mongeorgieva Португалия

Моята португалска приказка (част 3)

Преди да тръгна за Португалия, непрекъснато чувах колко прекрасно, незабравимо и вълнуващо е преживяването Еразъм и с колко много други Еразъм студенти от различни държави ще се запозная. Февруари беше към края си,  а аз познавах не повече от 5 такива студенти и то само от лекциите. С нетърпение очаквах обещаното Welcome party (парти за Добре дошли), където евентуално щях да се срещна с повече Еразъм студенти.

DSC05771

В квартирата живях с още 6 човека, като всеки си имаше стая и използвахме обща кухня. От тях имаше 3 португалци, които две седмици след пристигането ми напуснаха. Опитвам се, но не мога да си спомня имената им. Останалите трима бяха Татяна от Бразилия, Аня от Полша и Митко от Варна. И тримата, обаче, учеха в университета до вкъщи и знаеха малко за Политехническия университет, ако изобщо знаеха.

DSC00773
На разходка със съквартирантката Аня, през Коимбра минава река Мондего

Често си правехме разходки с Аня, и двете искахме да опознаем Коимбра. Първият ми спомен с Татяна пък, е как при запознаването ни тя ми каза: “Много ми е приятно, но английският ми не е добър”. Това беше нещо като синдром на всички бразилци, дошли на Еразъм в Португалия. Естествено, че щом идваш от Южна Америка в Европа, ще избереш държавата, в която говорят твоя език. И английски изобщо няма да ти трябва. Дали?

В Коимбра имаше наистина много студенти от Бразилия и сякаш си бяха едно “затворено общество”, което само от време на време се “пропукваше”. Отдавам го единствено и само на това, че самите те не вярваха, че могат да се справят с английския и предпочитаха да си бъдат в свои води. Татяна, обаче, го преодоля и разбра, че говори доста добре английски, щом и политически теми сме обсъждали.

Спомням се, че една вечер се позвъни на вратата, отворих и едно момиче влезе в кухнята, за да вземе тава за печене. Сигурно съм я гледала учудено и на излизане тя се сети да се представи. Казва се Моника и е от Полша. Попита за моето име и когато казах, че и аз съм Моника, тя възкликна “О, ти си пристигнала,  Поли ми спомена, че нейна колежка от България ще идва на нейното място в тази квартира. Аз живея отсреща и довечера има парти в нас, трябва да дойдеш”. Отидох и се запознах с доста чуждестранни студенти, но никой от тях не учеше в ESEC!?

Затова аз продължавах да очаквам покана за заветното Welcome party на моя университет. В началото на март най-после получих email с информация, че партито ще бъде на 13 март, в Аграрния факултет (ESAC) от 16:30ч. Нямах представа какъв е този факултет, къде се намира и пр.., но в имейла пишеше, че ще има организиран транспорт от всеки от останалите факултети на Политехническия университет.

Тогава ми се изясни картинката. Политехническият университет далеч не е само оранжевата сграда, в която бяха моите лекции. Факултетите са 5 –  ESEC (там учех аз), ESAC (там щеше да е партито), ISEC, ISCAC и ESTeCS. Сградите бяха пръснати из целия град, затова и имаше осигурен транспорт за партито.

Парти в аграрен факултет. От 16:30ч. Звучеше обещаващо…

13 март дойде и цял автобус очакваше всички Еразъм студенти от моя факултет ESEC на входа на сградата. Това бяха онези 20тина човека от срещата с координатора. С някои от тях се срещах по-често, защото имахме общи лекции. Това бяха Солéн от Франция и Юли от Бразилия, с тях двете два пъти седмично имах лекции по Маркетинг в туризма (Marketing Turistíco).

Със Солéн от Франция и Юли от Бразилия

Автобусът обиколи всички останали факултети и тогава ми стана ясно, че наистина ще се запозная с много хора.

1925344_605526789526107_1291718937_n

След около 15-20 минути пристигнахме, бяхме в покрайнините на града и влязохме в нещо като огромна ферма. Не виждах сграда, която евентуално може да бъде учебно заведение. Имаше зайци, кокошки, токачки, патици, котки и подобни животинки.

На входа на “фермата” любезно ни посрещаха португалски студенти, раздаваха ни рекламни материали на Политехнически университет Коимбра  (папки, химикали, тениски) и получавахме бадж с името си от едната страна, от другата – знамето на държавата, от която сме. След като всеки си получи подаръците, се събрахме заедно всички чуждестранни студенти, от всички факултети.  Португалците (организаторите) се представиха и казаха, че трябва да се групираме в екипи от по 10-15 души, по възможност да няма повече от двама с еднаква националност (от България бях само аз). Всеки екип ще си има за водач един португалец (за нас беше Сара), който ще ни разведе из ESAC и ще ни дава задачи. В 20:00ч. абсолютно всички ще се съберат в столовата на университета (който университет все още не виждах къде е) и истинското парти започва.

Стана голяма шумотевица, докато се разделим на екипи. Не си спомням на какъв принцип се събрахме точно тези хора, които се събрахме, но до края бяхме заедно. Не просто до края на партито, а до връщането на всеки в държавата, от която е. Всъщност, и до днес, но за това по-нататък. Всеки екип трябваше да избере име, едно момче, което тогава не ми беше познато, извика “Bitches” и така остана. (Сара, нашият водач, много хареса това име.)

1557556_611836678892197_167208021_n
B*tches

Разходката започна и аз бях очарована от това, което виждах. За пръв път се качих кон, това беше една от “задачите”. Имаше много поляни, където пасяха крави и коне. Зеленчуковите градини бяха подредени “като по конец”, очевидно беше, че и за животните се полагат много, много грижи. Опитвахме традиционно португалско “сирене”, както и португалско вино и още няколко вида алкохол. Стигнахме дори до арена за корида!

DSC00997

1896926_10201703260078508_1991486959_n

DSC01009

DSC01019

ESAC се разполагаше на огромна площ и със сигурност можехме да обикаляме още дълго, но навън вече стана тъмно, а пък и имаше определен час, когато всички да сме в столовата за вечеря. Е, вече стигнахме до сградата на факултета (имало и сграда все пак). Когато влязохме, в коридора ни очакваше дълга маса с различни сирена, кашкавали и т.н., както и група студенти, които изпълняваха традиционни португалски песни и танци.

DSC01034

В столовата ни очакваше вечеря, отново традиционна португалска кухня. Отне ми известно време, за да свикна с нея, но е вкусна, признавам. И тук имаше оркестър, готвачите от кухнята дори дойдоха да танцуват,  смяхме се много. После направиха караоке, в което се включихме всички и се смяхме още повече. Забавлявахме се!

1902993_10151909899712461_140979541_n

Когато стана полунощ, партито приключи и беше време да си ходим. Сега стана интересно, защото повечето от нас нямаха представа къде са, но португалците поне ни изпратиха до автобусна спирка, откъдето да хванем градски. Мисля, че тогава за пръв път се качих на градски транспорт в Коимбра. Автобусът беше празен, разбираемо предвид, че полунощ минаваше и изведнъж се напълни с екзалтирани Еразъм студенти, които знаеха, че приключението започна с това парти.

Чакането си заслужаваше! Партито беше изпипано до последния детайл и не просто оправда, а надмина очакванията ми. И не само моите. Едва ли всеки би се впечатлил от парти във “ферма”, но там имаше нещо специално и усетих, че започвам да се влюбвам. Да, влюбвах се в Португалия!

Веднъж седмично имахме лекции по португалски специално за Еразъм студенти от всички факултети. Преди партито бяха скучни, защото бяхме 40+ непознати чуждестранни студенти. След него, обаче, с нетърпение очаквахме точно тези лекции! Що се отнася до студентите от отбор Bitches, категорично не подозирахме какво предстои…

1897969_611836742225524_1301555904_n

mongeorgieva Португалия

Моята португалска приказка (част 2)

Приказката продължава. Казваха ми, че студентският живот в Коимбра прилича на книгите и филмите за Хари Потър. Обожавах ги тези книги, прочитах ги за отрицателно време и с нетърпение очаквах следващия том. Оказа се, обаче, че не авторката Дж.К.Роулинг е вдъхновила Коимбра за забележителните традиции на този град, а точно обратното – Хари Потър е вдъхновен от Коимбра!

Първата снимка, която направих в Коимбра
Първата снимка, която направих в Коимбра

Такъв човек съм, който обича да разучава всичко сам и затова през първата седмица в Коимбра обикалях по цял ден. Нямах смартфон, което означава, че нямах и GPS, беше интересно. По-цял ден обикалях из града и вечер в квартирата отварях Google Maps, за да добия някаква представа къде съм ходила. Оказа се ефективно и разбрах, че квартирата ми е с много добра локация. И отново ще направя сравнение – българският еквивалент на Коимбра е Велико Търново. Първо, защото Коимбра е старата столица на Португалия (разбрах го сравнително късно) и второ, защото има прекалено много баири [прави впечатление, особено за човек, живял само в “равни” градове като Варна и Севлиево].

В Коимбра има два университета. Universidade de Coimbra е един от най-старите университети в Европа, който не е спирал да функционира от официалното си откриване през XIII век и който се намира съвсем близо до квартирата ми. Бях изключително впечатлена от стария университет на върха на града и ходех там по няколко пъти на ден през първата седмица. До него се стигаше по доста стълби (125 на брой), обаче гледката си заслужаваше. Правих много, много снимки.

DSC00620

DSC00690

Видях човек с наметало! Досущ като на Хари Потър… Към него се приближи друг човек. И той с наметало! Не знаех дали е удобно да ги снимам, но така или иначе бях далече от тях и се надявах да не ме видят [благодаря на човека, измислил функцията Zoom]. Снимах ги и се чувствах приятно странно. Все още си мислех, че това е малко странен университет, който се е филмирал от историите за Хари Потър и малко се зарадвах, че няма да уча там. Все пак ми беше интересно да разбера повече…

DSC00691
Zoom-ът свърши работа

През следващата седмица стигнах и до моя университет. ESEC е икономическият факултет на Instituto Politécnico de Coimbra (Политехнически университет). [Мина поне месец, докато намеря най-удобния път до него и затова винаги тръгвах поне час преди лекцията ми].

Там някъде в далечината има оранжева сграда и това е моят университет [Нямах нужда от GPS, така беше доста по-вълнуващо.]
Имахме среща на всички чуждестранни студенти и координатор от университета. Присъстваха още 20тина чужденци освен мен и си разменихме контакти с тези, които бяха седнали по-близо. Казаха ни да очакваме email с повече информация за Welcome party (парти за добре дошли), на което ще присъстват всички новодошли Еразъм студенти.

Разбрах, че имам седмица, в която да си избера предметите, които да уча, за да събера нужните кредити. Влизах на всякакви лекции и не разбирах нищо, защото бяха на португалски. За щастие, преподавателите все пак говореха английски и ми обясняваха подробно какво представлява дисциплината и как ще ме оценяват. Направи ми впечатление, че наблягаха на присъствието. Не го разбирах това – защо ми трябва да присъствам на лекции, от които не разбирам и думичка?

Вече си бях избрала дисциплините и отивах на лекция по PGE (Planejamento e Gestão Estratégica), което на български е стратегическо планиране. Имаше две познати лица – момичета от Чехия. Разбира се, седнахме заедно. Влезе преподавателят и започна да говори на португалски. Пет, десет, петнадесет минути. Обърна се към нас и каза на английски: “Момичета, през семестъра ще се работи по екипи, като накрая предавате обща курсова работа  Екипът може да е от 3 до 5 души.” Идеално, помислихме си ние трите. И тогава професорът допълни “А, и повече от един Еразъм в екип не може”. Завъртях се и видях, че зад мен има толкова много хора, но единственото, което можех да кажа беше Olá! Bom día! (Здравейте! Добър ден!).

Изправих се, огледах се и едно момиче ми се усмихна. Покани ме да се присъединя към нея и екипа, в който имаше още три момчета, от които само едното говори английски. Името на момичето,  което ме покани е Таня и първото, което й казах е, че името Таня е често срещано в България и славянските държави, но тя си беше изцяло и само португалка. Е, имах екип по този предмет. Браво!

След края на лекцията Таня извика мен и другите две момичета от Чехия, за да ни покани на вечер на специалността. Даде си телефонния номер и помоли до края на деня да кажем какво сме решили, защото има куверт. Аз исках още веднага да кажа “Да”, но реших да питам и момичетата. Те не бяха въодушевени от идеята и ми казаха, че едва ли ще отидат. Аз бях решила, че искам да отида.

Тук щях да уча аз

Дойде въпросната  вечер и аз отивах към мястото на срещата, където трябваше да се съберем всички. Отидох и нямаше никой. Почаках, помислих, че съм подранила, но никой не дойде и тръгнах обратно към квартирата. Чух някой да вика името ми се огледах. Три момичета с наметала тичаха към мен и лицата им ми бяха познати. Да, бяха от класа по PGE и да, сякаш бяха излезли от Хари Потър! Оказа се, че съм била в грешния край на улицата и тръгнах с тях. Чудех се защо и те са с такива дрехи. Нали уж щеше да е парти…

След 5 минути стигнахме до мястото на срещата, където имаше много студенти и по-голямата част от тях също носеха странните дрехи. Тези, които ме познаваха от лекцията много ми се зарадваха. Останалите се запознаваха с мен. Имаше и студенти с нормални дрехи! Слава Богу, помислих си аз, но малко по-късно разбрах причината – първокурсниците трябва да си заслужат униформата и нямат право да я носят през първата година на висшето си образование. Докато това стане, те са т.нар. от нас “зайци” изпълняват всичко, което им кажат по-големите студенти.

Първоначално изглежда, че сякаш се гаврят с първокурсниците, но аз ги гледах и всички се забавляваха. Наистина. При мен дойде момиче от моя клас, казва се Ева. Направи ми впечатление, че върху ноктите на пръстите на ръцете си има лепенки (за рани) и я попитах какво се е случило. Заради униформата, каза ми тя и ми обясни.

Така наричаната (от мен) униформа, на португалски traje académico, най-напред не е задължителна, но за студентите в Коимбра е въпрос на чест да я носят. Състои се от риза, пола/панталон, елек, сако, обувки и наметало. Винаги се носи пълна униформа, не просто част от нея. Лепенките на ръцете на Ева бяха, за да скрият лакираните й нокти. Лепенка имаше и на китката си, където има малка татуировка, която също се покрива. Не се носи грим, когато си с униформата и дори обувките да ти убиват, те са част от униформата и не може да ги смениш с други.

Беше ми трудно да повярвам на това, което чувах и виждах. Чувах за някакви строги изисквания, униформа, която те ограничава, а виждах хора, които се забавляваха както не бях виждала досега.

След близо два часа, в които по-големите караха по-малките да правят какво ли не, отидохме да вечеряме. Отново бях шокирана. “Ресторантът” беше едно малко пространство с две дълги маси. Едната беше за нашата специалност, втората маса беше за студенти от друга специалност, не ги познавах. Собственикът се промъкваше едва едва между двете маси и носеше кани с вино. Сигурно през 10 минути. Когато един започнеше да пее, пееха всички.

DSC00791

Колегите ми не ме оставяха за миг. Постоянно ме питаха дали ми е стигнала храната, дали искам да изляза навън да си поговорим, защото вътре беше твърде шумно, дали има нещо, което ме притеснява, което не ми харесва.

След ресторанта част от колегите ми отидоха на дискотека. С униформите. Друга част казаха, че се прибират, но настояваха да ме изпратят преди това [а аз както споменах, живеех на идеална локация, близо до заведения и дискотеки, та не беше трудно за обяснение].

Прибрах се рано сутринта и не исках да спя. Бях впечатлена! От позитивизма, който беше не просто в мен, а навсякъде около мен. От уважението към традициите бях не просто впечатлена, а чувствах респект. Бях омагьосана. Не от историите за Хари Потър, а бях омагьосана от Коимбра.  Все повече и повече исках да опознавам този град, тази държава и португалския народ!

mongeorgieva Португалия

Моята португалска приказка (част 1)

Започвам с част 1 без да знам до колко ще броя… Едва ли има мой приятел, на когото да не съм споменавала думата Португалия с нейните производни. С основание. Мина повече от година от връщането ми в България, а спомените ми са още” топли”.

Крайно спонтанно бе решението ми да се явя на изпита за Еразъм през октомври, 2013 г. Още по-спонтанно подредих желаните от мен университети:

  1. Коимбра, Португалия
  2. Бърно, Чехия
  3. Порто, Португалия

За първото и второто желание разчитах основно на мнения от приятели. За третото – нямам никакъв спомен, така съм го почувствала. Класираха ме за първото ми желание и бях неописуемо щастлива. Същевременно бях и извънредно неподготвена за това, което ме очаква. За Бога, отивах на другия край на Европа в напълно непозната държава, непознат  език…Трябваше да побързам със самолетните билети, защото цените се качваха малко по-малко.

12.02.2014 – 17.07.2014. Това бяха датите на двупосочния билет София – Порто. След като го купих, постоянно чувах въпроса защо съм взела двупосочен билет. Ами, ако нещо се обърка до 17 юли, 2014г.? За миг се уплаших, признавам си.

Все пак се подготвях. Разпитвах приятели, които са били там или към момента бяха там. Намерих квартира за отрицателно време [благодаря, Поли П.] и получих перфектния подарък за рождения си ден – самоучител по португалски [съквартирантите ти винаги да знаят от какво имаш нужда – безценно! смятам, че добре си съжителствахме 4 години. Благодаря, Тейче и Никола]. Та, подготвях си се аз, бях в сесия, но учех португалски във всеки свободен момент.

Дългоочакваният 12 февруари дойде и това бе най-дългият ден в живота ми! Около 02:00ч. тръгнахме от Севлиево, полетът ми беше в 06:00ч. Сбогувах се с родителите си и уверена се качих на самолета. Все още неосъзнаваща какво се случва, но бях щастлива и с добро предчувствие.

Имах прекачване във Франкфурт, където се запознах с Нина. Завършила във Варна, имаме общи познати и лети за Порто, където живее. Всичко се подреждаше перфектно. Кацнахме живи и здрави, след което Нина ме упъти до гарата, от където да си хвана влак за Коимбра. Купих билет и след около час бях във влака.

DSC03547
Porto Campanhã (гарата в Порто)

Хората около мен говореха напълно непознат език, но пък влакът беше нещо, което не бях виждала – имаше бърз Wi-fi, успях да говоря по Skype безпроблемно; имаше и контакт (уау!) и не на последно място, имаше табло, на което се изписваше скоростта на движение. Варираше между 140 и 170 км/ч (уау!, уау!).

Усетих, че влакът забави скорост и чух женски глас да казва “нещо си…нещо си…Коимбра Б”. Веднага станах и се затичах за куфара си, след което отидох до вратата. Нови пътници вече се качваха и аз реших да им дам път , пък накрая да сляза и аз. Да, ама не! 

Вратата се затвори и влакът тръгна, при което аз започна да натискам бутона, който видях до нея. Без резултат. Скоростта на влака се увеличаваше и аз не знаех нито къде отивам, нито какво и на кого да кажа… Разплаках се. Сигурно е естествена реакция, знам ли. Стоях си до вратата и си плачех, мислейки как ще сляза на следващата спирка, пък тогава ще мисля.

Млада жена се приближи до мен и проговори на английски! Попита ме защо стоя до вратата, аз обясних ситуацията и тя не можа да сдържи усмивката си. Това, което не знаех, е че влакът пътува по дестинация Порто – Лисабон, с единствена спирка Коимбра! До Лисабон оставаха още близо 2 часа път и тя ме посъветва да седна.

portugal

Ако преди минути просто си поплаквах, сега вече ревях. Вероятно бях и изнервена от дългото пътуване. Отивах в Лисабон. Защо, защо? Защо ми трябваше този Еразъм? Бях рухнала, буквално.

(Бележка: За да добиете по-ясна представа за разстоянието Лисабон – Коимбра – Порто, може да си представите София – Велико Търново – Варна)

Пристигнахме в Лисабон и трябваше веднага да сменя влаковете. Нямах много време. Не помня името на младата жена, която проговори английски, но много добре си спомням, че не ме остави сама до момента, в който се качих на влака по обратния маршрут. Изпрати ме с думите “Сега си поплака,  но след време ще я разказваш тази история и ще се смееш”.

Наистина така се случи.

На връщане бях се качила без билет просто защото, ако бях отишла и до касите, щях да чакам следващия влак. Настаних си се удобно, вече чувстваща се у дома си и видях приближаващ се кондуктор. Приготвих пари, готова да обяснявам нелепата ситуация. Той се приближи към мен, видя банкнотата в ръката ми и искрено усмихнат каза: “Аа, ти си българката/румънката. Прибери си парите и внимавай да не изпуснеш спирката този път.”

Мигах на парцали и се смеех от сърце. Не търсех обяснение какво, защо и как, но се възхитих от позитивното отношение, искрените усмивки и комуникацията между служителите на португалските железници.

Навън започна да притъмнява и аз се приготвих за слизане още преди влакът да е почнал да намаля скорост. Слязох първа! Бях в Коимбра. Възрастна жена слезе след мен, също ми проговори на английски и ме изпрати до такситата. Аз имах адреса, написан на листче, но тя ми каза, че мога да го произнеса сама и не бива да се притеснявам.

Така и стана. Таксито ме закара до новия ми дом, аз гледах любопитно през прозореца на колата, ама май не виждах нищо. Гледах, но не виждах. Всичко се сливаше.

Имах нужда от легло. Това наистина беше най-дългият ден в живота ми и стана още по-дълъг. Вече бях на автопилот. Пристигнах на адреса. Българският ми съквартирант Митко, с когото се познавахме от Варна, ми помогна с багажа и предложи да ми покаже студентския стол. Определено имах нужда да хапна нещо.

Вече нямах нужда да спя. Коимбра ме очакваше…  

Истината беше, че позитивната ми нагласа изигра важна роля в цялото приключение. Не мога да отрека, обаче, и това, че сякаш всичко работеше за мен. Все едно бях част от сценарий на филм. Така се чувствах аз и вече бях сигурна, че това е моето място и, че най-доброто тепърва предстои.

mongeorgieva Всичко останало

Предистория.

Кратка предистория на това как се стигна дотук, за кого е този блог, за какво ще пиша и най-вече ЗАЩО?

Истината е, че доста дълго отлагах започването на блог, наистина дълго. Но за щастие имам страхотни приятели, които от време на време ме подпитват кога най-после ще си направя блог [Силви, ти си най-пресният ми спомен]или ще напиша книга, но за книгата има време. Та, преди 10 минути ми попадна статия от блога на приятелка [Марта, позволявам ти да бъдеш “виновна”] и взех, че се реших!

Как заобичах писането? Странно е, защото в училище ми вървеше математиката и не обичах да пиша есета и т.н. Първият “аха момент” бяха резултатите от матурите след 12ти клас – по български език изкарах 6,00, а по математика – 4,92!?! Тогава усетих, че някъде бъркам и записах да уча маркетинг вместо строително инженерство.Към днешна дата мога да кажа, че дори за миг не съм съжалявала за решението си.

Когато бях във втори курс, исках да започна стаж, за да трупам опит и така Newtrend Media се превърна във важна част от живота ми (и тук имам много за разказване, но ще карам едно по едно). В продължение на 2+ години пишех статии с новини от ИТ сектора, дигитален маркетинг и т.н. Разбрах, че ми се отдава, и най-важното – беше ми приятно. Сега, като се замисля има логика – обичам да говоря, мога да разказвам истории в продължение не на 1001 нощи, ами на 100 001! Значи има смисъл да пиша. Трябва да пиша!

За какво ще пиша в този блог? Много пъти си го задавах този въпрос, но така и не мога да се огранича в една област, а и не смятам за необходимо. И все пак, ето го моя отговор – ще пиша за всичко, което ме е докоснало по един или друг начин, за всичко и всеки, който е предизвикал емоция у мен. За случки, преживявания, пътувания, книги, музика, филми… За емоции!

А за кого е блогът? На първо място, за мен. Радвам се, че този блог става реалност и познавайки се, мога да кажа, че не правя нищо за отбий номер. Смятам, че ще ми се отрази повече от добре да създам нещо свое, едно лично и неприкосновено място. Оттам нататък, казвам добре дошъл на всеки, който желае да надникне в моя свят, моите размисли и страсти.

Предисторията е задоволително кратка. Тепърва ме очакват истинските истории…