Month: August 2022

“Страстта не се намира, а се развива.”

В противен години, склонна съм да приема, че беше така – с “лупа” в ръката (затова технологията се “намеси” и сложи функцията Zoom за приближаване навсякъде 🙂 ), взираш се, ако нещо ти “грабне” вниманието, опитваш. Току виж, че един ден нещо такова се окаже страстта ти. (“Проба – грешка”, уважавам и се “забавлявам с тези думи за всичко БЕЗ диагнозата множествена склероза, и други здравословни недоразумения).

Спомен от тийнейджърските ми години е, че тогава бях фен на Формула 1. Фаворит ми беше пилот от Финландия… И след време (бях забравила вече Формула 1), когато бях в Португалия, сред чуждестранните студенти имаше финландци. Много лесно беше да разговарям с тях, щом споменах за едно финландско име и една тийнейджърска страст. 🙂

Сега, налице, излезе друга страст, която е точно като чувството ми за хумор – тънка и “недоловима” от всеки. Най-напред, благодаря на покойния си дядо, които “тънко и недоловимо” за едно дете, ми предаде таланта си. (Аз, обаче, се радвам, че здраво “държа” таланта. 🙂 ) Благодаря на още много хора и знам, че няма да ги разочаровам.

🙂 Забавно е колко време може да отнеме търсенето на някаква страст, още повече, когато е наследствено. Всичко “идва” с времето си. 🙂

“Не може да говориш с жабата за океани. Тя си знае гьола!”

В първия момент темата трябва да те разсмее. Така се случи с мен, когато видях една картинка с конкретния цитат. (Благодаря за вдъхновението, ще напиша нещо 🙂 )

Допада ми изразяването да се случва с метафори. Ще говоря лично за себе си. От малка съм била нещо като “жабка”. Малка “жаба”, живееща в малкия град. За мен по този време даже не беше толкова малък. (За думата “гьол” не ми се коментира).

Студентският ми живот премина на морето. (Порасналата вече “жабка” излезе от “гьола” и отиде на морето). Добре запомнящи се спомени имам и до днес. Така например, в някакъв дъждовен ден краката ми трябваше да обуя с найлонови торбички и после слагах ботушите. (Имаше някакъв дъждовен период тогава и дори на лекции в университета помня, била съм с найлоновите торбички). 🙂

Благодарение на времето, прекарано на морето (става дума за студентските години), стигнах до океана. 🙂 Много порасналата малка “жабка” и величественият Атлантически океан. Дори и да звучи нелепо и абсурдно (както обичам да говоря аз), се е случило с някаква причина.

След като диагнозата “влезе” в живота на “жабата”, тя все още, се чувстваше непораснаснала. Доста абсурдно положение, в което много важен и полезен се оказва погледът върху голямата картина. А “жабата”, дори да си знае гьола, отлично си спомня даже звука на вълните на океана. 🙂

“Битката, с която си ангажиран днес, развива силата, от която ще се нуждаеш утре. Не я изпускай!”

Всеки живот си има битки. Така трябва да бъде, в противен случай щеше да е доста отегчително преживяване. 🙂 Харесва ми да си служа с метафори…

“Битка”, може би, е всеки нов учебен ден за първокласниците. Трябва да се “свикне” с този тип “битки” и за целта са предвидени 12 години. 🙂 После, студентският живот пак си има своите битки. Следва работа отново с много битки. Нормално е да бъде така, защото иначе би било отегчително преживяване… Радвам се, че “битките” днес не могат да се сравняват с битките от някоя война (истинска).

Най-трудна за мен и до днес остава битката на мен със самата мен. Труден противник съм и сигурно е логично за живота да ми даде неподлежаща на лечение диагноза. 🙂 Приемам го за предизвикателство.

,

Харесва ми, че съм се родила “далеч” преди съществуването на социалните мрежи. Достатъчно далеч беше, смятам детските си години за “чисти и неопетнени”. 🙂

Когато пишех в сайт за дигитален маркетинг, се запознавах с всяка социална мрежа “от зародиш”. Новини имаше всяка минута, социалните мрежи по това време се “раждаха” и беше интересно. Не отричам полезността им.

Не отричам също, че са “нож с две остриета”. Вчера сутрин новините в една социална медия бяха само от чуждестранни популярни личности.?? Толкова известна (все още) не съм станала. си моите приятели! … Ясно ми беше, че Искамза пореден път са направени някакъв “пробив”. (Благодаря, че имам и професионален опит.) 🙂

Има моменти, в които социалните медии са излишни. Затова се радвам, че детството ми беше истинско и без съществуването на интернет, дори. В момента, трябва и мога да кажа благодаря за подкрепата на познати и непознати.в

Чип

“На е нужно повече време. Нужно е да подреждаш приоритети.”

За важността на времето се научаваме от ранните ученически години. Все “не стига” това време за всички уроци и домашни работи. После, в гимназията не само, че става “по-трудно”, ами и времето категорично не се променя. После, започваш работа и отново това време, без фалшиви преструвки, разбираш, че е важно. Лично аз държа на точността, така например, когато терапевтите за рехабилитация закъснеят с 2 минути, аз любезно посочвам (иначе въображаемия и несъществуващ) ръчен часовник 🙂 Времето без съмнение е важно. Абсурдно е да се смята, че е от такава важност, нещо, което не подлежи на промяна. 🙂 Лично за мен е много полезен и постоянно присъстващият поглед върху голямата картина. Не съм чувала досега в човешката история времето да е подлежало на реална промяна.

Затова са приоритетите. Спомням си как първо в училище, после в университета (включвам и времето в Португалия) и на всяко ново работно място, се добавяха нови и нови приоритети. 🙂 Смятала съм вероятно, че така трябва да бъде – знам как и с лекота ще изпълня приоритетите си. 🙂 … Да, да, ама не! Намирам “смисъл” в “ранната” поява на диагнозата в живота ми. Добре, че не беше започнало реализирането на всички приоритети.

Истината за мен е, че приоритетите далеч не бива да се приемат за нещо постоянно и непроменливо. Времето и точността, все още са ми някакъв приоритет, изключение са от останалите т.нар. “приоритети”. Може би, това е “работата” и на диагнозата – да покаже как най-бързо се сменят някои приоритети.

“Животът е като книга. Някои глави са тъжни, някои са радостни и някои са вълнуващи, но ако никога не обърнеш страницата, няма да знаеш какво е подготвила следващата глава за теб.”

Лесно и неусетно пишех моята португалска приказка, докато бях там (в Португалия имам предвид). После бях в Индия и пак усетих желание да пиша, да разказвам и да преживявам отново 🙂 Все “радостни глави от книгата”.

“Нужното време” не изобилстваше от истории за разказване. Така съм мислила тогава и уважавам мълчанието си.. “Тъжни” моменти е имало, разбира се – чисто човешко е да бъде така. Не съма забравила нищо, но не е нужно чак да се пише за тези моменти.

Интересни и запомнящи се за мен са вълнуващите глави. Въображението ми се включва (по подобен начин се “включи” и диагнозата ми – от “нищото”). Сега се радвам, че пиша и имам какво да кажа. Най-вече го правя за себе си, както и да звучи това. 🙂

Няма как да знам какво ме очаква в следващата глава на книгата. Знам единствено, че писането ми харесва и помага. (Ще разбера как точно помага след нова порция от “нужното време”). 🙂

“Всичката вода в морето не може да потопи кораба, освен, ако не влезе в него. По същия начин, негативността в целия свят не може да те свали, освен, ако не позволиш да влезе вътре в теб”

Накратко, това направи диагнозата с мен. Направи си доста “дупки” и “дупчици” и съвсем логично бе да ме потопи (още повече, че не мога да плувам… Не ми харесва, че е така и подлежи на промяна, надявам се 🙂 ).

За “дупките” и “дупчиците” може да се говори много. Ще спомена най-настоятелните от тях с малко смешни, абсурдни и нелепи моменти.

Преди диагнозата съществуват красноречиви спомени (от днешна гледна точка определям като “красиви”). Стряскащи падания от нищото докато още си вървях с краката нормално (диагнозата изобщо не я бях чувала тогава). Сещам се как се “строполясах” веднъж на едно стълбище на Варненския централен плаж. Толкова отдавна е било това, благодаря на приятелите, които много бързо реагираха в този момент. 🙂

Друг спомен е как един от чуждестранните студенти в Португалия ми каза: “Така те успокоява този Еразъм и започна да говориш бавно и внимателно.” 🙂

Приемам “дупките” и “дупчиците”, корабът се справя и с тях. И именно те ме научиха на много. Например, научиха ме много по-често да благодаря. На всички и за всичко. 🙂

“На върха на планината нищо не расте. Да гледката е страхотна, но за какво ти е тази гледка? Тя само открива пътя по на5показва ни следващата цел. Но за да достигнем тази цел, трябва да слезем от планината, да прекосим долината и да започнем да се изкачваме по следващата височина. Но тъкмо в долината, докато бавно напредваме през гъстата трева и плодородната пръст, научаваме онова, което ни позволява да изкачим следващия връх. Та мисълта ми е, че в момента ти се намираш точно там, където трябва да си,”

Цитатът в началото е от книгата “Проницателят”, Анди Андрюс – книгата е четена, препрочитана, дори е “планирано” някой ден да ми даде тема за писане. Благодаря. И преди, и сега, никога не съм изкачвала планински връх. Гледката без съмнение си заслужава. Преди не е било сред интересите ми да изкачвам планини, сега не е сред възможностите на инвалидните колички. (Интересите винаги подлежат на промени.)

Сетих се за един връх – най-високият на остров Мадейра, когато бях в Португалия. Нищожна е височината му, сравнявайки го примерно с планините в България, под 1600м и спокойно се минава покрай този “връх” с лек автомобил. … Гледката, първо ме остави безмълвна, но я помня и до днес. “Нужното време” доброволно трябваше да прекарам в някакъв вид долина, където да се уча и да продължавам да се уча, за да изкача следващата височина. (Не забравям хубавата гледка от върха на острова.)

Хубаво е, че интересите се променят. В противен случай щях да бъда просто една червена точка, която не излиза от комфортната си зона. 🙂 За комфортната зона на човек в инвалидна количка, говорещ и пишещ за върха на планината – нелепо и абсурдно е. И лично за мен е усмихващо ме 🙂

Така щеше да изглежда отлагането, ако беше емотикон – обикновена ролка тоалетна хартия., 🙂

Проксастинацията според Уикипедия е понятие в психологията, обозначаващо склонността към постоянно „отлагане за после“ на неприятните мисли, дела, задачи. Най-общо казано прокрастинацията е поведение, при което човек отлага свършването на нещо за последния възможен момент. ” Според мен, е нелеп превод на английска дума. А най-нелепото е смешното сравнение с тоалетната хартия.

Малко време отнема на една ролка от хартията, сравнявайки го с “нужното време” за мен за осъзнато приемане на диагнозата. Неприятните мисли, нека не се лъжем, са срешат при всеки по най-различни поводи. Срещам ги и аз, но се опитвам да не се задържат. Научих се да забравям бързо (колко точно забравям не се коментира 🙂 )

Абсолютно никога преди диагнозата не бих искала да отлагам. Вършех всичко бързо и затова сега благодаря на нужното време. “Чакай и се надявай” – много често срещах тези думи в романа “Граф Монте Кристо”. Хареса ми , затова съм “попадала” на него повече от веднъж. Интересно е как разбирането ми на думите “Чакай и се надявай” много деликатно се променя с напредването на възрастта (сещам се, че като ученичка в гимназията, разбирах двете думи като шега и отговарях: “категорично НЕ).

Сега, когато диагнозата е в живота ми, разбирам, че неслучайно съм харесвала роман, който ми казва да чакам и да се надявам. Образно казано, прилича на тоалетната хартия и чакането да бъде използвано цялото руло. Лично при мен и диагнозата двете думи съдействат за изчакването на “нужното време”. 🙂