах да мечтая и все пак едва ли осъзнавах какво казах, като дойде реда ми: “Мечтая да посетя Индия и Бразилия.

Не знам защо този момент е останал така ясно в съзнанието ми. Друго от вечерта не си спомням и е разбираемо предвид,че са минали 5 години. Беше просто една “игра на държави”, която към настоящия момент може да се разглежда като добре премислен сценарий.

Бразилия още е в “списъка с желанията”. Обаче онези 6 месеца, които прекарах в Португалия, направиха мечтата по-възможна от всякога. Говоря португалски, запознах се с достатъчно бразилци по време на Еразъма в Коимбра. Съквартирантката ми беше бразилка и постоянно ми разказваше именно за Бразилия.

Що се отнася до Индия – случи се. Изобщо не както си представях, ама се случи. Платих си цената, даже продължавам да я плащам. Индия се оказа извънземно различна от всичко досега. Стоях с отворена уста, когато две индийки си говореха на английски, за да се разбират. Оказа се, че официалните езици в Индия са около 14. Езици, не диалекти!

Официалните езици в Индия

Мечтите се сбъдват, стига да си готов да платиш цената. А цената може да е цена във валута, може и да е от малко по-друг вид. Въпросът е стиска ли ти да платиш цената? И един приятелски съвет – внимавай какво си пожелаваш. 🙂

Advertisements

Истински индийски истории – как се облича индийско сáри?

Гордата майка, за която вече писах, се казва Мéрси. Важно е, защото тази жена бе неотлъчно до мен през целия ми престой в Индия и вероятно ще присъства във всяка история. Та, благодарение на Мéрси за пръв и единствен засега път облякох истинско индийско сáри.

Наближаваше някакъв индийски празник и съботата щеше да е малко по-тържествена. За целта жените ще са със сарита, толкова знаех. Мéрси каза, че ще ми донесе нейно сари и ще опитаме да го облека. Повечето индийки около мен казваха, че няма да успея, отнемало поне половин час и пр. Което, обаче, ме амбицира още повече, ставаше все по-любопитно.

Мéрси донесе една торба с 5 сарита и можех да избирам. Не очаквах точно това – 5 топа плат и аз да си избера цвят. Сега ли щеше да го шие?! (знаех, че има шевна машина в тях и обича да шие, обаче нямахме време, нито пък имаше нужда).

Очевидно изобщо не бях запозната. Никога не съм си представяла, че онези красиви “рокли” на индийките, които бях виждала из Интернет, далеч не са рокли, а са обикновени парчета плат. Много големи, много красиви, с хубава бродерия… И все пак, парчета плат.

Отне ни не повече от 10 минути. Мéрси знаеше какво да прави, от мен се искаше просто да стоя права, за да е удобно за нея. Въртеше се около мен, правеше части от плата на хармоника, подпъхваше го, вдигах си ръцете, свалях ги, карахме се с нея, смяхме се… и готово! Чувствах се безкрайно странно и неудобно в това нещо и със сигурност следващия път ще внимавам повече, защото сега не мога да го повторя.

This slideshow requires JavaScript.

Удобно, неудобно, изтърпях го за около 2 часа. Беше толкова задушно и с един топ плат отгоре си се чувствах нелепо. Оказа се, че не само по филмите носят сарита – напротив, защото имаше индийки, облечени така всеки ден. Беше им леко и удобно така, стъпваха фино и грациозно сякаш излизат от най-хубавата приказка.

Лично за мен, всичко това не беше просто проба на традиционно индийско облекло. Не ставаше както с тениската и дънките за 38 секунди, факт. Това, което жените в Индия правят, някои ежедневно, ще нарека с една дума – това е изкуство.

Истински индийски истории – прозорци без стъкла, шапка от пластмаса и една горда майка

Домът й се намираше прекалено близо и все някога щеше да ни покани. В един слънчев ден това се случи. Не съм сигурна дали беше покана или бяхме прекалено настоятелни  (аз със сигурност)… И все пак, тя се радваше, че отиваме.

Беше пусто, буквално беше нищо, селски път от миналия век с интересна растителност. В това нищо стигнахме до две едноетажни постройки. В малко по-голямата и по-приветлива живееше сестрата на мъжа й и семейство им, а ние отивахме към следващата. На входната врата ни посрещна възрастен мъж с много готина шапка. Беше свекърът й, който изобщо не ни очакваше, обаче се зарадва.

Когато влязохме, дъщеря й с впечатляваща скорост разтребваше стаята. И то как – пъхаше абсолютно всичко под дългата маса, а за финал я обиколи, за да се увери, че покривката е изпъната максимално добре. Толкова беше сладко. Тогава момичето беше само на 5 години и въпреки това, знаеше какво да прави. Помогна на майка си да ни настанят, за целта донесоха от някъде три стола, подредиха ги до стената и ние седнахме. Настъпи неловко мълчание.

За кратко. Майка й отиде някъде, а малката остана при нас и въпреки, че не говорехме езика й, се разбирахме. Едва ли си правеше селфита често, но мисля, че й хареса, защото доста снимки си направихме. Не се чувствах удобно да започна да снимам обстановката, не беше и нужно. Знаех, че са бедни, сега го видях. Беше ми казвала нещо за прозорците у тях, обаче английският й не беше добър и реших, че е излишно да се мъча да я разбирам. Сега видях, че прозорци имаше, обаче без стъкла.

Майката се върна доволна и малко притеснена. Носеше две торби с индийски орехчета. Самата тя беше предложила да ми даде малко преди да си тръгна за България. Сега торбите бяха само две, защото аз нямаше да си заминавам скоро, а тя искаше да даде и на другите българи. Извади един орех, за да видим какво и как се прави с него. За нас тримата беше интересно, а през това време малката вече подготвяше следващото си изпълнение, защото като всяко дете искаше вниманието да е върху нея.

Беше се изправила и гордо, но и срамежливо, показа на всеки вероятно първата си грамота. Спомням си, че беше сертификат за участие в нещо и за пръв и единствен път видях как се изписва името й, тоест имената, защото са две – Emmy Rose. До този момент мислих, че името й е Емирос и свикнах да с тази мисъл. Помолихме я да позира за снимка с грамотата и тя беше щастлива. Така й се отдаваше, толкова естествено и непринудено.

This slideshow requires JavaScript.

Очите на майка й се насълзиха, тя се постара да остане незабелязано, обаче я познавах и само се усмихнах одобрително. Така си говорехме с нея. И се разбирахме.

Преди да си тръгнем свекърът й, който ни посрещна отвън, също бе “фотомодел” за една-две снимки заедно с готината шапка, която се оказа от пластмаса – за да пази от дъждовете в дъждовния период, които почват за секунди и след малко отново изгрява слънце…

FB_IMG_1494336265457

 

Толкова различен свят…

Ред

Свинята стара бе избрана
да въведе във ред хармана.
“Да, работа ще падне тука!”
Разрови най-напред боклука,
след туй разкъса две метли.
Оскуба ярки и петли.
От плевнята разпръсна бали.
Довлече някакви парцали.
Разля вода – съвсем разкаля,
с грухтене взе да се търкаля
доволна, че е всичко в ред.
– Каква е тука тази смет? –
попита Конят изумен.
– Това порядък е за мен –
по свински ред, така да знаеш,
какво се чудиш и се маеш…
***
Свинята, смятам, че е права –
вината в другите остава…

1956

Автор: Крум Колев (1931 – 2017г.), баснята е част от книгата “Черно на бяло”, издадена през 2005 г.

Свят в цвят /и една чаша/

Бях свикнала с много бързо темпо на живот, исках всичко да се случва сега и веднага, контактувах с хора от цял свят. Пътувах много, работех много. И изведнъж, когато се наложи да направя пауза, откачих… Отне някакво време, за да се събера (благодаря на хората, които останаха!) и вместо да се оплаквам от сивото ежедневие, си го направих шарено…

img_20170213_120100_922.jpg

Може би сте чували за това, звучи детинско, но започнах да оцветявам. Книгите за оцветяване за възрастни нашумяха през последните години. Казват, че е полезно и приятно. Е, поръчах си аз такава “оцветявка”, получих я и когато я отворих, я затворих на мига. Всичко беше толкова дребно и пипкаво, а аз очевидно бях всичко друго, но не и търпелива…

Утрото е по-мъдро от вечерта. Затова на следващия ден я отворих отново и започнах да оцветявам с някакви моливи, които събрах из чекмеджетата на бюрото и които имах  от ученическите си години. Пълна пародия, основно заради моливите. Не беше в стила ми да губя време и си поръчах “истински” цветни моливи в качеството, на които уж не се съмнявах.

Бяха при мен на следващия ден и реших да опитам отново. Избрах нова страница и започнах да оцветявам. Излишно е да коментирам разликата между предишния ден и сегашния. Новите моливи го направиха по-цветен от всякога.

Така започнах да оцветявам почти ежедневно. Да, става много бавно; да, изключително пипкава работа е; да, детинско е. Обаче ме научи на търпение, върна позабравената любов към изобразителното изкуство и оцвети живота ми. Сивото ежедневие стана цветно с една “оцветявка” и едни цветни моливи.

Нужно ли беше да разказвам това?

Като се замисля, никакъв шанс да стане при всеки – някаква оцветявка да направи живота по-хубав. И слава богу! Затова съществуват милиони хобита – дали ще е рисуване, фотография, писане, колекциониране, музика, танци, театър, кулинария и пр, и пр.. Истината за мен е, че светът има нужда от изкуство, повече изкуство, от много повече изкуство. Формата на това изкуство не е от значение, нужно е желание и после малко вдъхновение. Започнеш ли веднъж, вдъхновението идва самó.Изкуството прави живота така чаровен!

Това е една история за крещящата нужда от изкуство в ХХІ век. Вярвам, че в МОН би било добре да се замислят преди поредната промяна в учебния план на училищата, защото обикнеш ли изкуството от дете, това е любов за цял живот.

imag2513

А чашата!? Имам я от ученическите си години, стара и избеляла е. /радвам се, че оцелява и до днес/. Когато я видя, думите, изписани на нея ме вдъхновяват – било то да пиша,да оцветявам, да рисувам. Да виждам изкуство навсякъде около себе си: “Свят в цвят”.

 

Помагачи

Веднъж след дъжд
кола с товар и Коня стар
в калта затънала и спряла.
“Мале!”
Изплашил се Коларят там –
тъй трудно е кога си сам…
Но Пътник приближил и казал:
-Ей, байно, много си загазил.
Друг път от тука не минавай.
На Коня зоб по-често давай… –
отминал.
Втори се задал_
– Голяма киша, страшна кал…
Послушай, чичко,
влекач да има тука всичко
би вкарал в ред –
отминал.
Трети:
– Та толкова ли сте заети?!
Шосе с асфалт си направете…
Четвърти:
– Вземи, та насечи си пръти –
па бий, ще тръгне Конят.
Пети:
– Не слушай оня.
Почакай пътя да изсъхне –
колата ти ще се измъкне…
И тъй по ред
съвети давали безчет,
но за колата да се хване,
та във калта да не остане
от Пътниците тук безброй
немало кой…
***
До гуша ни дойде от Помагачи
като тези Минувачи…

1956

Автор: Крум Колев (1931 – 2017г.), баснята е част от книгата “Черно на бяло”, издадена през 2005 г.

Маймуна

Маймуна стара, погрозняла
шишенце някакво намери,
а в него течност сиво-бяла.
Въртя го, клати и се звери:
– Какво ли пък ще е това?
Дали лекарство за глава?
Дали пък гдето подмладява?
Но що ще дири то тъдява?
А може би ще е отрова?…
О, не! … я тапата му – чиста, нова…
А-ха! – изкряска силно и подскочи
и етикета му посочи:
– Та, то е вносно, европейско –
английско, немско или френско…
Щом носи чужда марка – ясно,
ще бъде сладко и прекрасно…-
Шишето дълго тя въртя.
Ту слага го на свойто теме,
ту с него чеса си корема…
От радост луда бе обзета,
от надписите – етикета.
Латиницата не разбра.
Със зъби тапата отпра,
изгълта течността до грам
посгърчи се и… падна там…
***
Всеки, смятам, вяра хваща –
невежеството се заплаща…

1956

Автор: Крум Колев (1931 – 2017г.), баснята е част от книгата “Черно на бяло”, издадена през 2005 г.

Гъски и орел

Бе зноен летен ден. В реката
в ятата гъши спор роди се –
нечуван крясък, ври водата
и всичко дребно изпокри се…
Същинска черна точка горе
лети Орел, но този крясък
и него стигна. Крила отпусна, кацна морен
на ивицата речен пясък…
А спорът беше в този час
за синьото небе над нас.
– Това е синя черга смятам,
която вятърът размята…
– Това е дъното на крина…
– Това синчец е във градина…
– Това е дребно синьо сито…
– Ха честито!
Това е дъното на каца горе.
И щом я вятърът събори
проливен дъжд, а щом я люшка
пердаши яката градушка –
това го каза стар Гъсок
сред Гъските на пост висок.
– Така, вярно, няма спор! –
отвърна гъши шумен сбор..
Орелът се изсмя на глас.
Гъсокът зърна го:
-Май Господ праща те при нас.
Кажи ни Орльо,  спорим с дни,
какво са тези висини?
Орелът Гъските огледа:
– Ще кажа – нищо, въздух ведър…
Отново плясък,
страшен крясък…
Гъсокът ги смири и викна:
– Грош не струва
да се гласува.
Че горе има каца в небесата
вдигнете си крилата!
Така. 99 Гъски – болшинство.
Че няма нищо – Орльо, малцинство.
***
А аз ще кажа думи дръзки –
презирам болшинство от гъски…

1976 г.

Автор: Крум Колев (1931 – 2017г.), баснята е част от книгата “Черно на бяло”, издадена през 2005 г.

Португалска приказка (част 7)

След Quiema das Fitas логично последва кратко затишие. Двуседмично затишие пред буря. И “бурята” си имаше име – остров Мадейра.

Заедно с една от съквартирантките, Аня от Полша, доста спонтанно купихме самолетни билети за остров Мадейра. Това стана в самото начало на месец март, а билетите бяха с дати в началото на юни. Взехме ги на изгодни цени, така че бяхме готови да ги “прежалим”, ако нещо с пътуването се обърка. До юни месец имаше прекалено много време, но това не попречи на ентусиазма ни. Още на следващия ден започнахме да навиваме хора за пътуването и на 31 май за Мадейра потегли група от 9 Еразъм студенти!

DSC04619

Мадейра не е сред популярните дестинации за българите, затова първо малко обща информация: остров Мадейра е автономен регион на Португалия. Намира се в Атлантическия океан. Площта на острова е 740,7 km² (площта на София е 492km², за да добиете по-ясна представа), а населението на острова е около 262 хил. души (по данни към 2011). Островът е с вулканичен произход, което определя силно планинския му релеф. Мадейра е разположен на 660 км западно от бреговете на Мароко, на 420 км северно от Канарските острови. Широчината на острова е 20 км., а дължината 70 км. Официалният език е португалски.

Толкова знаех за Мадейра преди заминаването ни на 31 май. Беше достатъчно.

map-madeira
Мадейра се намира по-близо до Африка, отколкото до Европа, но е “собственост” на Португалия

Полетът беше от Лисабон, затова през нощта пътувахме от Коимбра с автобус, който ни остави на летището. Полетът от Лисабон до Фуншáл (главният град на остров Мадейра) трае около час и половина. Цялото петдневно пътуване беше меко казано емоционално и започна с кацането на самолета. Очевидно не бяхме се информирали предварително как се случва кацането със самолет на скалист планински остров в океана…

Хм, вълнуващо е, защото самолетът се снижава, снижава, а под нас има единствено океан. В един момент имах чувството, че се движим върху водата, а и това виждах през прозорците. Всички ЕРАЗЪМ студенти се споглеждахме уплашено и вероятно сме били само за снимка, когато най-после усетихме, че се движим върху цимент и спирачките на самолета много рязко се задействат.

Цялото това “представление” е напълно в реда на нещата, предвид релефа на острова. Самолетната писта се намира на брега на Мадейра (между океана и планините), доста къса е (затова толкова рязко се набиват спирачките) и пилотите, които летят до острова трябва да имат определен брой години трудов стаж. Всичко това го научих в последствие и слава Богу, защото, ако го знаех преди пътуването, нямаше да се “насладя” на емоцията. [в Youtube има доста видеа, който се интересува може са потърси “Madeira landing”].

Пистата на летището във Фуншáл (източник: Wikipedia)
Пистата на летището във Фуншáл (източник: Wikipedia)

Както повелява традицията, имахме резервации в хостели, където да спим, но по-интересното беше, че те бяха в различни селища в четирите краища на Мадейра, а ние за пръв път нямахме собствен транспорт. Градският транспорт беше на твърде големи интервали от време, а такситата щяха да ни струват доста, ако обикаляме пет дни с тях. Най-удобният вариант беше да наемем коли за целия престой, с които да обикаляме колкото и където искаме. Бяхме 9 човека, наехме два автомобила и всичко се нареждаше.

В рамките на 5 дни живеехме “по пътя” между хостелите, където нощувахме. Кацнахме във Фуншал, най-големия град на остров Мадейра. Летището се намира на около 10-тина километра от града. Когато се качихме на автобуса, с който се придвижихме до града, бяхме като малки деца, които не могат за отлепят погледите си от прозорците. Природата ни остави без думи, защото виждахме един различен свят, заобиколен от океан.

Намерихме хостела, оставихме багажа и тръгнахме на разходка из Фуншáл. Архитектурата не се различаваше от тази в континентална Португалия – тесни улички със сергии и търговци, уютни кафенета. Съчетанието между туристическа дестинация и град, в който животът върви с нормалното темпо, се получаваше.

This slideshow requires JavaScript.

На Mercado dos Lavradores (Пазар на производителите) можеш да опиташ всякакви плодове без дори да си купиш. Търговците нямат нищо против, дори самите те ти дават плодовете в ръцете, обясняват ти какво ядеш, откъде е, как се отглежда и пр. Не си купихме нищо, но хапнахме доста. Пазарът е толкова шарен и отвсякъде се носят всякакви аромати.

This slideshow requires JavaScript.

Може би не знаете или пък знаете, футболистът Кристиано Роналдо е от Португалия, по-точно от Мадейра и във Фуншáл има негов музей. Отидохме там заедно със Солéн (от Франция) и Сара (от Австрия). Очаквах да го намерим лесно и да е нещо помпозно, но се изненадах. Приятно. Музеят се намира в една малка улица, на приземния етаж от жилищен блок и ако не го търсиш, трудно ще попаднеш там случайно. Това ми хареса. /Година по-късно чух, че са направили паметник на Роналдо във Фуншáл, но когато бях там го нямаше./

DSC04144
Музеят на Роналдо се намира на тази улица

DSC04182

Сутринта на следващия ден във Фуншáл наехме въпросните два автомобила и пътешествието започна. Движехме се основно по крайбрежието на острова, като целта ни беше да направим пълна обиколка до последния ден, когато да върнем колите във Фуншáл и да излетим обратно. Пълната обиколка на острова е по-малко от 200 км и при други обстоятелства би отнела няколко часа. Ние, обаче, разполагахме с дни и планирахме да ги използваме пълноценно.

/Разказът става хаотичен, тъй като много неща заслужават внимание, последователността не е сред тях./

Първото, което ни направи впечатление, когато тръгнахме с колите бяха тунелите, защото бяха навсякъде. Излизаш от един тунел и пред теб виждаш следващ. А над тунелите, които са като издълбани в скалите, има построени жилища, в които живеят хора. /все още не съм виждала нещо подобно на друго място/

Най-високата точка на Мадейра е 1810м (Pico do Ariero) и се намира в центъра на острова, типично за един вулкан /в случая изгаснал/. Още на втория ден решихме, че искаме да отидем там, безпроблемно се стига с автомобил, което означаваше, че няма да се катерим и да правим преход. Не ни отне повече от половин час, за да стигнем горе. Интересно беше как се променяха природата и климатът. Долу бе слънчево и топло, а колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-силен ставаше вятърът и в един момент се издигнахме над облаците, нямаше и помен от океана.

This slideshow requires JavaScript.

Кабу Жирау (Cabo Jirão) е местност с прекрасна гледка. Намираш се на 580м над океана. Буквално си над него и чувството категорично си заслужава.

This slideshow requires JavaScript.

Сантана е един от 11те региона (селища или не знам как да ги наричам) на Мадейра. Има много характерни къщи, които са върху всяка картичка или магнит от Мадейра. В Сантана посетихме музей, където описваха подробно произхода на Мадейра векове назад, представиха го по доста интерактивен начин, беше интересно и вероятно, ако говорехме свободно португалски щеше да е чудесно (в групата имахме една бразилка, която разбираше и слушаше с интерес). Ако не се лъжа, бяхме изтървали обиколката на английски в конкретния ден и нямахме друг избор освен да слушаме на португалски.

This slideshow requires JavaScript.

По източното крайбрежие природа сякаш нямаше. Изчезнаха цветята, дърветата и палмите, беше пустиня. Имаше само скали и много силен вятър.

This slideshow requires JavaScript.

Плажовете на Мадейра нямат нищо общо с плажовете, които си представях при споменаването на думата остров. Тук маратонките са подходящите обувки, защото плажовете са просто скали. По-късно разбрахме, че има един “изкуствен” плаж (Porto Santo), където всяка година карат пясък от Мароко, през студените месеци  океанът го отмива и “процедурата” се повтаря отново. Не отидохме на въпросния изкуствен плаж, затова пък посетихме естествените лава басейни в Порто Мониц  (Porto Moniz). Водата беше доста студена, тъй като е океанска, но не липсваха смелчаги, които се изкъпаха в басейните.

This slideshow requires JavaScript.

Дойде и последния ден, благополучно стигнахме във Фуншáл, върнахме колите и се отправихме къв летището. Подобно на кацането, излитането на самолета пак беше екстремно, защото пистата е къса, теренът за набиране на скорост от самолета е малък и се издигнахме нагоре рязко като с изтребител /ако професионален пилот прочете нелепите ми обяснения, ще се смее много/.

IMAG2309

Петте дни на остров Мадейра, минаха като един единствен. Ден, в който видях природа, изобилстваща от контрасти, едновременно с това концентрирана на много малка площ. Най-синият океан и инфраструктура, за която много европейски (и не само) държави мечтаят. Едно спокойно място в безкрайния океан, неслучайно наричано Перлата на Атланлантика. Време беше да се връщаме в Коимбра, защото сесията започваше…

Родна реч, омайна, сладка…

Живеем в такова време, в което е модерно да учиш чужди езици. И нямам нищо против, обичам чуждите езици. Смятам, обаче, че езикът, който трябва да научим преди всички останали е българският.

Когато гледам новини или попадна на статия във Фейсбук как грамотността на българските ученици намалява все повече и повече или пък, че се обмисля премахването на пълния член и подобни “иновации”, се ядосвам. Излиза, че ще опростим българската граматика, защото видиш ли, българинът е оглупял. Не искам да критикувам нищо и никого, затова ще припомням някои правила, които често бъркаме, включително и аз.

Имам един приятел от Варна, който винаги поправя неправилната употреба на бройна форма. Постепенно всички останали в AIESEC, локална секция Варна, започнахме да се замисляме дали да кажем четирима ученикА или ученицИ. И така чрез майтапа си казахме истината и научихме правилото. Давам пример с редовната грешка, която правехме:

ГРЕШНО: В петък пристигат двама стажантА.

Не! Правилната форма е стажантИ. И още футболистИ, политицИ, докторИ и т.н. Ще го обясня елементарно – множественото число на съществително име, одушевен предмет от мъжки род завършва на И. Толкова.

Такъв въпрос има и в матурата по български език след 12 клас. В учебниците правилото е обяснено надълго и нашироко, продължава да се греши, а обяснението може да се направи по-просто.

Причината за тази публикация е, че се изнервям на медиите. Нямам проблем, когато хората около мен бъркат, и аз бъркам, обаче националните медии, и то в праймтайм, някак не върви да говорят за неграмотността на учениците, от една страна, и двама учителЯ, които протестират, от друга. Заслушайте се!

Българският бил сложен и пр. Прекрасно! Можем само да се гордеем с това.

Родна реч, омайна, сладка,

що звучи навред край мен;

реч на мама и на татка,

реч, що мълвим всеки ден.

/Ран Босилек/