За силата на думите и силата на гласа

“Повиши” думите си, не гласа си. Цветята растат заради дъжда, а не заради гръмотевиците”.

Не знам дали някога (тоест, преди диагнозата) съм била гръмогласна. Да говоря с висок тон на гласа, да викам, да крещя (досущ като някоя гръмотевица :)), дори и да се е случвало, със сигурност, много бързо е минавало. (И така съм го забравила, че не мога и думичка да напиша за това. :))

Достатъчно за гръмотевиците. (Сега говоря хем бавно, хем тихо, и дори трудно понякога, далеко съм от гръмотевичната сила и скорост на звука :)) По-интересни са ми думите. Когато говорът ми се забави, за някакъв период предпочитах и избирах да мълча, (сигурна бях, че е просто леко неразположение и се надявах да е временно 🙂 )

И понеже предпочитам да не мълча, започнах да използвам думите по друг начин. В началото е било трудно, но сега избирам да се усмихвам и забавлявам. (Смея се без да искам, не е умишлено, нито планирано,. Най-важното е, че не е изкуствено.) Изкуство е да работиш с думите и много хубавото е, че гласът, може да е основен инструмент, но далеч не е единствен.

Надеждата умира последна! Затова съм сигурна, че лекото неразположение, малко по малко, въобще няма да се чувства удобно в моята компания. 🙂