mongeorgieva Индия, Пътувания

Истински индийски истории – как се облича индийско сáри?

Гордата майка, за която вече писах, се казва Мéрси. Важно е, защото тази жена бе неотлъчно до мен през целия ми престой в Индия и вероятно ще присъства във всяка история. Та, благодарение на Мéрси за пръв и единствен засега път облякох истинско индийско сáри.

Наближаваше някакъв индийски празник и съботата щеше да е малко по-тържествена. За целта жените ще са със сарита, толкова знаех. Мéрси каза, че ще ми донесе нейно сари и ще опитаме да го облека. Повечето индийки около мен казваха, че няма да успея, отнемало поне половин час и пр. Което, обаче, ме амбицира още повече, ставаше все по-любопитно.

Мéрси донесе една торба с 5 сарита и можех да избирам. Не очаквах точно това – 5 топа плат и аз да си избера цвят. Сега ли щеше да го шие?! (знаех, че има шевна машина в тях и обича да шие, обаче нямахме време, нито пък имаше нужда).

Очевидно изобщо не бях запозната. Никога не съм си представяла, че онези красиви “рокли” на индийките, които бях виждала из Интернет, далеч не са рокли, а са обикновени парчета плат. Много големи, много красиви, с хубава бродерия… И все пак, парчета плат.

Отне ни не повече от 10 минути. Мéрси знаеше какво да прави, от мен се искаше просто да стоя права, за да е удобно за нея. Въртеше се около мен, правеше части от плата на хармоника, подпъхваше го, вдигах си ръцете, свалях ги, карахме се с нея, смяхме се… и готово! Чувствах се безкрайно странно и неудобно в това нещо и със сигурност следващия път ще внимавам повече, защото сега не мога да го повторя.

This slideshow requires JavaScript.

Удобно, неудобно, изтърпях го за около 2 часа. Беше толкова задушно и с един топ плат отгоре си се чувствах нелепо. Оказа се, че не само по филмите носят сарита – напротив, защото имаше индийки, облечени така всеки ден. Беше им леко и удобно така, стъпваха фино и грациозно сякаш излизат от най-хубавата приказка.

Лично за мен, всичко това не беше просто проба на традиционно индийско облекло. Не ставаше както с тениската и дънките за 38 секунди, факт. Това, което жените в Индия правят, някои ежедневно, ще нарека с една дума – това е изкуство.

mongeorgieva Индия, Пътувания

Истински индийски истории – прозорци без стъкла, шапка от пластмаса и една горда майка

Домът й се намираше прекалено близо и все някога щеше да ни покани. В един слънчев ден това се случи. Не съм сигурна дали беше покана или бяхме прекалено настоятелни  (аз със сигурност)… И все пак, тя се радваше, че отиваме.

Беше пусто, буквално беше нищо, селски път от миналия век с интересна растителност. В това нищо стигнахме до две едноетажни постройки. В малко по-голямата и по-приветлива живееше сестрата на мъжа й и семейство им, а ние отивахме към следващата. На входната врата ни посрещна възрастен мъж с много готина шапка. Беше свекърът й, който изобщо не ни очакваше, обаче се зарадва.

Когато влязохме, дъщеря й с впечатляваща скорост разтребваше стаята. И то как – пъхаше абсолютно всичко под дългата маса, а за финал я обиколи, за да се увери, че покривката е изпъната максимално добре. Толкова беше сладко. Тогава момичето беше само на 5 години и въпреки това, знаеше какво да прави. Помогна на майка си да ни настанят, за целта донесоха от някъде три стола, подредиха ги до стената и ние седнахме. Настъпи неловко мълчание.

За кратко. Майка й отиде някъде, а малката остана при нас и въпреки, че не говорехме езика й, се разбирахме. Едва ли си правеше селфита често, но мисля, че й хареса, защото доста снимки си направихме. Не се чувствах удобно да започна да снимам обстановката, не беше и нужно. Знаех, че са бедни, сега го видях. Беше ми казвала нещо за прозорците у тях, обаче английският й не беше добър и реших, че е излишно да се мъча да я разбирам. Сега видях, че прозорци имаше, обаче без стъкла.

Майката се върна доволна и малко притеснена. Носеше две торби с индийски орехчета. Самата тя беше предложила да ми даде малко преди да си тръгна за България. Сега торбите бяха само две, защото аз нямаше да си заминавам скоро, а тя искаше да даде и на другите българи. Извади един орех, за да видим какво и как се прави с него. За нас тримата беше интересно, а през това време малката вече подготвяше следващото си изпълнение, защото като всяко дете искаше вниманието да е върху нея.

Беше се изправила и гордо, но и срамежливо, показа на всеки вероятно първата си грамота. Спомням си, че беше сертификат за участие в нещо и за пръв и единствен път видях как се изписва името й, тоест имената, защото са две – Emmy Rose. До този момент мислих, че името й е Емирос и свикнах да с тази мисъл. Помолихме я да позира за снимка с грамотата и тя беше щастлива. Така й се отдаваше, толкова естествено и непринудено.

This slideshow requires JavaScript.

Очите на майка й се насълзиха, тя се постара да остане незабелязано, обаче я познавах и само се усмихнах одобрително. Така си говорехме с нея. И се разбирахме.

Преди да си тръгнем свекърът й, който ни посрещна отвън, също бе “фотомодел” за една-две снимки заедно с готината шапка, която се оказа от пластмаса – за да пази от дъждовете в дъждовния период, които почват за секунди и след малко отново изгрява слънце…

FB_IMG_1494336265457

 

Толкова различен свят…