Queima das Fitas – една седмица, която трудно ще опиша; едни емоции, които още по-трудно мога да предам. Но искам да опитам и ще го направя с огромно удоволствие, кеф, любов и saudade. /Португалската дума “saudade” няма точен превод на никой друг език, надявам се до края на публикацията да успея да я “преведа”./
След великденската ваканция /и нашето едноседмичното пътуване/, Коимбра отново се изпълни със студенти и лекциите започнаха. През първия уикенд на месец май бях в Порто. След първото ни посещение в онзи дъждовен ден, сега времето беше чудесно. За пръв път пътувах без Солéн и не бях на мястото до шофьора. Това пътуване беше различно, компанията също – Даша и Томас от Чехия, две момчета от Финландия (Арту и Йоке) и аз. Различно беше и защото за пръв път не бях проучвала местата, където да отидем. Тъй като вече бях ходила, останалите разчитаха, че имам някаква представа от Порто и смятаха, че нямаме нужда от карта и пр. Вярно, имах някаква представа – дъждовна.
Спомням си, че паркирахме в историческия център на града, където паркирането не беше позволено, Томас остави бележка на стъклото на колата “Извинете, 3 минути” заедно с телефонен номер и тръгнахме да обикаляме. Времето беше прекрасно и се уверих, че Порто е много красив град. По традиция се обадих на Нина, като този път тя успя да ни покаже много повече неща. Впечатлявах се от гледките, от цветовете, от настроението, което носеше Порто.
В средата на месец май предстоеше още една едноседмична ваканция. Нямаше преподавател, който да пропусне да спомене Queima das Fitas в часа си, а колегите бяха в трескава подготовка. Бях чувала нещо за Queima das Fitas, когато бях във Варна /от Добо, който беше на Еразъм в Коимбра година по-рано/ и бях останала с впечатлението, че през деня е карнавал, а вечер има концерти. Нещо като карнавала в Рио де Жанейро?!
Бях любопитна и разпитвах португалците в университета, а отговорът почти винаги беше в “Ще бъде нещо, което не си виждала досега, ще спиш през деня, ще си навън през нощта, ще видиш“. Толкова. Без повече информация.
От другата страна на реката, която минаваше през града, издигнаха сцена, където щяха да бъдат концертите. В началото на май излезе и програма с изпълнителите, от които единствено Afrojack ми беше познат. Останалите бяха предимно португалци + няколко бразилци. Имах много големи очаквания, които сякаш се стопиха след като видях програмата. Тогава виждах ентусиазма на колегите в университета, които очевидно подготвяха нещо и се вдъхновявах отново. Когато пуснаха в билети в продажба (пакетни 7-дневни билети), бяха изкупени за 2-3 дни, а за тези, които не успяха да си вземат, остана опцията да купуват билети ден за ден на място.
Датите бяха 9-16 май и на 8-ми започвахме с вечер на специалността. Специалността, в която учех, Comunicação Organizacional, щяхме да бъдем в една от най-големите, дори може би най-голямата, дискотеки в центъра на Коимбра. Вечеря в най-голямата дискотека?!
На 8 май, 2014г. бях в еуфория. Не само защото започваше Queima и не само защото имаше вечер на специалността, която очаквах с нетърпение понеже имах хубави спомени от първата вечер на специалността. Бях в еуфория, защото на следващия ден пристигаше важен гост /Кари, обичам те/. Карина е най-добрата ми приятелка, а какво по-хубаво от това да споделиш най-хубавата седмица от Еразъм преживяването си с най-добрата си приятелка?
Та, връщам се на 8-ми вечерта. Атмосферата в NB (името на дискотеката) беше много, много различна от всички предишни пъти, в които бях я посещавала. Имаше дълги маси за хранене, на екраните отстрани вървяха снимки, с които колегите правеха равносметка за изминаващата учебна година и всички тръпнеха в очакване да стане полунощ, когато да се качим до стария университет, в подножието, на който се намираше NB.
В 00:00ч. започваше т.нар. Serenata – церемония, която поставя начало на Queima das Fitas. Когато се качихме, виждах единствено студенти с обичайните черни наметала. Бяха навсякъде, бяха хиляди и това, което ме изненада беше, че независимо колко еднакви изглеждаха, успявах да различа познатите лица. Отнякъде се чуваше музика – т.нар. fado, традиционна португалска музика. Беше бавна, всички мълчаха и дори плачеха. Уви, не разбирах какво пее някой от някъде, защото не виждах откъде идва тази музика, но ми стигаше да наблюдавам емоциите на всички около мен.
Такова беше дългоочакваното начало на Queima – много емоционално! Прибрах се на сутринта, спах малко и преди обяд се качих на влака за Порто, където около 13ч. трябваше да кацне самолетът с Карина. За пръв път чаках някого на летището /обикновено другите чакаха мен/. Спомням си пеперудите в стомаха ми всеки път, когато поглеждах към таблото с Пристигащи и търсех с очи полет от Лондон /от там идваше тя/. След три месеца, в които почти не бях говорила на български, още по-малко на живо /изключвам Skype/, три месеца, в които тепърва създавах приятелства с много нови хора, най-после имах най-добрата приятелка, тук и сега!
Хванахме влака за Коимбра и отидохме в квартирата. Нямах търпение да я запозная с хората, с които живеех, с моите Еразъм приятели, да я разведа в Коимбра и имах дори план за пътуване, защото трябваше да види колко прекрасна е Португалия в моите очи. Имахме само няколко дни на разположение. Планът беше през деня да пътуваме до “по-важните” градове, през нощта да сме на концертите в Коимбра. /И някъде там да ни остава време да спим./ Още същата вечер отидохме на първия концерт, Карина се запозна с доста Еразъм студенти, които вече бяха чували за нея, както и тя за тях, и си прекарахме много добре.
Нека опитам да опиша обстановката на концертите – една голяма сцена, 4-5 импровизирани дискотеки в шатри около нея и доста места за хранене. Всичко това беше заградено и пропускателният режим бе строг. Строг, защото влезеш ли веднъж за конкретната вечер, излизаш, когато искаш да си ходиш, защото билетът важи за едно влизане.
Следващият ден правеше изключение от плана за пътуване, защото през града щеше да има шествие с камиони, от които португалски студенти ще хвърлят кенчета бира. Трескавата подготовка, в която бяха колегите ми от университета, бе за този конкретен ден,за да направят камиона на нашата специалност много, много красив. Украсата на всеки камионе ръчно изработена от студентите. Всяка специалност от двата университета в града участва в шествието (т.нар. Cortejo), което шествие тръгва от стария университет (до квартирата) и минава през централната част на града. В Cortejo 2014 участваха над 100 камиона, като редът бе предварително публично оповестен.
Когато сутринта на 10 май с Карина тръгнахме за Cortejo, си казахме, че ще гледаме, ще правим много снимки и видео, без да участваме в “поливането с бира”. Така казаха и другите Еразъм студенти, с които се събрахме на място. Така и стана. В началото. Докато камионите все още се събираха и подреждаха, ние снимахме, а площад Praça da Republica се изпълваше със зрители от всички възрасти.
Шествието тръгна, ние се позиционирахме на стратегическо място с чудесна гледка. Имаше оркестранти, имаше музика и всичко беше много цветно. Камионите е движеха много бавно, за да успяват студентите в тях да дават бира на всеки, който си протегне ръката нагоре. Когато видях няколко от Еразъм студентите с бира в ръцете разбрах, че трябва да се отдалеча. Усетих как някой излива бира във врата ми. Изпищях! Но беше достатъчно шумно, за да не чуе никой. Не харесвам миризмата на бира, особено по дрехите си. Нали си бяхме обещали нещо… И тогава още бира, този път по косата ми. И се започна! Прибрах фотоапарата, отидох до поредния камион за бира и поливах когото видя.
Това продължи повече от 3 часа, камионите не свършваха. Бях мокра, цялата миришех на бира, но какво толкова? Всички около мен бяха. И Карина беше. И Еразъм студентите бяха. Освен мокри, бяхме и гладни, но не ни беше удобно да влезем където и да било в този си вид. Само в началото. Видяхме как хора влизат и излизат от всички заведения за бързо хранене във вид, сходен с нашия, и с Карина се “престрашихме” да влезем.
Вечерта бяхме на концерт и на следващия ден разгледахме Коимбра. Старият университет – качихме се на кулата му, откъдето виждаш целия град. На метри от кулата се намира библиотека Joanina, която също е сред важните места в Коимбра – в бароков стил, от 18ти век. После отидохме и до реката и си направихме хубава обиколка. Трудно ми беше да повярвам колко тих и спокоен е градът през деня!
Беше понеделник и дестинацията беше Лисабон. С влака бяхме там за около два часа. Времето беше слънчево, този път щях да разгледам столицата както трябва /последния път, след пътуването в Algarve, едва разгледахме Лисабон отгоре отгоре/. С Карина си бяхме набелязали конкретни места, които да посетим и ги намирахме. Важно уточнение: понеделник е почивен ден за всички забележителности в Лисабон и ние го научихме едва когато вече бяхме там. И все пак, това не ни попречи да направим една много голяма обиколка. /Имаме повод да отидем пак./ Вечерта бяхме в Коимбра.
Бързо свикнах с интензивния ритъм на Quiema – парти през нощта, пътувания през деня. Вече разбирах защо няма лекции през тази една седмица. Беше специална седмица, Карина беше тук и се чувствах “у дома”.
Неусетно дойде време Кари да заминава, но преди да се качи на самолета имахме половин ден за разходка в Порто. Знаех къде да я заведа, какво да покажа и, все пак, откривахме нови неща. Река Douro, която преминава непосредствено до Порто, разделя двата града – Porto, от едната страна, и Villa nova de Gaia, от другата. Преходът между двата града отнема по-малко от 3 минути, с нормална крачка, просто преминаваш по някой от красивите мостове. Порто е известен с едноименното вино Vinho do Porto (Port Wine), а всъщност множество винарски изби, произвеждащи това вино, се намират в Gaia.
Хапнахме в един много малък ресторант на една много тясна уличка. Franchesinha е нещо типично за Португалия и представлява голям сандвич с няколко вида месо, огромно количество пържени картофи и пържено яйце. Колкото и да си гладен, това е огромно ястие за един човек, според мен. Португалците сякаш са свикнали.
Карина отлетя, а аз хванах влака за Коимбра. Бя щастлива, че споделих тази вълшебна седмица с нея. Quiema das Fitas категорично бе нещо невиждано за мен досега. Не исках последната вечер от Quiema да свършва и сигурно затова стоях на концерта до сутринта . Слънцето изгряваше и наистина трябваше да си ходим.
Та, ако се върна на това, с което започнах – значението на saudade. За мен, saudade е онова чувство, когато си много тъжен, че е дошъл краят на нещо прекрасно и все пак се усмихваш, дори и само вътрешно. Усмихваш се широко! Истината е, че Saudade е емоция, която всеки усеща сам за себе си. От деня, в който приключи Quiema das Fitas 2014 я усещах всеки ден. Повече или по-малко, но я усещах. Ако трябва да разделя Еразъм на две части, то ще са Преди и След Quiema das Fitas.
Mon Georgieva 