За кораба в морето

“Всичката вода в морето не може да потопи кораба, освен, ако не влезе в него. По същия начин, негативността в целия свят не може да те свали, освен, ако не позволиш да влезе вътре в теб”

Накратко, това направи диагнозата с мен. Направи си доста “дупки” и “дупчици” и съвсем логично бе да ме потопи (още повече, че не мога да плувам… Не ми харесва, че е така и подлежи на промяна, надявам се 🙂 ).

За “дупките” и “дупчиците” може да се говори много. Ще спомена най-настоятелните от тях с малко смешни, абсурдни и нелепи моменти.

Преди диагнозата съществуват красноречиви спомени (от днешна гледна точка определям като “красиви”). Стряскащи падания от нищото докато още си вървях с краката нормално (диагнозата изобщо не я бях чувала тогава). Сещам се как се “строполясах” веднъж на едно стълбище на Варненския централен плаж. Толкова отдавна е било това, благодаря на приятелите, които много бързо реагираха в този момент. 🙂

Друг спомен е как един от чуждестранните студенти в Португалия ми каза: “Така те успокоява този Еразъм и започна да говориш бавно и внимателно.” 🙂

Приемам “дупките” и “дупчиците”, корабът се справя и с тях. И именно те ме научиха на много. Например, научиха ме много по-често да благодаря. На всички и за всичко. 🙂

За върха на планината

“На върха на планината нищо не расте. Да гледката е страхотна, но за какво ти е тази гледка? Тя само открива пътя по на5показва ни следващата цел. Но за да достигнем тази цел, трябва да слезем от планината, да прекосим долината и да започнем да се изкачваме по следващата височина. Но тъкмо в долината, докато бавно напредваме през гъстата трева и плодородната пръст, научаваме онова, което ни позволява да изкачим следващия връх. Та мисълта ми е, че в момента ти се намираш точно там, където трябва да си,”

Цитатът в началото е от книгата “Проницателят”, Анди Андрюс – книгата е четена, препрочитана, дори е “планирано” някой ден да ми даде тема за писане. Благодаря. И преди, и сега, никога не съм изкачвала планински връх. Гледката без съмнение си заслужава. Преди не е било сред интересите ми да изкачвам планини, сега не е сред възможностите на инвалидните колички. (Интересите винаги подлежат на промени.)

Сетих се за един връх – най-високият на остров Мадейра, когато бях в Португалия. Нищожна е височината му, сравнявайки го примерно с планините в България, под 1600м и спокойно се минава покрай този “връх” с лек автомобил. … Гледката, първо ме остави безмълвна, но я помня и до днес. “Нужното време” доброволно трябваше да прекарам в някакъв вид долина, където да се уча и да продължавам да се уча, за да изкача следващата височина. (Не забравям хубавата гледка от върха на острова.)

Хубаво е, че интересите се променят. В противен случай щях да бъда просто една червена точка, която не излиза от комфортната си зона. 🙂 За комфортната зона на човек в инвалидна количка, говорещ и пишещ за върха на планината – нелепо и абсурдно е. И лично за мен е усмихващо ме 🙂

За задържането и отлагането (за тоалетната хартия)

Така щеше да изглежда отлагането, ако беше емотикон – обикновена ролка тоалетна хартия., 🙂

Проксастинацията според Уикипедия е понятие в психологията, обозначаващо склонността към постоянно „отлагане за после“ на неприятните мисли, дела, задачи. Най-общо казано прокрастинацията е поведение, при което човек отлага свършването на нещо за последния възможен момент. ” Според мен, е нелеп превод на английска дума. А най-нелепото е смешното сравнение с тоалетната хартия.

Малко време отнема на една ролка от хартията, сравнявайки го с “нужното време” за мен за осъзнато приемане на диагнозата. Неприятните мисли, нека не се лъжем, са срешат при всеки по най-различни поводи. Срещам ги и аз, но се опитвам да не се задържат. Научих се да забравям бързо (колко точно забравям не се коментира 🙂 )

Абсолютно никога преди диагнозата не бих искала да отлагам. Вършех всичко бързо и затова сега благодаря на нужното време. “Чакай и се надявай” – много често срещах тези думи в романа “Граф Монте Кристо”. Хареса ми , затова съм “попадала” на него повече от веднъж. Интересно е как разбирането ми на думите “Чакай и се надявай” много деликатно се променя с напредването на възрастта (сещам се, че като ученичка в гимназията, разбирах двете думи като шега и отговарях: “категорично НЕ).

Сега, когато диагнозата е в живота ми, разбирам, че неслучайно съм харесвала роман, който ми казва да чакам и да се надявам. Образно казано, прилича на тоалетната хартия и чакането да бъде използвано цялото руло. Лично при мен и диагнозата двете думи съдействат за изчакването на “нужното време”. 🙂

Една единствена или една от многото?

Често ми се задава въпросът “Защо толкова много пишеш за диагнозата си? Хубаво пишеш (благодаря за комплиментите 🙂 ), ама… темата…?” И без да ми бъде зададен конкретния въпрос, голяма част от обкръжението ми си го задава. Благодаря за темата 🙂 и ще отговоря...

Когато множествената склероза с продължителен и настоятелен гръм и трясък влезе в живота ми, нормално беше да се чувствам единствена, самосъжаляваща се (от днешна гледна точка се смея на изживяното… с усмивка и тънко чувство за хумор 🙂 ) Ненормално много време диагнозата се намества в живота ми. Нелепо и абсурдно е да благодаря на преживяното, но след нужното време, диагнозата стана моето вдъхновение.

Бях на рехабилитация в столицата и един ден се разходих из оживения център. В инвалидна количка бях (благодаря на любимата си болногледачка, че ме придружи и ми даде да се уверя, че е нужно нищо повече от желание ). Срещаха се колички, пролет беше и времето не предполагаше да се стои “вкъщи”. Става дума за бебешки колички 🙂 Хубаво би било да съм последната с тази диагноза (не съм първата, не съм и единствената…). Оказва се, че съм една от малкото, които избират множествената склероза (която след като ми отне доста, доста повече ми даде) за свое вдъхновение. Ето отговорът на въпроса от началото на публикацията. Пиша толкова за диагнозата, защото се “превърна” във вдъхновение. Сигурно пак е абсурдно и нелепо, и е здраво вързано за тънкото ми и остро чувство за хумор. 🙂

Една от многото съм. След поставянето на диагнозата имаше някакъв времеви отрязък, когато МС за мен означаваше много специална. Нелепо и абсурдно беше и тогава. Но след като мина нужното време, станах една от многото. И все пак, се чувствам една от малкото, млади и свободно пишещи по темата. 🙂

ПС: Приятен спомен е направата на тази снимка – даваш си телефона на случаен наблизо намиращ се човек, за да е фотограф. След секунди сме се качили и позирахме като манекенки с една инвалидна количка. А фотографът случайно беше чужденец. Няма нищо случайно. 🙂