След Quiema das Fitas логично последва кратко затишие. Двуседмично затишие пред буря. И “бурята” си имаше име – остров Мадейра.
Заедно с една от съквартирантките, Аня от Полша, доста спонтанно купихме самолетни билети за остров Мадейра. Това стана в самото начало на месец март, а билетите бяха с дати в началото на юни. Взехме ги на изгодни цени, така че бяхме готови да ги “прежалим”, ако нещо с пътуването се обърка. До юни месец имаше прекалено много време, но това не попречи на ентусиазма ни. Още на следващия ден започнахме да навиваме хора за пътуването и на 31 май за Мадейра потегли група от 9 Еразъм студенти!
Мадейра не е сред популярните дестинации за българите, затова първо малко обща информация: остров Мадейра е автономен регион на Португалия. Намира се в Атлантическия океан. Площта на острова е 740,7 km² (площта на София е 492km², за да добиете по-ясна представа), а населението на острова е около 262 хил. души (по данни към 2011). Островът е с вулканичен произход, което определя силно планинския му релеф. Мадейра е разположен на 660 км западно от бреговете на Мароко, на 420 км северно от Канарските острови. Широчината на острова е 20 км., а дължината 70 км. Официалният език е португалски.
Толкова знаех за Мадейра преди заминаването ни на 31 май. Беше достатъчно.
Полетът беше от Лисабон, затова през нощта пътувахме от Коимбра с автобус, който ни остави на летището. Полетът от Лисабон до Фуншáл (главният град на остров Мадейра) трае около час и половина. Цялото петдневно пътуване беше меко казано емоционално и започна с кацането на самолета. Очевидно не бяхме се информирали предварително как се случва кацането със самолет на скалист планински остров в океана…
Хм, вълнуващо е, защото самолетът се снижава, снижава, а под нас има единствено океан. В един момент имах чувството, че се движим върху водата, а и това виждах през прозорците. Всички ЕРАЗЪМ студенти се споглеждахме уплашено и вероятно сме били само за снимка, когато най-после усетихме, че се движим върху цимент и спирачките на самолета много рязко се задействат.
Цялото това “представление” е напълно в реда на нещата, предвид релефа на острова. Самолетната писта се намира на брега на Мадейра (между океана и планините), доста къса е (затова толкова рязко се набиват спирачките) и пилотите, които летят до острова трябва да имат определен брой години трудов стаж. Всичко това го научих в последствие и слава Богу, защото, ако го знаех преди пътуването, нямаше да се “насладя” на емоцията. [в Youtube има доста видеа, който се интересува може са потърси “Madeira landing”].
Както повелява традицията, имахме резервации в хостели, където да спим, но по-интересното беше, че те бяха в различни селища в четирите краища на Мадейра, а ние за пръв път нямахме собствен транспорт. Градският транспорт беше на твърде големи интервали от време, а такситата щяха да ни струват доста, ако обикаляме пет дни с тях. Най-удобният вариант беше да наемем коли за целия престой, с които да обикаляме колкото и където искаме. Бяхме 9 човека, наехме два автомобила и всичко се нареждаше.
В рамките на 5 дни живеехме “по пътя” между хостелите, където нощувахме. Кацнахме във Фуншал, най-големия град на остров Мадейра. Летището се намира на около 10-тина километра от града. Когато се качихме на автобуса, с който се придвижихме до града, бяхме като малки деца, които не могат за отлепят погледите си от прозорците. Природата ни остави без думи, защото виждахме един различен свят, заобиколен от океан.
Намерихме хостела, оставихме багажа и тръгнахме на разходка из Фуншáл. Архитектурата не се различаваше от тази в континентална Португалия – тесни улички със сергии и търговци, уютни кафенета. Съчетанието между туристическа дестинация и град, в който животът върви с нормалното темпо, се получаваше.
На Mercado dos Lavradores (Пазар на производителите) можеш да опиташ всякакви плодове без дори да си купиш. Търговците нямат нищо против, дори самите те ти дават плодовете в ръцете, обясняват ти какво ядеш, откъде е, как се отглежда и пр. Не си купихме нищо, но хапнахме доста. Пазарът е толкова шарен и отвсякъде се носят всякакви аромати.
Може би не знаете или пък знаете, футболистът Кристиано Роналдо е от Португалия, по-точно от Мадейра и във Фуншáл има негов музей. Отидохме там заедно със Солéн (от Франция) и Сара (от Австрия). Очаквах да го намерим лесно и да е нещо помпозно, но се изненадах. Приятно. Музеят се намира в една малка улица, на приземния етаж от жилищен блок и ако не го търсиш, трудно ще попаднеш там случайно. Това ми хареса. /Година по-късно чух, че са направили паметник на Роналдо във Фуншáл, но когато бях там го нямаше./
Сутринта на следващия ден във Фуншáл наехме въпросните два автомобила и пътешествието започна. Движехме се основно по крайбрежието на острова, като целта ни беше да направим пълна обиколка до последния ден, когато да върнем колите във Фуншáл и да излетим обратно. Пълната обиколка на острова е по-малко от 200 км и при други обстоятелства би отнела няколко часа. Ние, обаче, разполагахме с дни и планирахме да ги използваме пълноценно.
/Разказът става хаотичен, тъй като много неща заслужават внимание, последователността не е сред тях./
Първото, което ни направи впечатление, когато тръгнахме с колите бяха тунелите, защото бяха навсякъде. Излизаш от един тунел и пред теб виждаш следващ. А над тунелите, които са като издълбани в скалите, има построени жилища, в които живеят хора. /все още не съм виждала нещо подобно на друго място/
Най-високата точка на Мадейра е 1810м (Pico do Ariero) и се намира в центъра на острова, типично за един вулкан /в случая изгаснал/. Още на втория ден решихме, че искаме да отидем там, безпроблемно се стига с автомобил, което означаваше, че няма да се катерим и да правим преход. Не ни отне повече от половин час, за да стигнем горе. Интересно беше как се променяха природата и климатът. Долу бе слънчево и топло, а колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-силен ставаше вятърът и в един момент се издигнахме над облаците, нямаше и помен от океана.
Кабу Жирау (Cabo Jirão) е местност с прекрасна гледка. Намираш се на 580м над океана. Буквално си над него и чувството категорично си заслужава.
Сантана е един от 11те региона (селища или не знам как да ги наричам) на Мадейра. Има много характерни къщи, които са върху всяка картичка или магнит от Мадейра. В Сантана посетихме музей, където описваха подробно произхода на Мадейра векове назад, представиха го по доста интерактивен начин, беше интересно и вероятно, ако говорехме свободно португалски щеше да е чудесно (в групата имахме една бразилка, която разбираше и слушаше с интерес). Ако не се лъжа, бяхме изтървали обиколката на английски в конкретния ден и нямахме друг избор освен да слушаме на португалски.
По източното крайбрежие природа сякаш нямаше. Изчезнаха цветята, дърветата и палмите, беше пустиня. Имаше само скали и много силен вятър.
Плажовете на Мадейра нямат нищо общо с плажовете, които си представях при споменаването на думата остров. Тук маратонките са подходящите обувки, защото плажовете са просто скали. По-късно разбрахме, че има един “изкуствен” плаж (Porto Santo), където всяка година карат пясък от Мароко, през студените месеци океанът го отмива и “процедурата” се повтаря отново. Не отидохме на въпросния изкуствен плаж, затова пък посетихме естествените лава басейни в Порто Мониц (Porto Moniz). Водата беше доста студена, тъй като е океанска, но не липсваха смелчаги, които се изкъпаха в басейните.
Дойде и последния ден, благополучно стигнахме във Фуншáл, върнахме колите и се отправихме къв летището. Подобно на кацането, излитането на самолета пак беше екстремно, защото пистата е къса, теренът за набиране на скорост от самолета е малък и се издигнахме нагоре рязко като с изтребител /ако професионален пилот прочете нелепите ми обяснения, ще се смее много/.
Петте дни на остров Мадейра, минаха като един единствен. Ден, в който видях природа, изобилстваща от контрасти, едновременно с това концентрирана на много малка площ. Най-синият океан и инфраструктура, за която много европейски (и не само) държави мечтаят. Едно спокойно място в безкрайния океан, неслучайно наричано Перлата на Атланлантика. Време беше да се връщаме в Коимбра, защото сесията започваше…
Mon Georgieva 