Month: November 2022

“Често попадаме в ситуацията всичко или нищо по отношение на навиците ни. Проблемът не е в “подхлъзването”, проблемът е в мисленето, че щом не можеш да направиш нещо перфектно, то не трябва да го правиш изобщо.”

‘Всичко или нищо. Останалото не си заслужава.’ Тези думи твърде често съм си повтаряла в младежките си години, от малка съм “перфекционист” по мой си начин.

Сега, когато съм с диагнозата и ходя на рехабилитация, място за перфекционизма от едно време, няма. (Забравила съм го, осъзнато трябваше да си отиде. Само терапевтите могат да кажат колко и дали съм го “забравила. 🙂 )

Много “възли” завързва и натрупва перфекционизма. Не става без “нужното време”, за да се стигне до осъзнаването. Това е дълъг процес, продължава и занапред. Така се случва с мен и в този момент. 🙂

Според мен, ако съм забравила нещо, това е само наименованието. Сега го наричам осъзнат “перфекционизъм”. Хубаво е, че има осезаема разлика.

“Винаги помни, че настоящата ситуация не е крайната ти дестинация. Най-доброто тепърва предстои.” 🙂

Оплакването остава в предишното десетилетие. Сега съм в ново десетилетие, реално нищо не се е променило. Същата съм, но не съвсем.

Да, винаги контролът играе важна роля в живота ми. Бяхме се “сработили” добре заедно. Сещам се за елементарни спомени, първо от ученическите години (помагала съм и от опит мога да кажа, че помощта и подсказването, не се осъществяват без контрол. 🙂 ). Студентските години, по подразбиране, се нуждаеха от още повече контрол. Така се чувствах добре.

Може би, точно това успешно сработване и “обич” между контрола и мен, доведе диагнозата МС. В случай, че идеята е била безкомпромисно да разрушава, аз съм доволна, че преди да седна в инвалидната количка, просто се клатушках и залитах. (Неведнъж ми беше задаван въпрос дали съм пияна.. 🙂 Само се усмихвам и днес. )

Сега, само засега, не успявам да съм напълно независима, съответно ненуждаеща се от чужда помощ съм. Признавам го, осъзнавам го, а хубавото и много важно е, че контролът на съзнанието е доволен от съвместното сътрудничество. Продължаваме добре да се “сработваме”. Благодаря, за което, успя да осъзнае, че почивката и паузите, .”дават повече, отколкото отнемат”.

Най-доброто винаги предстои. Междувременно, настоящата ситуация дава много повече от въпросното най-добро. 🙂

“Твоята различност често ще бъде пред теб. Другите хора в стаята първо ще “виждат” нея, а след това ще видят теб. Което те оставя с нова задача – преодоляване. И, почти по дефиниция, изтощаващо е. Резултатът, като стане въпрос за оцеляване, ставаш бдителен, разбираш как да пазиш енергията, да броиш всяка “стъпка,” и в сърцето на всичко това, лежи главозамайващ парадокс. Щом си различен, “условието” е да си бдителен. Дори и се изисква смелост.. .”

Не е лесно. Със сигурност е трудничко, неслучайно множествената склероза се наричана “болестта с над 1000 лица”. Думите в началото са от новата книга на Мишел Обама, в самото начало се споменава за вече покойния ѝ баща, живял със същата диагноза. Забавно е и се радвам, че повече се говори за недоразумението, което се случи също и при мен. (В началото се “впечатлявах” от твърденията за неизвестността около същата диагноза. Благодаря на “нужното време”, заслужава уважение. 🙂 Щом се е срещало при предходни поколения, не е толкова уникално, уважаеми медицински специалисти. 🙂 Неизвестните са много повече от 1000 лица и от опит казвам, че бдителността е много важна част от такъв живот, а още по-важна и изискваща си нужното време, зе смелостта. 🙂

“Падаш, ставаш и продължаваш”, за никой случай не са празни приказки. Различността те лишава от много контрол, който иначе е бил важен за теб… “Когато се различаваш, чувстваш, че сякаш живееш на друга “карта”, други предизвикателства, а понякога може да чувстваш, че карта изобщо няма.

Лично за себе си ще кажа, че разбирам защо ходех на уроци по рисуване. 🙂 Учих се да рисувам “карти”, продължавам и до днес. Благодаря. 🙂

“Разликата между училище и живота – в училище учиш урок, след който следва тест. Животът, първо ти “дава” тест, за да научиш урока си.”

Забравят се трудностите от времето в училище. Но, според мен, е добре и дори е препоръчително да ги има. Така е с “прохождащите” малки ученици. (Спомням си “едно време”, в началните класове тежки раници с учебници и тетрадки, се промъкваха към класна стая. Дори и с “тикане”. 🙂 )

Лесно или трудно е “упражнението” с тежката раница, няма да коментирам. Интересното идва после. Тежката раница я няма, вече се смята, че си напреднал. Няма нужда от раница, минаваш на следващо ниво и пак е нужно да тикаш, този път голяма кръгла сфера. По принцип се движи по-лесно и бързо (зависи и от какъв “материал” е тази топка). А най-важното е, че се оказва хитра – лесно се “търкаля” напред, но какво пречи да промени посоката? Ако материалът е много “тежък”, директно те “премазва”. 🙂 Неслучайни са думите, че каквото сам си направиш, и “най-големият ти враг не може да направи”. 🙂

Затова и погледът върху голямата картина остава силно препоръчителен. Спомените как съм “тикала” една раница до училище и обратно, благодаря за тях. Благодаря също и за “теста”. Уча много уроци и още повече ще научавам. 🙂

“За да се разрешат някои предизвикателства, трябва да се надраснат.”

Благодаря на осъзнаването затова, че се случва. Не се притеснява, “забравило” е какво означава да чувства неудобно. 🙂

Нямало е как да избягам от диагнозата, приемам го сега. В началото едното е, че бях млада (21 години). Здравословното състояние беше основното предизвикателство и ангажираше всеки мой ангажимент. (Не мога да забравя как защитавах дипломната работа в университета. Обясних положението си ректора на университета, но единственият начин да се дипломирам беше да говоря пред преподавателите. Можеше да се отложи, тъкмо тогава започвах да говоря бавно, забавено защитавах работата си. Благодаря, че всички в залата, затова, че “съсредоточено” ме слушаха. И до днес, не знам, нито искам да знам защо ректорът напусна залата преди да започна да говориш. 🙂 Благодаря, има някакъв смисъл.

Отдавна е било това, а предизвикателството няма как да изчезне. Осъзнаването, обаче, е необходимо. Отнема си “нужното”. Съгласна съм, приех и това.

“Колкото по-реален ставаш, толкова по-нереално става всичко.”

“Искам да съм като слънчоглед, за да мога дори в най-тъмните дни, да стоя високо изправена и да намирам слънчевата светлина.”

Помня тези думи от детските си години. Чувала съм ги десетки пъти и още толкова пъти си ги разбирам според ситуацията (и според възрастта) :). Когато бях одобрена за Еразъм в Португалия, а и през шестте месеца, прекарани там, все по-лесно търсех и намирах положителното. (И до днес, мога да казвам, че съм се ядосвала и плакала, че когато изпуснах спирката на влака. Говоря с искрена усмивка и знам, че има някакъв смисъл.) Според възрастта с удоволствие ще наблюдавам осъзнаването на “паметни” ситуации. 🙂

Когато диагнозата дойде в живота не искам и не мога да лъжа – през доста тъмни дни съм преминала. Така е, всяко човешко същество не е лишено от “тъмни” и “светли” дни. Сещам се, че през 2014 година в “адски” дългото пътуване във влака е проникнала слънчева светлина. И един слънчоглед със сълзи в очите и плахо зараждаща се идея да пише за случката.

Благодаря на жената, която проговори на английски с думите “Сега си поплака, но после дълго ще се сещаш и ще се смееш ” 🙂

.

“Краткосрочното мислене ти казва: – Поничката е вкусна, изяж я!, краткосрочното мислене ти казва: – Една тренировка не е от значение, мога да я пропусна! Краткосрочното мислене те окуражава да взимаш краткосрочни емоционални решения, които те нараняват в дългосрочен план. Мисли стратегически, мисли в дългосрочен план. Действай стратегически, подобрявай се в дългосрочен план. Нужно е да печелиш битки, за да спечелиш войната.. .”

Не съм приемала диагнозата като опонент във война. Най-напред, не притежавам военни умения, само съм чувала разказите на предходни поколения и на чужденци, в чиито държави съществува подобно нещо. (А, и болногледачките ме наричат “генерал” 🙂 Усмихват ме. )

И още, няма как да приемам диагнозата за опонент, защото е нелечима. Абсурдно “смешно” е животът ми да бъде война. (Нелепо е, но се сетих за Троянската война! 🙂 ) Достатъчно е, че ми липсва “военно образование”.

“Нужно е да вършиш неща, които не +намираш” за необходими. … Трябва да излезеш от удобната и пристрастяваща комфортна зона! “

Не е за мен краткосрочното мислене. И затова, диагнозата добре си “изиграва картите”. Благодаря на всички, които са част от “играта”. 🙂

“Да си на 3+ е по-яко, отколкото на 2+..”

Благодаря за юбилея, който трудно бих забравила. На входа на центъра за рехабилитация бях “посрещната” от “купчина” балони. Дори не бях си мечтала за така запомнящ се старт на деня. 🙂

(Такива балони визуализирах в съзнанието си, съвсем друг беше поводът – медицинска интервенция за разширяване на кръвоносен съд от “балон”. Чувах такива думи от медицинските лица и понеже не съм от тях – не разбирах нищо и работих с въображението си, 🙂 По сходен начин, най-буквалният, приемах думата балон. 🙂 Благодаря за проф. Иво Петров и екипа му. И се извинявам за забавния си медицински речник. 🙂 )

Богато въображение наред с “остро” чувство за хумор. На балоните се радват малките деца, по принцип. Радвам се, че направих проста визуализация за думата “балон”, що се отнасяше до медицинската работа. За да мога да се радвам, като дете на купчината балони, с която започна юбилея. 🙂 Без значение остава остаряването. Благодаря много!

“Не е от значение какво гледаш, важно е какво виждаш.”

Вазата е счупена, напукана и “грозна”. Общоприето е, когато нещо се счупи, просто да се изхвърли. Това очаква и счупената ваза.. 🙂 (“Не е културно да се намира на видно място” – така съм възпитавана ѝ все държа на културата и днес.

Когато при хората се появи здравословно “недоразумение” става ясно, че разлика между гледането и виждането, наистина, има. Лично за себе си казвам, че трудно “допуснах” инвалидна количка в живота си. Много трудно, че чак не ми изглеждаше възможно в началото… (Опроверга се от части ходенето до Индия… 🙂 Но още време ми беше нужно.. )

От детските си години хората са любопитни и любознателни. Гледат и разглеждат с интерес. “Смешен” спомен е как съм изглеждала в университета в Португалия, когато започнах. От днешна гледна точка си давам сметка, че всичко е било подготовка. Благодаря, за което, научило ме е на (достатъчно) много.

Радвам се за това, че “гледането” ме е подготвило. И пак знам, сигурна съм, че нищо не знам. И дори инвалидната количка не успява да ме спре да “уча” (да, опитва да ме “спъва” понякога, но го прави, за да не скучая 🙂 )

Бях част от публиката на събитие, което е дългогодишна мечта (на Биляна Савова 🙂 … И не само. Точно по този начин смисълът намира място в началото на новото десетилетие за мен. Благодаря! 🙂

Визуализациите със сигурност помагат. Ще спомена от личния си опит за какво се сетих. Много “хитро”, защото бях съвсем малка ученичка тогава. Дете, неосъзнаващо мисленето си, все си мислеше как живеят хората в инвалидни колички. Защо за Бога си задавах този въпрос, докато същевременно вървях много бързо за урок или училище (от едно време не обичам закъснявания 🙂 ). Обикновено, бих могла да мисля за новия урок и предстоящото ми изпитване.

Събитието вчера говореше за визуализации и реализации, наред със силната вяра. Няма да кажа, че не научих нищо ново (няма да го кажа!.. ). Предвид, че беше вторият ден от новото десетилетие мога да кажа, че дойде точно навреме. “Потвърди”, че приемането има своето място и по този начин лично аз не се чувствах не на мястото си. Даже и за инвалидната количка е лишено от смисъл да се споменава. 🙂

За мечтите има смисъл да се говори. Радвам се, че бях част от дългогодишна мечта, видях с очите си, че от визуализацията наистина може и става реализация. Благодаря на всички лектори и участници. И на себе си благодаря, че видях реално сбъдната дългогодишна мечта. Вдъхновяващо е. 🙂