Родна реч, омайна, сладка…

Живеем в такова време, в което е повече от необходимо да учиш чужди езици. И нямам нищо против, обичам чуждите езици. Смятам, обаче, че езикът, който трябва да научим преди всички останали е българският.

Когато гледам новини или попадна на статия във Фейсбук как грамотността на българските ученици намалява все повече и повече или пък, че се обмисля премахването на пълния член и подобни “иновации”, се ядосвам. Излиза, че ще опростим българската граматика, защото видиш ли, българинът е оглупял. Не искам да критикувам нищо и никого, затова ще припомням някои правила, които често бъркаме, включително и аз.

Имам един приятел от Варна, който винаги поправя неправилната употреба на бройна форма. Постепенно всички останали в AIESEC, локална секция Варна, започнахме да се замисляме дали да кажем четирима ученикА или ученицИ. И така чрез майтапа си казахме истината и научихме правилото. Давам пример с редовната грешка, която правехме:

ГРЕШНО: В петък пристигат двама стажантА.

Не! Правилната форма е стажантИ. И още футболистИ, политицИ, докторИ и т.н. Ще го обясня елементарно – множественото число на съществително име, одушевен предмет от мъжки род завършва на И. Толкова.

Такъв въпрос има и в матурата по български език след 12 клас. В учебниците правилото е обяснено надълго и нашироко, продължава да се греши, а обяснението може да се направи по-просто.

Причината за тази публикация е, че се изнервям на медиите. Нямам проблем, когато хората около мен бъркат, и аз бъркам, обаче националните медии, и то в праймтайм, някак не върви да говорят за неграмотността на учениците, от една страна, и двама учителЯ, които протестират, от друга. Заслушайте се!

Българският бил сложен и пр. Прекрасно! Можем само да се гордеем с това.

Родна реч, омайна, сладка,

що звучи навред край мен;

реч на мама и на татка,

реч, що мълвим всеки ден.

/Ран Босилек/

Строгият учител с най-трудните уроци

В училище не обичах химията. Не я разбирах. Трудно ми беше и в часовете по немски. После, в университета, едва ли ще изненадам някого, статистиката никак не ми се нравеше. В края на краищата, дипломирах се напук на трудните уроци. И стана интересно. /предупреждаваха ни, но не го взимахме на сериозно/

Истината е, че най-трудните уроци започват след всички образователни институции..Най-трудните уроци са от учебника на живота и са персонализирани за всеки. Предателство, несполучлива връзка, загуба на близък човек, здравословен проблем, неподходяща работа – всичко това са уроци. От друга страна, урок е и запознанството с нов приятел, повишението в работата или пътуването в чужда държава.

Уроците са навсякъде около нас – ежедневно, ежеминутно. Не винаги, обаче, успяваме да ги разпознаем като такива. Понякога е нужно време, за да разберем, че онази връзка наистина не е била сполучлива и слава богу, че приключи. Или пък работата, от която ме уволниха, наистина не е била подходяща за мен. Сега вече знам какво да НЕ търся.

Животът преподава своите уроци по-трудния начин, за него това е единственият правилен подход. Нивото на ефективност на този подход зависи от ученика. Учениците без силна воля и самоинициатива трудно успяват да завършат учебната година и повтарят един и същ учебен материал, отново и отново. Няма лошо, всеки сам избира.

Животът не работи с учебна програма. При него няма понеделник до петък, първи/втори/пети час. Няма учебен план /доколкото ни е известно/, но рано или късно уроците се биват преподадени. Учителят е строг и взискателен и не прави компромиси. Днешните любимци са утрешните двойкаджии и обратно. Учениците “с връзки” не могат да разчитат вечно на това, защото връзките се късат.

Учителят Живот има едно прекрасно умение – индивидуален подход към всеки ученик. Винаги знае на какво и кога да те научи. Прави го по най-правилния начин. И ако в училище учителят винаги ни обясняваше защо цветът в епруветката се промени и как достигнахме до решението на задачата по математика, Животът не обича да обяснява и не го прави. Формата на обучение е самостоятелна, а тестовете идват без предупреждение.

1

Химията не съм я забравила, но нямам допир с нея, към този момент. Немският – разбрах, че “не е моят език”. Засега. Вече уча уроците на живота – понякога са брутални, факт! Но щом най-строгият учител иска така, нека я играем тази игра. 🙂

PS: Когато вечер си лягам, винаги си преговарям уроците от деня. Опитайте!

Патицата с човешки ум

Това е една история от книгата “Нова земя” на Екхарт Толе, за която смело мога да заявя, че ме накара да се замисля и “дойде” в ръцете ми в правилния момент.
“След като две патици се сборичкат (това впрочем никога не трае дълго), те се разделят и излитат в противоположни посоки. След малко всяка патица енергично плясва с крила няколко пъти, с което освобождава допълнителната енергия, създала се в нея по време на боричкането. Полетът й продължава, все едно нищо не се е случило.
Ако патицата имаше човешки ум, щеше да продължи да си мисли за боричкането като създаде история за него. Историята й вероятно щеше да бъде нещо такова: „Не мога да повярвам какво онзи ми причини. Доближи се на по-малко от десет сантиметра до мен. Мисли си, че блатото е негово. Изобщо не се съобразява с личното ми пространство. Вече никога няма да му имам доверие. Следващия път сигурно ще направи друго нещо — само и само да ме ядоса. Сигурен съм, че вече планира какво ще е то. Ала аз няма да го търпя. Ще го науча аз него, ще му дам такъв урок, че ще ме помни“. И т.н., и т.н., умът изприда своите истории, продължава да ги мисли и да говори за тях дни, месеци, понякога дори години по-късно. Що се отнася до тялото, боричкането все още продължава и енергията, която то генерира в отговор на всички мисли е емоция, генерираща на свой ред още мислене. Това е емоционалното мислене на егото.
Виждате ли колко труден би станал животът на патицата, ако имаше човешки ум. А именно така се държат повечето човешки същества. През цялото време. Няма ситуация или събитие, които да са веднъж завинаги завършени за тях. Умът и създаденото от ума, „аз и моята история“, ги продължават и пресъздават отново и отново.
Ние сме форма на живот, изгубила пътя си. Всяко нещо в природата, било то цвете, дърво, животно, може да ни преподаде важни уроци, стига да спрем, за да го погледаме и послушаме. Урокът, който ни преподава нашата патица, е следният: плеснете с крила — преведено на човешки език „освободете се от историята“ — и се върнете на единственото място, което съдържа сила — настоящия момент.” /Екхарт Толе, `Нова земя`/