За хората, които влизат и излизат от нашия живот

“Случайно ли е, че точно те, точно в този момент са там?”

Не вярвам в случайности, нито съм религиозна до някаква крайност 🙂 Сега (и преди, и винаги) най-напред и преди всичко останало, вярвам на себе си. Хем не мога да кажа, че не обичам да контактувам с много и всякакви хора (обичам пътуването и срещата с нови култури), хем пък след като дойде диагнозата, за някакъв период ограничих контактите си (трябваше, нужно беше да опозная себе си, продължава и до днес :))

Поредица от случайности се случват постоянно (как ги разбирам, приемам и обстойно анализирам, забавно е, но говоря бавно и затова предпочитам тези “процедури” да си се случват в ума ми). Когато започнах рехабилитацията в София, контактувах с доста хора (които не се стресираха от бавния ми говор, любимо ми е, като и ме чуят да говоря бавно и трудно, защото отстрани за непознати може би така изглежда, чувала съм го повече от веднъж, изглеждам като бавно развиваща се 🙂 И, ето, случайност за непознатите – оказва се, че става нещо от мен (обичам случайностите). Дали е случайно, че близък роднина на много любимата ми болногледачка в София, работи и живее в моя роден град в “дълбоката” провинция? Дали случайно квартирата ми в София се намираше много близо и удобно за много важна, в точно този момент, моя приятелка?

Хубаво е, че се наложи да стана повече мислеща за себе си (по-добре късно, отколкото никога :)) И със сигурност няма нищо случайно. Радвам се, че умея да забелязвам случайностите, смисълът, от които се разкрива по-късно (подобно на бавния ми говор). 🙂