Част първа на моята португалска приказка написах в края на далечната 2015г.. След онази лесна равносметка за 156те прекрасни и незабравими дни, които изживях в Португалия, последваха събития, които станаха повод за още равносметки… Три години по-късно стигнах и до последната част 12! Това е един много специален послепис на португалската приказка, която изживях, запомних и в продължение на 3 години разказвах – това време стана красноречив повод за нова равносметка…Не подозирах, че ще пиша за нещо такова, ама нали приказките имат “интересен” финал. Затова, продължавам напред…
На 17 юли, 2014г. стъпих на българска земя. Радвах се, разбира се! Семейството ми беше тук, големият куфар, който пратих с куриер също вече бе пристигнал вкъщи и ме очакваше. Връщах се към предишния живот. Де да беше лесно… Никой вече не говореше на португалски около мен (и абсолютно нормално), ама това адски много ми липсваше! Затова пък аз говорех непрекъснато – не на португалски, говорех за Португалия. Неколкократно различни хора забелязваха дори, че говорът ми е различен, говорех доста по-бавно от преди. Не се изненадвах, бях подготвена с някакъв отговор, защото още в Португалия Томас (Чехия) отбеляза, че звуча много по-спокойна, отколкото в началото. Португалия и всичко португалско просто ме успокояваха. Искаше ми се и наистина вярвах в думите, станали нещо като девиз на приключението ни Keep calm and just chillax!
Не съм сигурна дали мина и месец от прибирането ми в България, когато ми поставиха диагноза множествена склероза. Не знаех много, даже нищо, за това нещо. Как, защо, какво следва? Задавах си нормалните въпроси, на които не получавах ясен и адекватен отговор… Оказа се, че отговорите на тези въпроси са широко отворени и се дават от мен за мен. Ако искам, ако мога..
И се връщам към историята. Остана ми 4ти курс в университета във Варна, чудех се дали и как ще приравнят оценките от семестъра в Португалия,. Нямаше проблеми. Завърших и 4ти курс, остана само дипломната работа. Защитата оставих за по-късната сесия през септември, първо, защото не се чувствах достатъчно подготвена, и второ, защото някакви симптоми опитваха да стават постоянни, а аз мислех, че просто е нужно време и всичко ще се нареди. Доста хора ме съветваха да отложа защитата за следващата година, но не го направих, това означаваше да чакам още година за дипломата си и по-важното – симптомите деликатно прогресираха и нямаше как да знам какво ме очаква догодина по това време… Сега ще кажа, че решението ми е било правилно.
Португалската приказка продължаваше. Даша и Томас дойдоха в София при техен колега и приятел от Чехия, който сега беше в България отново по Еразъм. С тях пътуваха още едно момиче и едно момче. Момчето твърдеше, че ме познава от Коимбра, когато е идвал на гости на Томас по време на Quiema das Fitas. Тогава сме се запознали, защо не си спомнях? До момента, в който ей така между другото, спомена, че е братът на Томас, така всичко се подреди и се сетих! Та, посрещнаха ме на централна автогара в София, бързо намерихме заведение с българска кухня, това искаха да опитат, и изобщо забравихме, че е минала повече от година от последната ни среща. Плановете, които се правеха на всяко парти за изпращане, наистина, и сякаш с лекота се случваха. А това беше най-интересно и любопитно за момчето, което в този момент беше Еразъм студент. Как толкова хора, идващи от най-различни държави и говорещи на различни езици, продължаваха да се търсят. Тайната, може би, се нарича Коимбра, Португалия.
Хапнахме, говорихме, припомняхме си забавни моменти, планирахме кога ще се видим пак и най-важното – кога отново ще отидем в Коимбра? Стана време за последния автобус към Севлиево, изпратиха ме до автогарата, качиха ме на автобуса и се разделихме сякаш още на следващия ден щяхме се видим.
Комуникацията с ЕРАЗЪМ студентите продължава и до днес в онази група, която Арту (Финландия) направи още в Португалия, докато семестърът за всички нас си “течеше”, а аз тогава, все още, дори не използвах Whatsapp, но се научих… Хората в тази група бяха едни от първите, с които споделих какво се случва с мен и здравето ми. Първо на тях казах, че заминавам за Индия…
В Индия имах цялото време на света, Мечтаех си да отида там, исках да обикалям и т.н., различно е, интересно е. Убедих се в това и от мъничката част, която видях. И тук не липсваха разни истории за разказване, опитах. Обаче португалската приказка (тогава бях написала едва 5-6 части) не излизаше от главата ми. Не очаквах, че след като се върна, ще съм във състояние да продължа. Мислех, че спомените ми няма да бъдат вечни. В Индия прекарах времето си в учене на… португалски! Грижливо подчертавах важното в помагалото, което си носех от България, разбрах, че в Индия има цял щат, макар и най-малкият, който близо 500 години е бил португалска колония и неколкократно индийците ми задаваха въпроса “Ходила ли си в Гоа? Трябва да отидеш, ще ти хареса!”.. Вероятно мястото е запазило нещо португалско…уау!
Защо разказвам всичко това? Красиво би било да приключа с предишната част – край, финал, равносметка и готово. Да, ама не. Животът има други планове…Планове, които промениха мен и хората около мен, научиха ме на много и категорично ме извадиха от комфортната ми зона. Истината е, че истинската равносметка успявам да направя сега и вероятно, няма да е последната. Благодаря на моята първа португалска приказка, че упорито ме преследва до последно…Очаквам следващата!
Mon Georgieva 