Домът й се намираше прекалено близо и все някога щеше да ни покани. В един слънчев ден това се случи. Не съм сигурна дали беше покана или бяхме прекалено настоятелни (аз със сигурност)… И все пак, тя се радваше, че отиваме.
Беше пусто, буквално беше нищо, селски път от миналия век с интересна растителност. В това нищо стигнахме до две едноетажни постройки. В малко по-голямата и по-приветлива живееше сестрата на мъжа й и семейство им, а ние отивахме към следващата. На входната врата ни посрещна възрастен мъж с много готина шапка. Беше свекърът й, който изобщо не ни очакваше, обаче се зарадва.
Когато влязохме, дъщеря й с впечатляваща скорост разтребваше стаята. И то как – пъхаше абсолютно всичко под дългата маса, а за финал я обиколи, за да се увери, че покривката е изпъната максимално добре. Толкова беше сладко. Тогава момичето беше само на 5 години и въпреки това, знаеше какво да прави. Помогна на майка си да ни настанят, за целта донесоха от някъде три стола, подредиха ги до стената и ние седнахме. Настъпи неловко мълчание.
За кратко. Майка й отиде някъде, а малката остана при нас и въпреки, че не говорехме езика й, се разбирахме. Едва ли си правеше селфита често, но мисля, че й хареса, защото доста снимки си направихме. Не се чувствах удобно да започна да снимам обстановката, не беше и нужно. Знаех, че са бедни, сега го видях. Беше ми казвала нещо за прозорците у тях, обаче английският й не беше добър и реших, че е излишно да се мъча да я разбирам. Сега видях, че прозорци имаше, обаче без стъкла.
Майката се върна доволна и малко притеснена. Носеше две торби с индийски орехчета. Самата тя беше предложила да ми даде малко преди да си тръгна за България. Сега торбите бяха само две, защото аз нямаше да си заминавам скоро, а тя искаше да даде и на другите българи. Извади един орех, за да видим какво и как се прави с него. За нас тримата беше интересно, а през това време малката вече подготвяше следващото си изпълнение, защото като всяко дете искаше вниманието да е върху нея.
Беше се изправила и гордо, но и срамежливо, показа на всеки вероятно първата си грамота. Спомням си, че беше сертификат за участие в нещо и за пръв и единствен път видях как се изписва името й, тоест имената, защото са две – Emmy Rose. До този момент мислих, че името й е Емирос и свикнах да с тази мисъл. Помолихме я да позира за снимка с грамотата и тя беше щастлива. Така й се отдаваше, толкова естествено и непринудено.
Очите на майка й се насълзиха, тя се постара да остане незабелязано, обаче я познавах и само се усмихнах одобрително. Така си говорехме с нея. И се разбирахме.
Преди да си тръгнем свекърът й, който ни посрещна отвън, също бе “фотомодел” за една-две снимки заедно с готината шапка, която се оказа от пластмаса – за да пази от дъждовете в дъждовния период, които почват за секунди и след малко отново изгрява слънце…
Толкова различен свят…
Mon Georgieva 