“Всичката вода в морето не може да потопи кораба, освен, ако не влезе в него. По същия начин, негативността в целия свят не може да те свали, освен, ако не позволиш да влезе вътре в теб”
Накратко, това направи диагнозата с мен. Направи си доста “дупки” и “дупчици” и съвсем логично бе да ме потопи (още повече, че не мога да плувам… Не ми харесва, че е така и подлежи на промяна, надявам се 🙂 ).
За “дупките” и “дупчиците” може да се говори много. Ще спомена най-настоятелните от тях с малко смешни, абсурдни и нелепи моменти.
Преди диагнозата съществуват красноречиви спомени (от днешна гледна точка определям като “красиви”). Стряскащи падания от нищото докато още си вървях с краката нормално (диагнозата изобщо не я бях чувала тогава). Сещам се как се “строполясах” веднъж на едно стълбище на Варненския централен плаж. Толкова отдавна е било това, благодаря на приятелите, които много бързо реагираха в този момент. 🙂
Друг спомен е как един от чуждестранните студенти в Португалия ми каза: “Така те успокоява този Еразъм и започна да говориш бавно и внимателно.” 🙂
Приемам “дупките” и “дупчиците”, корабът се справя и с тях. И именно те ме научиха на много. Например, научиха ме много по-често да благодаря. На всички и за всичко. 🙂
Mon Georgieva 