Month: May 2023

“Съществуват само две индустрии, които наричат купувачите си ‘потребители’ – наркотици/хапчета и социални медии.”

“Компетентна” съм била от индустрията социални мрежи в началото на студентския живот. Тогава се “раждаха”, наричаха се мрежи, за да провокират завързване, зависимост и т.н. Сега, пак са социални, но вече са медии. :). Сериозна дума е думата медия, още повече отговорност носи прилагателното социални.

Другата индустрия с потребители разпространява, продава и печели от хапчета и медикаменти. (Твърде далеч от медицината съм, за да си позволя да ползвам думата).. Диагнозата, вероятно, имала е желание да съм част от въпросната индустрия. ….

“Ключът и на двете индустрии е осъзнаването.” Също и възрастта, от личен опит .

ПС: Трета индустрия се очаква да бъде храната. Вече съществуват умишлено пристрастяващи храни и с намерението да бъдат част от тенденцията с ‘потребители‘.

“Понякога може да направиш всички необходими планове и подготовка, но това не е гаранция, че нещата ще отговорят на надеждите.”

Въздържам се от планове, но всъщност не е точно така. Истината е, че все си правя планове в главата Спомням си как в Португалия правех план за следващата нова дестинация. “Работехме” с пътна карта за шофьорката, а аз бях “екскурзовод” и казвах какви са забележителностите. (“Отговарях” и за музиката в колата, седейки до шофьорското място. Благодаря, че и до днес се “налага” да съм DJ 🙂 ) …. Що се отнася до илюстрацията, от днешна гледна точка така изглежда “португалската приказка” – конкретна и изчерпателна права линия.

Другата част от илюстрацията представлява “нужното време”. Хаос, въртележка в следствие на диагнозата. Без значение остава желанието ми за планове. (Доволна съм, че “планираната” книга се случи, напук на въздържанието ми. 🙂 )

Не мога и не бих се отказала от планове и подготовка, струва ми се за НЕредно. Ракета никога не съм била, не бързам. И щом ракетата от илюстрацията извършва толкова много маневри, необходимо ѝ е “нужното време”. 🙂

“Арогантност = Невежество + Убеждаване … Докато смирението е пропусклив филтър, който абсорбира житейския опит и го превръща в знание и мъдрост, арогантността е щит, от който житейският опит просто отскача...”

Ще говоря за илюстрацията и как я разбирам аз, цитатът в началото със сигурност има вярно в себе си. И все пак, ето личната ми гледна точка..

Течащата вода представлява житейския опит. Да, така беше едно време. Била съм като “гъба”, абсорбираща много важна, нужна информация и вероятно, още толкова, оказва се ненужна. Знания “попивам”, за мъдрост е “несериозно” да се нарича, твърде рано е.

Интересен стана житейският опит с диагнозата. Нормално беше, естествена реакция, може би, гъбата с пропусклив филтър да се “трансформира” в твърда тухла. Така премина “нужното време”. Трябваше ми “щит”, :.) “Разбирам” вече от арогантност, за да ме научи дойде диагнозата… По-доволна съм да бъда абсорбираща гъба, засега. Благодаря за подкрепата.

“Милениалите убиват бизнеса със звънци..”

Не ми е симпатична думата милениали, достатъчно е само дигитални деца.. Смешно звучи и словосъчетанието “бизнес със звънци”, но истината е такава. Приемам я.

Сещам се за спомени от детството ми. Интересно е било да “наблюдаваш” през шпионката на входната врата при позвъняване. Неслучайно, и възрастта е фактор, до шпионката се стига, когато височината и възрастта ти “позволят”.

Сега, различно е. Не знам дали би било възможно да се погледне през шпионката от човек в инвалидна количка. Липсва ми подобно намерение към момента. … Що се отнася до бизнеса със звънци, браво, наблюдава се стремглаво развитие. Камери, пръстови отпечатъци и т.н. … Вярно, че може да е удобно за хора с инвалидни колички. Лично за мен, ще кажа, че едно време шпионката беше съвсем достатъчно.

А щом българският език има официален празник, мисля, че употребата на излишни пуждици е ненужна. Уважавам празника, харесвам българският език и благодаря на всички учители. (Любим звънец, без еквивалент, това е училищният звънец 🙂 )

“Приемането на шума от хаоса и превръщането му в нещо структурирано…”

Спомням си, че едно време в училище дъската беше черна, пишеше се на нея с бял тебешир и пак написаното на дъската се триеше с вода и гъба. Важно уточнение – дъската си оставаше черна. Мисля, че спокойно съм приемала шума от знания в началните класове, след това дъските станаха бели..

Когато диагнозата изненадващо влезе в живота ми, беше като черното петно от илюстрацията… Черното петно – това са първите години, заедно с “нужното време”. Да, хаос и голяма “шумотевица” е имало вътре в главата ми. Предпочитах, за редно и правилно съм считала това да съм “черно петно”.Тъй като диагнозата е “нелечима”, не съществува и гъба за идеално изтриване.

Доволна съм, че с “помощта” на първата си книга “строя” нещо. Не мързелувам, обичам чистотата. И хубавото е, че колкото и да държа на чистотата, гъбата знае какво да остави “неизтрито“. Благодаря.

“Понякога си на тъмно място и мислиш, че си погребан, но всъщност това е засаждането..”

“Обикновено всяка ситуация има поне две страни. Мозъкът по подразбиране е отрицателен. Трябва винаги да се търси положителното, ще намериш лъч надежда”.

Толкова е просто, благодаря на природата, че дава подходящ пример. Досущ като семето в тъмната почва преминава т.нар от мен “нужно време”. Сериозно сега, така беше. Избягвах контакти с хора, не исках да натоварвам никого, нито да отговарям на въпроса защо говоря толкова бавно. Знам какво е тъмното и съм доволна, че “намерихме общ език”.

Бях в тъмното за “нужното време”. Чак корени “пуснах”, седнах в инвалидна количка. Доста здрави корени, щом и до сега съм с количката. Тъмнината, обаче, трябваше да “отстъпи”. Доволна съм, че възрастта настоятелно си каза думата. Крайно време беше за първа книга. 🙂 Благодаря на всички лъчи надежда.

ПС: Преди време, бях в тъмното, но понеже мечтите са “безплатни”, аз не спрях да мечтая (малко повече беше само на шега). И сега, заедно с инвалидната количка, дългогодишна мечта беше осъществена и гледах на живо любимо предаване. Сърдечни благодарности за съдействието и подкрепата.

“Винаги можете да намерите запас от красота или смисъл в живота, който остава.”

Смятам, че от живота ми е изминало достатъчно количество време към настоящия момент. Радвам се, че помня години с истински сняг до колене и нагоре. Достатъчно количество време, за да издам първата моя книга. Не мисля, че щеше да “звучи” достоверно и сериозно, ако съм на повече години. 🙂

Илюстрацията в началото е “храната за душата ми” (храна за размисъл е, за да бъде по-конкретно). Едва ли, малкото дете разбира защо защо и какъв е смисълът да си играе и след малко, налична е само локва вода. Заедно с материалните елементи, сякаш са “вечни”. А всъщност, толкова е преходно. Затова рядко приемам диагнозата си за нелечима. Приятно ѝ е да живее с мен..

Благодаря на възрастта, която заедно с осъзнаването, учат на доста. Жалко, че снегът днес няма много общо с едно време. Лично за мен е важно да намирам смисъла в живота си.. Който търси, намира. Благодаря за подкрепата.

“Провалът не е наказание. Начин за подобрение е.”

“Мислите ли, че този сезон е провал?” е въпросът към спортист. И отговорът: “(същият въпрос ми зададохте преди година..) Всяка година ли получавате повишение в работата? Не. Означава ли това, че всичката свършена работа е провал? Не. Не е провал, това са стъпки към успеха.“

Когато диагнозата дойде в живота ми, бях млада, неправилно осъзната и т.н., “разбираемо” беше да приема диагнозата за голям провал. (В нужното време се възприемах за нищо повече от ПРОВАЛ 🙂 ) … Може би, не, а със сигурност, малко наранено е било егото ми. Това е степента на щетите от диагнозата при мен. Обяснявам: за думата его ме “научи” недоразумението множествена склероза. След като седнах в инвалидна количка, я виж ти, именно егото се оказва някак необходимо. Доволна съм, че го имам, все пак.

В крайна сметка, още философът от Древен Рим Сенека, казва, че “страдаме повече от въображението, отколкото от реалността”. Усмихвам се и се съгласявам. Актуално звучи, дори и толкова по-късно. (Благодаря на погледа върху голямата картина, полезен е.)

“Не се притеснявайте, че ще стигнете дъното. Основата е добра основа за надграждане.”

“Много хора се страхуват какво ще се случи, ако стигнат до дъното. В действителност, когато се достигне дъното, има възможност да се изгражда върху здрави основи. Това не е насърчение за безразсъдство, а вместо това е уверение, че загубата на всичко не е краят..”

Така, нека да поговоря от личния си опит, придружен от метафори. От малка съм си скала, скаличка. Не съм танцувала, нито пък съм спортувала “професионално”. (По-късно лично осъзнаваш и признаваш грешката си 🙂 ). … Когато диагнозата влезе в живота ми, вече съществуваше “основание” да бъда скала. Да, да, ама не точно, глупаво щеше да е да съм на 21 години и да съм на дъното… Така преминава “нужното време”. Дни, месеци, години? Строго индивидуален “процес”. Благодаря, че не можах да се задържа дълго на дъното.

Лично за себе си мога да кажа, че съм доволна от скалата. Тежка е и стои на дъното. За достатъчно количество време. Същевременно, пази, “закриля” някакви желания от “едно време”. Както се случи с намерението за книгата ми.

Трудно е да не позволяваш на броя получени харесвания/коментари, да диктуват настроението и мотивацията ти.”

За добро или лошо така става. Но аз си спомням, че думата алгоритъм беше малко известна и ясна едно време. Алгоритми се учеха в часовете по математика, съответно интересът беше нищожен, а и не се разбираха от всеки. Още по-малко могат да се разберат днес, признавам.

Илюстрацията прилича на роботизираната рехабилитация и мен. Когато съм “вързана” на локомат (досущ като “кукла на конци”) и ходя! Благодаря за подкрепата! А единственото, което позволи “диктовка” от брой харесвания и коментари, евентуално, оказа се книгата ми. (Истината е, че още там през 2014 година исках и обещавах, че ще пиша книга. Не вярвах, че ще се случи, а сега звучи приемливо да се каже “по-добре късно, отколкото никога.).

Съгласна съм, че е трудно социалните мрежи да не “влияят” на мотивацията ми. В крайна сметка нали за това мечтаехме.. По-скоро трябва и ще им благодаря. Възрастта ми, заедно с “осъзнаване“, сработиха се сякаш.