Month: October 2022

“Съпротивата (устойчивостта) ще ти казва всичко, за да те държи далеч от вършенето на работата ти…. Подла и измамна е, защото винаги е настоящето..” Плуват две млади рибки, когато насреща, в противоположната посока, плува възрастна риба кимва и казва: “Добро утро, момчета. Как е водата?” Младите рибки плуват за малко, когато накрая едната оглежда над другата и се пита: “Какво, по дяволите, е вода? … Устойчивостта е нашата вода. Сякаш, че е по подразбиране и забавя процеса…”

Колкото повече чувам или случайно попадна на текст за въпросната устойчивост, толкова повече се припознавам и правя асоциации. (Успокояващо е за мен, че не съм чак толкова “строго индивидуална” 🙂 )

Много съпротива имаше при мен по отношение на свързаното с диагнозата. И се съмнявам, че е изчезнала. (Думите “Мога още!” редовно чуват рехабилитаторите ми по време на терапия. 🙂 ) По-интересно е (благодаря, на всеки, който е допринесъл 🙂 ), че съпротивата заедно с нужното ѝ време, вече наричам просто устойчивост. (Сещам се, че едно време имаше компютърни игри с медали за нивото на устойчивост 🙂 )

След съпротивата и устойчивостта, сега фокусът си изместих върху приемането. Това е следващата фаза от играта… И пак ще благодаря. 🙂

“Цената на времето и възможностите ти трябва да се увеличава с всяка година.”

Неслучайно илюстрацията започва с “пясък” в часовника. Пясъчник има всяко детско заведение, пясък има на морския бряг и децата са доволни 🙂 Лично аз,и до днес виждам смисъл в пясъчния часовник.

Растеш, часовникът пак е “плътно” до теб, обаче пясъкът също “расте” и от несериозна детска “играчка”, се превръща в монети. 🙂 Запознаваш се с парите, стават важна част от живота ти.

Часовникът от диаманти е свръхважен за мен. Разглеждам го като съкровена мечта. Може да се нарече безценен (и няма да е лъжа 🙂 ). Най-скъпоценното за мен, към момента (и от няколко години насам… 🙂 ) е простото желание да стъпя на краката си, досущ както децата, седнали върху пясъка.

Времето променя стойността и цената на съдържащото се в часовника. Със сигурност, пясъкът не се смята за екстремно стойностен продукт, затова се дава на децата… 🙂 Възможностите са безкрайни и се нуждаят от “монетите” във втория часовник. Времето си знае работата и всичко идва на мястото си в правилния момент. (Не знам дали диамантите и инвалидната количка имат нужда от коментар, изобщо не са съвместими засега. Млада се чувствам.)

Мечти. Дисциплина. Постигане на целта. … “Мотивацията е искрата, дисциплината е огънят.”

Мечтите са безплатни, затова никога не съм се страхувала да мечтая. 🙂 В детските и младежки години, мечтите ми са били неподредени, разпиляни. Но времето си знае работата и малко по малко, стъпка по стъпка целта не просто се изпълнява. Защо не да бъде надскочена?

Когато здравословното недоразумение стана част от живота ми, за мен е било любопитно и интересно какво за Бога ще се случи с мечтите ми?! Най-лесният вариант беше да се откажа и изобщо да не се занимавам повече с тях (даже диагноза се “намеси” в живота ми, просто, за да съдейства за отказване от тези планове. 🙂 )

Мотивацията е “вродена” и присъща за всяко човешко същество. Дори животните би трябвало да имат някаква неосъзната мотивация. Благодаря на хората, допринесли за моята мотивация. За щастие, са достатъчно много. Благодаря! :). (не липсват искри в живота ми, сега се сещам за името на майка ми Искра, няма нищо случайно. 🙂 )

Два варианта има за искрите. Първият е да направят пожар, което няма да е добре в никой случай. Вторият вариант – искрите в началото може да се учат да бъдат “бенгалски огън”, но после дисциплината е това, което “постига” целта. И огънят пламва. Осъзнато е.:)

“Когато животът е труден и всичко върви на зле, винаги помни, че даже една костенурка може да “финишира” въпросното състезание стига никога да не се отказва.” 🙂

Острото чувство за хумор “настоява” да говоря и да коментирам илюстрацията. В младежките си години нямам спомен да съм била мудна, по-скоро бях много припряна! И до днес, останало е нещичко от въпросната припряност.. Ще го нарека осъзната припряност. 🙂 (Само съм си мислила, че бягам бързо при попълване на нормативите в училище. Истината е, че не съм се различавала от костенурката на илюстрацията. 🙂 )

Харесвам уроците, които дава природата. И именно костенурките са добър пример. Лично при мен беше нужно влошаване на здравословното състояние, за да се запозная и приема осъзнатата припряност. Благодаря на природата, “бълва” от уроци, които учиш, когато им дойде времето. 🙂 Затова от време на време, се сещам за костенурките

Деца, обръщам се към всички вас като една от вас. Не съм се различавала много, единствена разлика е, че училищните униформи не съществуваха, едно време, когато съм била в 4 клас.. 🙂 Възхищавам се най-напред, на учениците. Толкова са “чисти” детските съзнания, трупат знания и още толкова раздават с усмивка 🙂

Още една разлика между сега и едно време е инвалидната количка. Учениците бяха седнали на чиновете си и реших да се “разходя” между първите две колони с чинове. Наблюдавах как рисуват или оцветяват. 🙂 А когато дойде време да мина между втората и третата колони с чинове, не остана време, за да помисля, че няма как да стане. Отне около секунда и половина, учениците дружно преместиха чиновете си и така количката спокойно да се “разходи”. Благодаря!

Госпожа Пенчева зададе въпрос: “Колко са планетите в слънчевата система?” и учениците бързо, категорично и в синхрон всички заедно отговориха: “Осем.” 🙂 Когато бях на тяхната възраст и при същата госпожа, пак сме учили за слънчевата система. И планетите бяха 9. 🙂 Човек се учи докато е жив! Видях го с очите си.

Така е и с диагнозата ми. Както Плутон се превръща от планета в спътник по подобен начин и диагнозата ми трябва да приема за спътник. Още по-добре се получава при мен – това е моето вдъхновение.

Благодаря на всички ученици, които са повече от вдъхновение за мен. 🙂

“Въпросът не е какво ти се случва, а как реагираш на случващото ти се.”

След харесваните от мен лични реакции е, че се усмихвам и се смея лесно. Знам, че не винаги е уместно. Така например, често, пиейки вода, кашлям и околните много се стряска. А аз като приключа кашлянето, усмихвам се 🙂 (Истината, може би, е, че вътрешно усмивката ми се смее на кашлянето и просто чака “реда” си 🙂 )

Илюстрацията пасва на развитието на състоянието ми. Диагнозата влезе в живота ми със засилка и се предполагаше, че засилката ще повтаря многократно. Обаче, явно веднъж беше повече от достатъчно, затова насреща беше “нужното време”,в което е необходимо движението да бъде ограничено.

Сега, правя необходимото, което диагнозата ми позволява. И илюстрацията може да се приложи за всичко останало. Важни са гледната точка и мотивацията. И така да се случи засилката нагоре. Времето за летене, може би, наближава. (Наближава и времето на зодия скорпион, длъжна се чувствам да го кажа 🙂 )

“Недей да губиш времето си за обяснения. Хората чуват само това, което е интересно за тях.”

В предишната част от живота си (тоест преди диагнозата), говорех бързо, много бързо. Спомням си, че в началните класове в училище, четях на глас пред съучениците… Друг спомен е, че малкият ми брат редовно ми казваше: “Како, не можеш ли да млъкнеш за малко?” 🙂

Когато диагнозата стана част от живота ми, говорът ми се забави, чак е неразбираем за околните. (Още един спомен от Португалия е как един от чуждестранните студенти ми каза, че изглежда животът в Португалия толкова ме успокоява, че чак съм, започнала да говоря бавно. Досущ като местните жители.) 🙂

Разбираемо е защо и до сега има моменти, в които се чувствам неудобно. Определено, “нужното време” върши работа. (Върнах се в началното училище, може би, имам някакви пропуски 🙂 )

Днес, редовното, което чувам от брат ми е: “Едно време те молех да замълчиш, сега те моля да говориш”. 🙂 Сега, обичам да слушам мълчанието си. Мисля, че отговаря на интересите ми, предвид и времето, в което живеем. Благодаря! 🙂

“Не мисли за стената. Стена няма. Има само тухли и работата ти е да поставиш тухлата перфектно. След това се заемаш със следващата тухла. Постави я перфектно. После, следващата тухла. Не се тревожи, че няма стена. Вълнувай се само за всяка тухла.”

За мен, времето си знае работата. Като дете и тинейджър мечтаех смело и по много. Изобилстваше от стени и ми харесваше ентусиазмът, с който по “детски” си ги градих. 🙂

Когато диагнозата “влезе” в живота ми, трябваше да започна строежа на “чисто нова” стена. Благодаря за опита, който имам за строежа на стени. Инвалидната количка без съмнение стряска много. Но пък, прави преносът на много специални тухли по-поносим.

Моето съзнание си прави някаква стена от интересен вид тухли и тухлички. (Като игра с детски конструкрор). Истината е, че тухлите в този случай са тежки. Необходими са перфекционизъм, креативност, устойчивост, Както започнах – времето си знае работата. Точка. 🙂 Благодаря на всички, съпричастни към въпросната игра. 🙂

Харесвам лимоните, полезни са. Фиксирано мислене е това. (Не достатъчно силно фиксирано, за да се избегне начумерването от киселината му, щом се вкуси 🙂 ). Казвам го от днешна гледна точка…

Когато преди доста години, диагнозата множествена склероза влезе в живота ми, трябваше да прекарам първите дни и месеци точно така. Начумерена, сърдита, сякаш ям кисел лимон. Медицинските лица казаха, че множествената склероза ще бъде част от живота ми. Предполагаше се лицето ми да бъде постоянно начумерено, сякаш хапвам лимон. 🙂

Сега искам да благодаря на всеки и всичко, които “съдействаха” да разфиксирам мисленето си. Ок, от лимона не мога да се отърва, но мога да заместя фиксираното мислене с друго. Пак е мислене (даже значително повече) и е растящо мислене. Най-първичният пример е лимонадата. 🙂

Когато учат таблицата за умножение по математика, малките ученици в училище, многократно се чумерят… После, бързо им минава, а “таблицата” става част от живота им. 🙂 … По подобен начин, при мен диагнозата “порасна”, взе нужното си време, за да може да бъде наричана и вдъхновение. 🙂

“Ако чувстваш, че си изгубил всичко, помни: Дърветата губят листата си всяка година, но продължават да живеят и чакат пролетта.”

Имала съм доста такива моменти, но интересното е как претръпнах и спрях да се впечатлявам от загубата на всяко “листо” от живота си. Сещам се, че като тийнейджър, по това време на годината и по случай празника на града ми, има панаир с увеселителни съоръжения. Та, на това място все си губех паричките (децата тогава разполагахме с париЧКИ 🙂 )

След като дойде диагнозата в живота ми, логично беше да загубя иначе нормални човешки умения. Признавам, че в началото мислех, че съм изгубила всичко, бях изгубила смисъла на съществуването си. Но, благодаря на “нужното време”, на семейството и приятелите си, достатъчно бързо намерих смисъл. 🙂

Тази седмица ходих на училище. Отново влязох в училището, което завърших през 2011 година. Часът беше по изобразително изкуство, учениците бяха малки деца от начална степен. От уважение ме поздравиха като влязох, към края на часа, всеки ученик или ученичка, индивидуално идваше при мен и ми подаряваше рисунката си. Безценни моменти са за мен. А най-безценният беше букетът от сухи есенни листа от дърветата в двора на училището. 🙂 Благодаря, мили ученици!

И така, много мислих и премислях, за да стигна до примера с училището. Всяка година класът се променя, дори и да падат “листата”, то някъде се “трупат”. Благодаря на училището ми, затрупало ме с важни и значими уроци. Продължавам да се уча и да помня букета от сухи листа. Благодаря!