Month: June 2022

.”Не се нуждаеш от повече време, а от повече фокус.”

(Едва ли щях да разбирам тези думи наистина, по този начин, без диагнозата множествена склероза. Или защо пък не?) По принцип, фокусирането си е нормална човешка способност. Даже от малки, децата са впечатлени от магиите на фокусниците 🙂 Абракадабра .. 🙂

Пораснах и думата фокус вече придоби различно значение. Нормално е в рамките на тийнейджърските години, след това и през студентските, фокусите да са много повече от един. Така беше и при мен (казвам му “едно време” 🙂 без значение колко отдавна, в действителност, е било..). С усмивка си припомням как като започнех нова работа или начинание, фокусът директно сам се “преориентираше” и си вършеше работата.

Фокус си имат и човешките очи. Рядко се говори за него, всеки човек си го притежава сякаш по подразбиране, В детските години, по детски наивно съм смятала, че пияните хора и приемът на алкохол са отговорни за липсата на фокус. После, и шофьорска книжка имах (за малко беше 🙂 тогава няма как да ми е липсвал фокус, чак и книжка да имам),., Сега, след време вече, същият този фокус на зрението ми, не знам дали свикнах без него или просто малко по малко, се завръща и до днес. 🙂

Не ми е необходимо повече време… Нужен ми е още повече фокус. Най-напред, много важен за мен е фокусът на зрението ми. (когато диагнозата нахлу в живота ми прекалено грубо “изхвърли и изрита” иначе обикновеното качество на очите да фокусират. (Че дори и очила сложих пак заради този фокус 🙂 ) Всяко човешко същество има свой биологичен часовник, се чиято работа е да е отговорен евентуално за времето (от раждане до смъртта). Върху какво ще се фокусирам е изцяло зависещо от мен. Никога не съм имала желание и амбиции да бъда фокусник. Радвам се, винаги си намирам фокус.:) Радвам се още и за това, че намира този, който търси. Думата “Абракадабра” не помага за този фокус. 🙂

“Винаги намирай за какво да си радостна. Ако трябва, измисли си радост. Това е най- добрата подправка за живота. А той е такъв, какъвто е.” С тези думи ме зареди с още повече вяра, надежда и любов, любимото ми доказателство, че няма нищо случайно. 🙂 Благодаря, Верче!

Ако трябва измисли си радост или нещо подобно. Такива думи чувах от наистина загрижените за мен хора, след като диагнозата се прикрепи така плътно до живота ми. Дълго време изобщо не ги смятах за сериозно нещо. Заради тогавашната ми възраст, По скоро звучаха като подигравка (интересно защо най-близките ми се “подиграваха”…:) )

Няма нищо радостно в свързаното с диагнозата. И затова, за всички радости, отговорността принадлежи на самата мен. Благодаря на всички, които съзнателно или несъзнателно, караха (и продължават да карат) усмивката да е на лицето ми. 🙂 Така, повод за радост все си намирам.

Когато си измислям радости, на фона не пропускам да добавя и подходящ (според мен : ) ) саундтрак. Обичам музиката. 🙂

Относително доста разговорлива бях. Неслучайнччо, когато живях във Варна, съм работила и като екскурзовод, или като администратор на рецепция в хотел. Обичах да контактувам с много хора, 🙂

Всичко се промени след диагнозата множествена склероза (когато чух словосъчетанието, рязко спрях да обичам да контактувам.) Взеха си дълъг отпуск, някои, иначе важни, чисто човешки умения (и необходимости) като пиене на вода или писане на ръка. Помня, че преди, съвсем спокойно водех телефонни разговори, тъкмо и интернет разкриваше (и продължава да разкрива всякакви, нови възможности необратим процес е 🙂 ) нови възможности и методи за така желаната и необходима комуникация. Заглавието на статията (предложено от брат ми, благодаря му, за което 🙂 ) мога и ще разгледам по два начина.

За близките си хора мога да оворя и да напиша прекалено много. Но не е сега моментът, говоря толкова бавно, затова ще си замълча. 🙂 По-добре се чувствам да говоря за другия начин тоест за това как се чувствах самата аз. И до днес (доста по-рядко, от преди :)) си задавам въпроса от моя страна. Говоря бавно, тихо и е относително някой изобщо дали ще ме слуша? Оказва се, че необратимият 21 век , все пак има доста полезни елементи. Имам си място и аз, .:)

Едва ли брат ми, ми даде такава тема, за да говоря за необратимия 21 век. 🙂 Времето, в което живеем, също е благодатна тема, по принцип. Дефакто, остава за друг път, 🙂

“Малкото семе знаеше, че, за да порасне е необходимо да бъде изпуснато в мръсотия, да се покрие с тъмнина и да се бори, за да достигне до светлината.”

Само от една уж проста семчица, която умишлено и оправдано, е поставена в мръсотия, като калта, се ражда или домат, или тиквичка… Интересно ми е друго. Замислих се какъв е животът на семката. Трансформацията ѝ е велика, също както и с новородените деца. (С тази разлика, че един домат е много по-бърз от едно човешко дете 🙂 ) Думите в началото, точно и изчерпателно описват всеки процес в природата.

За един такъв процес, приемам диагнозата си. Била съм в мръсотия (в началото, когато ми казаха заглавието на диагнозата множествена склероза, умишлено прекарвах повече време в банята, надявайки се мръсотията да си отиде 🙂 да, ама не. Неслучайно, името е множествена. Толкова много кал и мръсотия, с един и повече душове, все още, не може да се отлепи от мен. Добро е лепилото. ) И пак тогава, съвсем естествено, нямала съм желание (нито смелост 🙂 ), да се покажа на света толкова мръсна, чак с лекета от някакво много здраво и устойчиво лепило. 🙂

Тогава на “помощ” идва тъмнината, благодаря, че ме покри и скри (наистина, възпитанието ми не позволява да се показвам, чак толкова кална 🙂 ) Смятах го за некултурно. Имало е моменти, когато борбата (на мен с мен, и не само) е била “безмилостно жестока”, но сега избирам да не ги помня (разбираемо е, предвид част от името на диагнозата, такава е работата на склерозата – да не помни :))

Отне си времето, светлината проблясва все по-често и се радвам, че го приех за безапелационно много сложна, детска игра. :.)

От едно време съм притеснителна и срамежлива. Не знам дали съм се изчервявала много категорично външно (едва ли, срамувах се даже от леко червени бузи 🙂 ) Срамувах се от “кривия си нос”, след това и от “големите щръкнали уши”. 🙂 Благодаря за тези бъзици. След време много се смях на тях, после претръпнах. А сега, просто си ги приемам и ми харесват. 🙂

Сега с диагнозата, имаше срам в началото (срамувах се от себе си пред самата себе си). Хиляди бяха причините (любимата ми е как от прилично красив, почеркът ми стана ексцентрично и екстравагантно разбираем 🙂 ) Отне си нужното време (сигурно и споменът за шегите относно носа и ушите ми допринесе 🙂 ) И така, претръпнах и на срама от диагнозата.

От подобно, някакво следващо ниво “тесто”, с което заработи диагнозата, беше (и продължава да е) притеснението. (Ако срамът беше като тежка баскетболна топка и настоятелно ме дърпаше надолу, то притеснението, приемам за по-лека водна топка :)) Например, терапевтите и рехабилитацията. След като дойде диагнозата и се озовах в инвалидна количка (още преди количката разрах, че е необходима рехабилитация, от много препоръчителна, тя също мина на следващото ниво и стана задължителна ). С толкова много рехабилитатори ме е срещало състоянието ми, и благодаря на всеки от тях. И в началото, при всеки терапевт, присъства притеснението. Редно е да е така, според мен. (После и до ранглиста с номера може да се стигне, ако терапевтите нямат нищо против тънкото ми чувство за хумор. 🙂 Благодаря ви от сърце наистина!)

Много тънка е границата между срама и притеснението (досущ като тънката разлика между приятелство и любов. Такава беше идеята първоначално, тази тема ми предложи един скорпион 🙂 И аз, като още един друг скорпион, не можех да не отговоря на предизвикателството. 🙂

Тъкмо завършвах университета, оставаше защитата на дипломната работа (можеше да се отложи малко или, изобщо, да се пропусне, което смятах за недопустимо). Радвам се, че не позволих отчаянието (тогава получих диагнозата) да стане главен водещ на живота ми, от този момент, нататък..,. От чисто човешка гледна точка, е разбираемо да се отчайваш с такава диагноза 🙂

Отчайвала съм се и аз хиляди пъти (последният път беше, когато се опитах да пиша с ръката си 🙂 ) Вечерта след събитието в София и ден преди деня на диагнозата, когато се прибрахме в Севлиево се гледах и по телевизията (изглеждах като чужденка, неразбираща за какво говорят хората. (Или като разглезена принцеса от висшата класа, която не е нужно да произнесе една думичка 🙂 над тези неща е 🙂 )

Благодаря, зарадвах се, когато прочетоха думите ми. Благодаря и за името на репортажа – заглавието се превърна в заглавие за следващата статия 🙂 И понеже отчаянието, по принцип, би могло да е благодатна тема, а аз, (дефакто) забравям бързо и предпочитам да не си спомням хилядите пъти отчаяние. Интересно е как добре помня отчаянието по време на защитата на дипломната ми работа. Точно в този момент, говорът ми се трансформираше и стремглаво се забавяше. 🙂 Добре направих, че не отложих тази защита. Това беше моментът, в който отчаянието имаше някакъв шанс евентуално за главна роля.

Отчаянието присъства и до днес в живота ми, но ролята е просто поддържаща, второстепенна. Благодаря му, че елегантно отстъпи и даде главната роля на новото начало. Всеки нов ден е ново начало. Когато защитих дипломната работа, чувах, че това ще бъде ново начало. Едно от многото нови начала. 🙂

Телефонна връзка, Интернет връзка, жична и безжична връзка. Свързани ? Думите ми звучат като от рекламите в началото на мобилните телефони и услуги, изобщо 🙂 (радвам се, че имам бегъл, детски, съзнателен спомен и за телефоните с шайба)

Скоростта на свързването, все по-бързо, надхвърля и най-смелите ми мечти. Преди няколко дни имаше ден на диагнозата множествена склероза (неслучайно, за едно от значенията на абревиатурата МС използвам много специална :)) Дори и събитие се случи ден преди официалния международен ден на диагнозата (абревиатурата много специална все повече се изпълва със съдържание щом диагнозата си има чак световен ден и празник :)) И извън шегата, трябва да кажа, че е жалко, че броят на засегнатите млади хора от диагнозата расте.

Събитието напълно оправда и надхвърли очакванията ми. Слушах важни и необходими за мен неща, сбъднах едно отдавнашно желание за юмейхо масаж, конкретно от същата жена 🙂 Благодаря и на асистента, който много мило и благородно ме заблуди, че, едва ли, ще има концерт, защото в София вече вали много силен дъжд. 🙂

Прибирайки се вкъщи, спряхме някъде по магистралата и що да видя? След като цял ден всичко и всички на събитието говореха за значението на свързаността, и животинките, деликатно ме подтикнаха да помисля, именно по темата за свързаността.

И пак, благодарение на тази свързаност, гледах онлайн и директно концерта, за който дори се съмнявах, че ще се случи, предвид метеорологичните условия. А така обичам музиката. 🙂 Затова, когато се прибрах в Севлиево, гледах на живо концерта (благодаря на хората, които изтърпяха специалността ми през конкретния ден)

“Да се срещаме с хора, които да са различни от нас и за някакво време ни се налага да ги приемаме каквито са“

От малка, все се озовавам сред много хора, по стечение на обстоятелствата. Обикалях из България и чужбина с школата по рисуване и всички останали детски начинания. След това, студентските години ме срещаха с хора от цял свят, (благодаря, защото виждам “голямата картина”) Обичам комуникацията, обичам чужди езици и т.н. Много ми харесва да задавам прости въпроси на хора от другия край на планетата. (Например, съквартирантка в Португалия беше момиче от Бразилия и за някакво време видях, разбрах и научих много неща “от извора ” 🙂 )

След като дойде диагнозата, говорът ми реши, че ще си почине (знаел е, че мозъкът може да се справи и уважи искането за отпуск). Без значение е какво съм чела и учила за толерантността (сигурно и възможността да виждам голямата картина ми е помогнала 🙂 ) Щом дойде диагнозата, със сигурност, в началото (и по-късно, за малко) имаше остра липса на толерантност от мен самата към мен и състоянието ми. Не съм лъгала, нито съм го крила, но явно, не бях готова да говоря за това (още по-малко готова бях и да пиша 🙂 )

Налага ми се да се срещам с много и всякакви хора, все по-често намирам разбиране (не, не се е върнал бързият говор, все още 🙂 ) Вече от осем години изпадам в различни странни ситуации, необходима ми е малко помощ за някакво (иначе) елементарно действие от ежедневието. Много е хубаво, че дори и най-отвратителните и нелепи ситуации, предпочитам и избирам да не ги помня. За да се съхраня и евентуално, след време, да се смея от сърце.

Та, ето на какво ме научи тази диагноза. Трудното (на пръв поглед) упражнение е толерантността, не е излишна и ненужна информация. Сложно е, но не и невъзможно. 🙂