Всяка приказка си има своя край, както се пее в една песен. Дойде краят и на тази…
Рано сутринта на 17 юли, алармата звънна и аз доста стриктно станах, оправих се. Хем не ми се тръгваше, хем не можех да си позволя да закъснявам. Хазяинът дойде, той щеше да ме закара до гарата и да ме качи на влака. Но преди това, имаше нещо, което не очаквах – съквартирантката ми от Бразилия, Татяна, която беше на екскурзия в Италия и до предишната вечер ми пращаше снимки от Рим, Венеция и Верона, изглежда беше вече тук. Хазяинът почука на вратата на нейната стая, каза бързо нещо на португалки (официален език и за Бразилия) и вратата се отвори – Татяна наистина беше тук и по всичко изглеждаше, че тя също ще ме изпрати до гарата. И наистина така стана.
Спокойно се качих на влака, Татяна и хазяинът изчакаха до последно. Изпратиха ме с огромните си усмивки, прикриващи мъничко тъга. Усмихвах се и аз, предстоеше ми дълъг ден.
Като за начало, дойдоха спомените от първото ми (и единствено до този момент) пътуване с бърз влак по линия Лисабон – Порто с единствена спирка Коимбра. Сега отивах директно в Порто, не съществуваше шанс да изпусна спирката, както стана първия път. Сетих се за думите на жената, която опитваше да ме успокои при първото ми пътуване – беше нещо такова “Сега плачеш, след което ще го разказваш и винаги много ще се смееш”. Та, през цялото време тези думи ме “преследваха”, докато аз просто наблюдавах португалската действителност през прозореца до мен – всяко камъче, всяка тревичка… И така, в продължение на около 2 часа… Наблюдавах…
Влакът пристигна в Порто, слязох, качих се на метрото и след малко бях на познатото ми летище. Изобщо всичко португалско чувствах до болка познато. Много приятна болка! Нямаше какво да се обърка и самолетът ме очакваше.
Полетите бяха два, смяната направих във Франкфурт. В първата част на пътуването, Порто – Франкфурт, голяма част от пътниците бяха португалци, говореха на португалски, изобщо запазиха атмосферата, в която живях през последната половин година. Като направих смяната, обаче, и около себе си започнах да чувам основно българска реч, бързо осъзнах, че приказката е до тук.
Що се отнася до равносметката ето най-простия вариант – това бяха 156 прекрасни, вълнуващи, незабравими дни. Не ми остана нито време, нито имах желание да си водя дневник с разни записки, и до днес не мисля, че знам как се прави, затова пък обичам да правя снимки, много снимки. Та, благодарение на тези снимки заедно със спомените, които не ми”изневериха” и до днес – август, 2018г, се получи симпатичен разказ по картинки. А част първа на моята португалска приказка написах в края на далечната 2015г., което също може да бъде повод за някаква равносметка.
Съгласна съм, че всяка приказка си има край. Вярвам, също така, че всеки щастлив край има продължение. Затова, нека това да бъде краят на моята първа португалска приказка…
Mon Georgieva 