Забързаният начин на живот, за къде бързаме?

“Защо го правим? Не ни ли смазва това бързане? През твоя прозорец се вижда един от най-оживените булеварди в София. А ти гледаше толкова спокойно през него, защото знаеш повече от забързаните хора навън.“

Докато пътувам за рехабилитация (става въпрос за София), обичам просто да наблюдавам. Всеки ден пътувам от квартирата към рехабилитационния център, няма много трафик в тази посока, оскъден е в сутрешните часове. Затова, пък в другата посока, към центъра на столицата, много стегнато в четири/пет ленти стриктно и бавно, направо пълзят колоните от безброй други автомобили. Движат се бавно, но вътрешно всяко човешко същество, без значение от възрастта, бърза. За къде бързаме? Защо го правим?

Също и аз от малка “предпочитам” да върша задачите си бързо. И в същото време, искам да бъде качествено (отдавна си ги имам изискванията :)) Сега е трябвало да намаля темпото на забързания си живот и диагнозата изигра ролята на спирачка. Доста рязко спиране, доста дълъг спирачен път имаше (и скромните изисквания, които имах, се превърнаха в претенции и капризи :))

В една песен се пее за булеварда за автомобилен оркестър, как дирижира деня. 🙂 За същата тази песен се сещах всеки път като отивах на рехабилитация. За къде бързаме? Не знам и не мога да си представя как би било без бързането. Достатъчно бе за мен да се осъзная и като погледна “голямата картина”, да видя каква малка точица съм. 🙂 Сега го разказвам с такава лекота, само мога да се радвам, за което, и да благодаря на абсолютно всички, които не се уплашиха и ми помогнаха. Със сигурност най-уплашена, объркана и блокирала съм била аз, но важното е, че движението по булеварда не е блокирано. Харесва ми да си наблюдавам. 🙂