В последния ден на семестъра имаше вечер на специалност Туризъм, с които аз карах само един предмет. Не бях, обаче, единственият ЕРАЗЪМ студент, защото това бе специалността на Солéн /Франция/ и 4-ма колеги от Бразилия. Отношението на португалците към нас беше прекрасно! Мисля, че започнаха да си дават сметка, че следващ семестър за нас в Коимбра нямаше и наистина им беше тъжно. За половин секунда не можеше да ми бъде скучно на тази вечеря.
Казахме им, че още на другата сутрин Солен, Юли /от Бразилия/ и аз летим за Мадейра и така се зарадваха. По-голямата част от португалските ни колеги казаха, че самите те никога не са били там и много искаха. Дори една от колежките ни Ана е родом от там и си ходи вкъщи само между семестрите за големи ваканции. Остров Мадейра се оказваше скъпо удоволствие за португалците в континенталната част на Португалия. Колегите се вълнуваха предстоящите изпити и в първите 5 минути това беше основната тема, когато Солен припомни на мен и всички останали, че двете с нея имаме изпит по португалски (НАПЪЛНО бях забравила за този предмет и тъкмо се радвах и се бях успокоила, че нямам изпити, пък то какво стана…) Колегите ни казаха, че забравят английския и тази вечер всички ще говорим на португалски. Така хем ние със Солен щяхме да се упражним, хем те щяха да си говорят на родния си език. Добър опит! Почти се получи…
Върнахме от Мадейра и сесията официално беше започнала. ЕРАЗЪМ студентите от моя университет учехме в различни факултети, различни специалности и съответно изпитите бяха различни, но едно нещо беше общо. Един предмет ни събра в началото, когато се запознахме и сега изпитът по същият този предмет – португалски, ни обединяваше. И все пак имаше едно разделение, защото бяхме 30+ човека. През първия час влизаха колегите от съседни по език държави, това са Испания, Италия, Франция и Румъния (да, Румъния). Тези 5 езика са от еднакъв произход и са достатъчно близки помежду си, че един час беше напълно достатъчен за група №1. Интересното започваше сега. Бяхме така забавна група – Чехия, Полша, Финландия, Австрия, Германия и България. Имахме повече от времето на група №1, но не мисля, че това можеше да ни помогне. Аз имах и продължавам да имам желание да уча португалски и благодарение на факта, че живеех в такава среда, всеки ден слушах лекции на този език и т.н., сега преподавателката го виждаше и го оценяваше… Всички го взеха този изпит, продължаваме напред!
По време на сесията започна световно първенство по футбол, което не би било така интересно, ако бях у дома. България не беше сред участниците, но неколкократно чувах въпроса “Бербатов е българин, нали?” и това ме усмихваше. Във всяко заведение слагаха големи плазми, на които всяка вечер излъчваха мачовете, а на площада дори имаше голяма сцена с екран, на който излъчваха съшия мач, а зрителите просто сядаха на земята. Беше ми интересно да гледам. Но не световното, а хората и реакциите им, да слушам коментарите им. Имаше студенти от цял свят и ако мачът беше Франция – Бразилия, асоциациите веднага бяха с колеги от там, с нищо друго. Световното се провеждаше в Бразилия, откриването беше там и първият мач беше Бразилия срещу някого… Съквартирантката ми Татяна /от Бразилия/ ме повика да го гледаме заедно в едно от заведенията. Влязох вътре и настръхнах. Беше пълно с бразилци и когато почна химнът на Бразилия в началото на мача, всички станаха прави и запяха. Във въздуха усещах гордостта им и беше зареждащо. Не разбирах почти нищо от разговорите помежду им, но не беше нужно. Емоцията беше усетена!
Така преминаваше сесията за цяла Коимбра – учене или изпит през деня, вечерта заведенията се пълнеха, за да се гледа световното. Или просто, за да вечеряме, в случая на ЕРАЗЪМ студентите. Квартирата ми беше на такова място, че 2 минути бяха достатъчни, за да стигна до заведенията и да хапна, останалите живееха по-далечко, ама идваха. Хапваха и те и планирахме кога и къде ще ходим. След Мадейра започна сесията и всички за малко се “кротнаха”, обаче след този изпит по португалски трябваше да мръднем на някъде. Времето беше много хубаво и Томас предложи на следващия ден да отидем на плаж в Назаре.
Речено сторено! Колата на Томас пак беше пълна -Андреа и Томас /Чехия/, Арту и Йоке /Финландия/ и аз. Веднъж вече бях ходила в Назаре, но тогава беше студено, валя дъжд и за плаж изобщо не ставаше дума. Сега беше различно, видях града по напълно нов начин,а за останалите беше пръв път в Назаре и аз ираех роля на нещо като екскурзовод. Голям смях падаше, сякаш никога не бях идвала тук. Преценихме, че нямаме време за губене и директно тръгнахме към плажа. Това вече беше ново е зя мен. Плажуващи имаше, но не и в океана, вероятно водата беше студена. Това, обаче, не притесняваше момчетата, особено пък финландците, и побързаха да влязат. Побързаха и да излязат, след като хубаво измръзнаха. 🙂
Полежахме си на плажа, поговорихме си за сесията, за изпитите, които очевидно не притесняваха момчетата, обаче Даша /Чехия/ искаше хубави оценки и не излизаше ежедневно и навсякъде- Същото беше със Сара и Джулиана /от Италия/, сериозно учене. Забравих им очите за известно време. Докато се прибирахме, предложих новата дестинация и Андреа и Томас веднага се съгласиха, защото и те бяха чували хубави неща за Конимбрига. Информацията ни беше оскъдна, но това беше първото място за посещаване, което хората от Коимбра винаги препоръчваха.
И отново -речено сторено! Бързо се намериха още желаещи за Конимбрига и напълнихме колата – Даша, Андреа и Томас /Чехия/, Дженифър /Италия/ и аз. Беше ни интересно, знаехме прекалено малко за това място и в същото време всеки от нас (чуждестранните студенти) постоянно чуваше въпроса “Беше ли в Конимбрига?“. През целия семестър разпитвах португалските си колеги за това място и знаех, че все някога ще дойде моментът да го видя лично. Бях чела из интернет много за Конимбрига и знаех, че е един от новите градове в Римската империя, Мислех си, че някой човек от региона щеше да е повече от полезен, защото със сгурност щеше да разкаже и покаже интересните неща, пък сега ние просто се разхождахме. И снимахме, разбира се. Имаше голям музей, разказващ историята на мястото, както и различни експонати и карти, ама всичко беше само и единствено на португалски. Всички си бяхме взели изпита по португалски, вярно, но не мисля, че някой от нас можеше да разчита на това. И не разчиташе. Освен евентуално Дженифър от Италия, защото това беше втори семестър за нея в Коимбра и също така португалски и италиански език са от една група и до известна степен си приличат…
Та, бързо разгледахме музея и решихме да разгледаме разкопките на живо. Обикаляхме доста време, около нас бяха едни “красиви камъни”, но ние вярвахме, че все нещо интересно ще намерим, когато пред себе си видяхме голяма табела върху, която имаше надпис и на португалски, и на английски. Думата беше сладолед и така ни зарадва. Не знаехме дали да вярваме на някаква табелка в пустошта, никъде не се виждаха хора, ама нищо не пречеше да проверим и тръгнахме по посока на стрелката. Очаквах нещо голямо и хубаво, очаквах разнообразие от видове и вкусове сладолед. Нямах основание за нещо подобно, но мечтите са безплатни и бързо се наложи да се “върна на земята”. След завоя пред нас се разкри нещо като камион-каравана от който вероятно да си купим сладолед и имаше маси, на които седнахме да починем и да хапнем обикновен сладолед на клечка. Това имаше в асортимента. Трябваше ни кратка почивка преди да продължим с разходката, затова масата и столовете свършиха чудесна работа за тази цел… Продължихме и определено имаше какво още да разгледаме. Имаше нещо като сцена на амфитеатър с места за публиката, само можехме да гадаем кой, кога и за какво го е използвал, но въображение не ни липсваше Имаше интересни неща, Конимбрига е място с богата история и един ден ще отида отново, за да разбера повече. Сега просто се лутахме безцелно, правихме много и всякакви снимки и ядохме сладолед на клечка.
Така си изкарахме сесията, която продължи един месец. Аз бях съгласна с оценките от контролните и затова имах само един “неизбежен” изпит – този по португалски, но Солен, например, искаше да се справи по-добре и си ходеше на изпити. Аз, както вече казах, прецених, че е ок точките от контролните през семестъра да са и финалната оценка. Не знам как стигнах до този извод, всъщност. Нямах никаква представа дали и как в България тези оценки ще се приравнят при положение, че изучаваните предмети не съвпадаха. И все пак, всичко беше успешно и после в българската си студентска книжка имах най-сладките оценки – една 3ка, една 4ка, една 5ца и една 6ца.
И понеже времето беше хубаво, и понеже Коимбра не се намира на брега на океана, но за сметка на това си има река (името е Мондего и минава през целия града), плаж не липсваше.
Това е любимата ми изпитна сесия. И във Варна, където завърших висшето си образование, неведнъж се случваше да уча на плажа, но изобщо не мога, не искам, не трябва и изобщо няма да сравнявам с преживяното в Португалия. Та, изпитите свършваха и сега започва “тъжният” период с изпращането на всеки…от където и да е…
Mon Georgieva 