Month: May 2022

Технология на вдъхновението беше името на една от лекциите на семинара “Свободата да бъдеш”. Задължително исках да я слушам. Вниманието ми привлече не толкова думата технология, колкото думата вдъхновение. И по принцип, любопитно беше за мен, съвместими ли са изобщо двете думи? (логично беше лекторът да представи някакъв чертеж със серия от последователни стъпки как се случва и “изработва продуктът” вдъхновение? 🙂 )

Лекцията започна и премина без чертежи 🙂 (в главата ми мислено си правя чертежи :)) Грабна ме от самото начало, заговори за метафорите и се замислих, че не всеки умее да съществува с метафорите, още по-малко – да ги създава. Тънка е разликата между метафора и ирония. 🙂

Историите също са важни. Когато започнах този блог с разкази за държава, намираща се на другия край на континента, все още, едва ли осъзнавах важността на написаното (важно за мен беше да няма правописни грешки 🙂 ) … Когато дойде диагнозата, разбирах (и продължавам да разбирам) значението на всяка история. Нужно ми беше да разбера какво е това, което се случва с мен, сама си търсех истории 🙂

Едно по-различно технологично мислене, създава и диагнозата. Все ме предизвиква да измислям нови “технологии”, за да си направя ежедневието една/две и повече идеи по-поносимо 🙂 Важно е да се отбележи, че всичко това кара мозъкът ми да работи (освен да тежи и да кара цялата ми глава да се накланя и, за разлика от стабилно наклонената кула в Пиза, да пада стремглаво надолу за половин секунда 🙂 ) Стряскащо, объркващо е, но щом аз вече умея да се шегувам, да създавам истории, да съм креативна и т.н., .”продължаваме напред”, както ни посъветва един боксьор, неотдавна.

Радвам се, че съвременните технологии напредват и се развиват, все по-бързо. И най-много се радвам, че все пак и все още, технологията на вдъхновението остава неразгадана и строго индивидуална (също като симптомите на диагнозата ми 🙂 )

Правила, задачи и грешки има в математиката. От там се научих най-напред на нещо като дисциплина. 🙂

Както казах, в началото наистина бе математиката. И след много време, интересно, но факт – прописах. Всеизвестно е, че, на когото му върви математика, не му върви българският език. Съответно, и точно противоположното е често срещана опция.

Така се случи, че се справих много по-добре с матурата по български език, отколкото с другата по математика (едно време, след края на 12ти клас). Добре, че бързо се усетих и “пренастроих” и започнах да пиша и работя за един сайт, в мачсеки ден пишех (паралелно с образованието 🙂 смятам комбинацията за много удовлетворяваща ме за времето си. )

Повод за статията ми е нещо от последните дни (причината е гледната ми точка, голямата картина и т.н.). Та, само преди няколко дни, имаше матура по български език за 12ти клас. Гледах някой сутрешен блок и чух новината, че материалът, включен в матурата, досега е включвал над 90 произведения (добре си спомням :)) Сега, материалът е намален на 27 произведения?! Не разбирам защо, не знам защо, надявам се да съм се объркала и заблудила. (Нищо чудно при следващата промяна материалът да се свие до 3 произведения. И от тях на матурата задължително да бъдат предложени поне 2 варианта. Така да се даде право на избор. :))

Шегите остават настрана, не искам и не мога да се правя на компетентна. За себе си мога и се радвам, че много рядко допускам правописни грешки и съм нещо като “детектор на правописни грешки”. Забелязвам ги веднага. Човешко е да се греши. 🙂

..,”заради книгите, изгубих аз живота”. Този цитат от стихотворение на Атанас Далчев, което се падна на матурата по български език, е много ярък спомен (благодатна тема за писане, но си мисля че не всички бяха на подобно мнение. Надали, все още присъства из учебния материал за матурата по български език. Много спорове и полемики имаше тогава 🙂

И още един “пресен” повод за статията е вчерашният празник. Дори само веднъж в годината, да се сещаме за Св.св. Кирил и Методий и техните ученици, не може да ти омръзне. (Сега, като пиша по-често, и по-често се сещам за хората, които са създали тези букви :))

За финал ще се върна в началото при математиката, за да благодаря, че ме научи да разбирам и да работя с правила, междувременно грешките бяха добре дошли. Резултатът от упражнението е дисциплината, която от своя страна, е полезна за всичко останало. При мен се насочи към точно противоположното на математиката – български език. 🙂

“На арабски думата “прошка” и думата “свободен” са едно и също нещо.“

Цитатът в началото е от филм (казвах си, че първо ще го гледам, после ще пиша, но не стана точно така 🙂

Когато се срещнах и “собствено ръчно” от първо лице получих диагнозата множествена склероза, уж случайно попаднах на името Биляна Савова и отидох от Варна до София на някакъв семинар с ясната идея да се запозная с нея. Днес, плюс минус осем години по-късно, отидох на същия фестивал с името “Свободата да бъдеш”. Неизбежно беше да не се сетя колко стряскащо преживяване беше тогава да видя човек в инвалидна количка. (Тогава тъкмо се бях върнала от Португалия, неколкократно я бях обиколила с краката си, затова не си представях да седна в инвалиден стол 🙂 От друга страна пък, имала съм нужда явно да направя пауза с обиколките и за тази цел се наложи да седна в инвалидна количка, доста грубо отношение. И все пак, благодаря на същите тези обиколки, заради тях стартира този блог 🙂

Прошката се разбира по различен начин от всеки ъгъл. Доста пъти съм казвала думите “от мен да мине” и съм прощавала (сега се радвам, че говоря бавно и за подобни реплики нямам време, нито желание, 🙂 Наистина, имах нужда от тази прошка, за да стана свободна. Нужно беше да поискам прошка и да простя на самата себе си (доста амбициозна и трудна задача за един скорпион 🙂 и още, доста времеемка задача! В крайна сметка, няма невъзможни задачи,

Накрая на фестивала, Биляна ми подари баджа си, на който пише лектор и си обещахме, че след 2 годин, лекторът ще бъда аз. Предизвикателството е прието. 🙂 (Спомням си как смело говорих, когато защитавах дипломната работа в университета… тъкмо тогава и говорът ми настоятелно забавяше скоростта си 🙂

.

“Случайно ли е, че точно те, точно в този момент са там?”

Не вярвам в случайности, нито съм религиозна до някаква крайност 🙂 Сега (и преди, и винаги) най-напред и преди всичко останало, вярвам на себе си. Хем не мога да кажа, че не обичам да контактувам с много и всякакви хора (обичам пътуването и срещата с нови култури), хем пък след като дойде диагнозата, за някакъв период ограничих контактите си (трябваше, нужно беше да опозная себе си, продължава и до днес :))

Поредица от случайности се случват постоянно (как ги разбирам, приемам и обстойно анализирам, забавно е, но говоря бавно и затова предпочитам тези “процедури” да си се случват в ума ми). Когато започнах рехабилитацията в София, контактувах с доста хора (които не се стресираха от бавния ми говор, любимо ми е, като и ме чуят да говоря бавно и трудно, защото отстрани за непознати може би така изглежда, чувала съм го повече от веднъж, изглеждам като бавно развиваща се 🙂 И, ето, случайност за непознатите – оказва се, че става нещо от мен (обичам случайностите). Дали е случайно, че близък роднина на много любимата ми болногледачка в София, работи и живее в моя роден град в “дълбоката” провинция? Дали случайно квартирата ми в София се намираше много близо и удобно за много важна, в точно този момент, моя приятелка?

Хубаво е, че се наложи да стана повече мислеща за себе си (по-добре късно, отколкото никога :)) И със сигурност няма нищо случайно. Радвам се, че умея да забелязвам случайностите, смисълът, от които се разкрива по-късно (подобно на бавния ми говор). 🙂

“Защо го правим? Не ни ли смазва това бързане? През твоя прозорец се вижда един от най-оживените булеварди в София. А ти гледаше толкова спокойно през него, защото знаеш повече от забързаните хора навън.“

Докато пътувам за рехабилитация (става въпрос за София), обичам просто да наблюдавам. Всеки ден пътувам от квартирата към рехабилитационния център, няма много трафик в тази посока, оскъден е в сутрешните часове. Затова, пък в другата посока, към центъра на столицата, много стегнато в четири/пет ленти стриктно и бавно, направо пълзят колоните от безброй други автомобили. Движат се бавно, но вътрешно всяко човешко същество, без значение от възрастта, бърза. За къде бързаме? Защо го правим?

Също и аз от малка “предпочитам” да върша задачите си бързо. И в същото време, искам да бъде качествено (отдавна си ги имам изискванията :)) Сега е трябвало да намаля темпото на забързания си живот и диагнозата изигра ролята на спирачка. Доста рязко спиране, доста дълъг спирачен път имаше (и скромните изисквания, които имах, се превърнаха в претенции и капризи :))

В една песен се пее за булеварда за автомобилен оркестър, как дирижира деня. 🙂 За същата тази песен се сещах всеки път като отивах на рехабилитация. За къде бързаме? Не знам и не мога да си представя как би било без бързането. Достатъчно бе за мен да се осъзная и като погледна “голямата картина”, да видя каква малка точица съм. 🙂 Сега го разказвам с такава лекота, само мога да се радвам, за което, и да благодаря на абсолютно всички, които не се уплашиха и ми помогнаха. Със сигурност най-уплашена, объркана и блокирала съм била аз, но важното е, че движението по булеварда не е блокирано. Харесва ми да си наблюдавам. 🙂

“Притежанието на чувство за хумор много помага да преживеете липсата на всичко останало. Усмихвайте се!”

Така изглеждаше леглото ми един ден след лекции в университета. 🙂 Впечатли ме идейността на съквартирантите ми. Ясно ми беше защо бяха обърнали леглото така. Любезно иронизираха перфекционизма ми. Днес, години по-късно, не знам как изобщо се е случило и няма значение. Значение имат всичките усмивки, И преди, и чак до днес. 🙂

Лесничко и леко му беше на чувството ми за хумор преди диагнозата множествена склероза. В първите дни и месеци едва ли ми е било до хумор и усмивки. 🙂 Сигурно е нормално да е било така. За още по-нормално и абсолютно разбираемо, приемам и се радвам, че чувството за хумор бързо се върна в мен и при мен. Истина е, че много помага. Така се случва всеки път, като падна. Гарантирано и от чисто човешка гледна точка е логично и разбираемо околните да се стряскат. И или се отдалечават максимално (разбирам или просто приемам :)), или с уплах в очите им ми помагат, все пак.

Още нещо, на което се смея от сърце (не само от доброто чувство за хумор :)), малко трудно понякога преглъщам, когато пия вода. От нищото започвам да кашлям сякаш се давя. И след като се накашлям (времетраенето е различно всеки път) завършекът е винаги еднакъв – усмивка, която може да премине в сърдечен, искрен смях. Не е умишлено, не е нарочно, камо ли да се мисли, че е планирано (това вече е абсурдно, но съм го чувала :))

Като тънко определям чувството си за хумор. Много ми помага и самоиронията и колкото и да е неприятен някой момент, обръщам си го веднага (като обърнатото легло от студентските години). Така например, главата ми понякога пада, на която страна се чувства удобно, За политика истинската причина изобщо не е отговорна някаква диагноза. Мозъкът ми е много голям и тежи. 🙂

Чувството за хумор със сигурност помага, при мен беше нужно някакво време. 🙂 Когато социалните мрежи, за пореден път, ми припомнят обърнатото легло със снимка, озаглавена “ще си ходя, защото нямам какво да кажа” и нужното време преминава. Така изглежда, че сега имам какво да кажа. И понеже говоря бавно, но мисля бързо, леглото се обръща, гледната ми точка също. Чувството за хумор помага 🙂

-Надеждата е способността да чуваш музиката на бъдещето. Вярата е да танцуваш на нея днес.”

Обичам музиката, Никога не съм пяла хубаво, не е моето нещо, много далеч от интересите ми е. Не съм се занимавала и.с някакви танци. За професионални танци имам предвид. Танцувам си по някакъв мой начин, както всеки друг си има свой собствен начин.

И още един пример за значението на музиката за мен. Всеки път като си представям събитие от бъдещето, някаква мечта, изниква ми някаква идея, на фона звучи подходящият за мен и според мен саундтрак. Обичам музиката. 🙂

Цитатът, с който започнах, нарича надеждата способността да чуваш музиката на бъдещето. Когато започнах рехабилитацията си в София, няколко от терапевтите ми се казваха Надежда (а това име ми се струваше подходящо в конкретната ситуация. Така се нарича рехабилитацията в съзнанието ми – надеждата, която върви с музиката на бъдещето. А аз обичам музиката.

Вярата е да танцуваш на същата тази музика на бъдещето, танцуваш днес. Така стана, така направи жената, която се грижеше за мен, когато започнах рехабилитацията в София. Вера направи така, че отново да повярвам в себе си. Бях развалина, почти всички се оплакваха от мен и капризите ми 🙂 Тази жена ми припомни че имам някакви възможности, умения, ставам все за нещичко. 🙂 И също както и аз, обича музиката!

Ще продължавам да си танцувам по моя начин, да слушам “испанска чалга” и най-важното – ще продължавам да чувам музиката на бъдещето. (Думите бъдеще и испанска чалга не са съвместими в едно изречение 🙂

Отне си нужното време, за конкретния случай ми отне плюс минус осем години. Не са никак малко, в същото време не са и толкова много (мога да продължа с почивката и нищоправенето, така си мисли някой, защото така изглежда отстрани ).

Така както за новородените са важни първите седем години, аз дори получих още една година бонус (сигурно заради извънредното положение с CoVid). Сега, вече 8 години след диагнозата, дойде време да “порасна”.

Не знам дали и как ще мога да се излекувам, добре е, че това здравословно недоразумение се случи преди да объркам нечий чужд живот. 🙂 Знам, че искам да съм независима и самостоятелна. Точно като малките деца съм в някои отношения. И съм горда, че стигнах до тук.

Дължа го най-напред на родителите си, с които още веднъж се наложи да изживеем едни странни (първи) повторни 7+1 години.
И на още толкова много хора благодаря!
През част от последната година се запознах и многократно практикувах роботизирана рехабилитация. Вярвам, че тази рехабилитация ще ми помогне, за да бъда по-малко зависима. Без да се притеснявам и да се чувствам неудобно, все пак изживях първите седем още веднъж, ще кажа, че се нуждая от финансова подкрепа за роботизираната рехабилитация, за да мога и сама. 🙂

Та (чак) сега мога категорично, смислено и осъзнато да отговоря на въпроса “Защо искам да оздравея?. Наричам го прераждане – пак се уча да говоря, да пиша с ръката си, да ходя с краката си. Случва се да падам, също както падат малките деца и започват да плачат. Когато, обаче, ти се наложи да изживееш първите седем години отново, минаваш на друго, ново ниво от живота си. Учих се и продължавам да се уча. Падам, ставам и продължавам 🙂

“Основното богатство вече не е знанието.”

Това беше модерно, изпитано и със сигурност доказано много пъти преди съществуването ми. В първите класове в училище с такъв интерес разлиствахме енциклопедииите (дали е било заради впечатляващите илюстрации или наистина информацията беше важна? 🙂 Тогава Google и Уикипедия сигурно вече се използваха в други далечни континенти, но аз съм от поколението, видяло и изпробвано и двете възможности, Знанието е свобода, невежеството – робство и други подобни думи помня и до днес. 🙂

Добре, де, щом знанието вече не е голямо богатство, доста екстремно, иронично и тъжно би било незнанието да се нарича богатство. В някакви моменти ми се иска или просто се налага да съм (да се правя на) по-глупавичка. За целта помага бавното ми говорене. Говоря бавно, но мисля бързо – както често се налага да се спомене. Много искрено брат ми неведнъж ме пита: “А ти толкова ли бавно мислиш, колкото говориш?” 🙂 Искрено и по детски наивно може и да е било, когато за първи път ми зададе този въпрос. След това и до днес продължава да се шегува със същия въпрос.

Същите уебсайтове и Интернет, компютри и смартфони, за които много смело можех да мечтая в детските години, че евентуално един ден и в моята държава нещо от тези неща ще дойде, все пак. Така и стана. Днес светът бълва от фалшиви новини, ненужна информация и невежество. Стана така, че знанието от енциклопедииите се поставя под въпрос? Знанието не винаги е истинно, дори често е заблуда. Съзнанието е нещо, което все пак, съдържа в себе си същото онова значение от хартиените енциклопедии, нещо като т.нар. обща култура. Със знанието и простото стечение на обстоятелствата разбрах, че мога и е желателно, понякога чак доброволно наложително, да надграждам.

Случва се бавно, дърпала съм се в началото със сигурност. Но към настоящия момент, положение и ситуация, осъзнавам и благодаря на това съзнание, че ме приземява успешно, винаги щом е нужно. А аз обичам летенето, по принцип. 🙂