Month: February 2023

“Всеки човек има идеи, малко хора правят планове за идеите си и още по-малко хора действат за изпълнението им.”

Похвално е да имаш идеи, спомням си, че едно време в училище учителите искаха идеи от учениците. “Е, добре де, защо тогава е учител, а пита мен за идеи?”. “Казвала” съм си го, вероятно, като всяко дете. 🙂 … Растейки, започваш да правиш планове, така идеите евентуално биха могли да се случат…

.(Лично аз не съм правила сериозни планове да издам книга, въобще… Скорошен спомен за рехабилитаторите е как исках само тема, по която да пиша в блога си… Два месеца по-късно, отново съм на рехабилитация, вече дори не питам за теми, просто донесох първата си книга. 🙂 )

Та, приемам, че съм действала за една дългогодишна мечта. Идеята е съществувала неосъзнато, неколкократно не се е приемала от самата мен. Доволна съм, че дългогодишната идея, с помощта на осъзнаването, тук ще спомена диагнозата… Идеята се изпълнява и едва, само първата книга става реалност. Продължавам…

Ще се радвам да събирам теми, все пак. Това, че не съм попитала, не означава, че не бих написала нещо.. Благодаря за вдъхновението

“Положете дължимата си грижа, но не позволявайте на анализа да попречи на действията ви.”

Връщам се назад във времето и се сещам за “всякакви” анализи – в училище бяха анализи на литературни произведения, в университета, сякаш, за някакви статистически анализи ставаше дума. Още повече, когато търсиш работа и в това време си студент, интересно е колко и какви анализи “минават” през ума ти. Благодаря за опита, полезно е.

За още “по-интересно” намирам времето след поставянето на диагнозата. Истина е, че не може да ми е скучно. Уча се, отново, да правя елементарното, но са нужни такива модификации и изменения, че да стане още по-просто. (За човек, който преди смяташ, простостотата за нещо обидно, сега е нещо, което се “търси”).

Благодаря също на “коренчето стоицизъм“, откъдето и да е дошло в мен. Сигурно затова и идеята да имам книга някой ден (така съм се шегувала и не съм го приемала за сериозно занимание)… В същото време, стоицизмът не позволява да бъда “опитно зайче” и да опитвам експериментални лекарства. Благодаря. Доволна съм, че възможностите “растат” прогресивно с впечатляващ темп.

“Животът често се състои от малките преживявания, а не от големите неща, които правим.”

Обичам да “виждам” голямата картина. Умение, което не трябва да представлява трудност, по-скоро необходимост (дори наложителна, когато се налага). 🙂 В детството кадастроните от уроците по рисуване, ходело им е да бъдат наричани “голяма картина”. … Не знам колко броя големи картини съм нарисувала, без значение е. Беше ми приятно.

Изглежда, че са били достатъчно рисуваните “големи картини”, явно и възрастта ми има част от “думата”. Издадох първата си книга и тя е “купчина” от малки преживявания. Разноцветни истории и малки преживявания, заради които голямата картина не е монотонна и скучна, най-вече за мен.

“Малките преживявания оформят дните ни, и в крайна сметка нашите животи. Важно е такива моменти да се забелязват и оценяват, а не да се фокусираме само над големите неща които правим.” Тук трябва да се “вмъкне” диагнозата, за да обясня. Да, в началото е стряскащо, трудно и т.н. и сега е разбираемо защо фокусът ми се задържа там достатъчно дълго именно там…

Сега, диагнозата не е изчезнала (и няма как, нелечима е …. засега). Хубавото е, че не е “така важният” фокус. Само заден фон е – щом не се лекува, може да придаде някаква важност. Помня от уроците по рисуване, че се обръщаше внимание на фона. Нищо особено, по подразбиране и “освобождаващо”. Първата си книга, неслучайно, нарекох “издишване на трупаното досега”.

“Всеки специалист в началото е бил начинаещ“

Именно овладяването на основите е начинът, по който ставате “експерт”. Много не са в стила ми подобни думи, затова се връщам в началното училище и благодаря, че там, несъмнено, съм получила важни и стабилни основи..

Върху здравите основи всеки сам, рано или късно, преценява и решава къде да влага усилията си. Така се случи с мен, по време на висшето образование във Варна. Стаж и работа, които ме научиха как да пиша и даже да направя блог. .(Сещам се, че имаше подхвърляния от колеги за моя книга… някой ден, като остарея, казвах си аз 🙂 )

Сега, когато започнах третото десетилетие на живота си, издадох първата си книга.. Но не се чувствам стара, щом имам “що годе пресни” спомени от началното училище. Явно съм достатъчно остаряла. … Много далеко съм от експертите, нито искам да съм “експерт”.

С диагнозата ми мисля, че е подобно. Начинаеща бях през първите месеци, начинаеща съм при всеки нов рехабилитатор. “Сигурно” затова ми казват, че изглеждам по-малка. Благодаря за комплимента, харесва ми, защото детското съзнание е най-чисто. (Досущ като моето съзнание ).

“По-добре започни да работиш върху нещо с колкото знания и ресурси са ти на разположение, отколкото да чакаш за перфектния момент или перфектната идея, тъй като може никога да не дойдат.”

Когато сме в училище, всеки “минава” през грешките и корекциите на червения химикал. Вниманието няма как да не бъде привлечено. Лично аз се сещам, че бях “гладна” за такива корекции, търсех ги. (Помня, с разнообразни цветни химикали и маркери подчертавах важното за научаване).

По подобен начин “разглеждам” ситуацията: диагнозата и първата ми книга. Радвам се, че идеята за книга съществува далеч преди появата на диагнозата. Направих си блог и започнах да пиша, харесваше ми. Обаче, диагнозата се появи и опита да ме откаже от идеята. Да, успя за някакво време. Не отричам.

Сега е факт, че диагнозата се “разполага” с ресурсите, а по време на рехабилитация се “запознавам” с необходимите знания. Сякаш пак съм на училище, а аз обичам да уча. Благодаря за подкрепата!

“Страхът устоява на движението напред. Винаги ни върти в един кръг. Не съществува излизане от кръга без куража да се продължава напред… Освободи се, имай план за играта, едно ново предизвикателство е един нов опит. Бъди смел и прояви куража си.”

“Познавам” страха – от хитовите чужди филми, едно време, когато нямаше Интернет и филмите се гледаха на видеокасети (евентуално, стига вкъщи да имаш видео.. лично аз не помня да съм имала). Интересно защо съм категорична, че този инструмент, едно време, е служил за гледане на филми, всяващи страх – ужаси хоръри и т.н., с новите си наименования…

От днешна гледна точка се усмихвам и “смея” на детските си страхове. Уж пораснах (на 21 години бях, когато диагнозата дойде в живота ми) и страхът остана “без значение”, дори да съм смятала филмите за ужасите, че са твърде нереални и прекалени… Все пак, разбрах, че страхът наистина може да устоява, има много видове страх. В последните дни е актуална думата “земетресение”. Също актуален е страхът от земетресение.

Намирам логика в думите за страхът че, “устоява и възпира движението напред“. Не отричам, че е било така и при мен. Например, страхът от гръмотевици – не знам дали и как, изобщо, щях да съм го преодоляла, без ходенето до Индия, свързано с диагнозата.

Сега пак се случва да се “страхувам” и го наричам осъзнат страх. Смятам, че е “препоръчителен” и именно така се появява куража. Не искам и не мога да съм безстрашна, в чисто човешки аспект страхът може да е полезен. Стига просто да бъде осъзнат. 🙂 Благодаря на куража.

“Дизайнът е итеративен процес. Една идея често надгражда друга.”

Според Уикипедия, “итерацията е термин, обозначаващ, най-общо казано, повторението на даден процес. Итерацията е стъпка в процес, който се прилага най-често за решаване на количествени проблеми и който се повтаря няколко пъти. Всяко повторение се нарича итерация.”

Технологичният 21 век изобилства от примери итеративни процеси – смартфони, таблети, смарт часовници, безжични слушалки, плазмени телевизори, монитори, километражи… И т.н., и т.н. … Радвам се, че съм от поколението, което наистина “изживява” смелите мечти – като дете съм гледала филми, в които актьорите имат много модерни и нови телефони. Мислех си тогава, че, евентуално, след 30-40 годишната ми възраст, може би, ще го има в България. Е, изпревари “прогнозите” ми, за да не ми бъде скучно.

Сега, диагнозата се намесва, за да “разясни”. Странно е, наистина, но е необходимо. Нуждая се от болногледачка – ок, достатъчно. Не трябва и не е правилно и логично, при положение, че диагнозата е “нелечима”, една-единствена болногледачка да се грижи за мен. Трудно е за разбиране и още по-трудно е за обяснение, кому е нужно, все пак? Лично при мен, най-трудно е “приемането”.

Итеративен процес е животът ми, благодаря за това, че не е скучен.

“Не е дължина на живота, а дълбочина.”

Нося в себе си детската енергия и ми дават по-малко години (за възраст имам предвид) и в същото време пиша доста “философски”, като опитен, много по-възрастен човек. Така казват околните на мен… Благодаря!

Идеализъм се долавя понякога в мисленето и разсъжденията ми. Така например, що се отнася до борилите се за освобождението на България, ето простичък пример. Нито Васил Левски, нито Христо Ботев и т.н. са отдавали значение на дължината на живота си… (Ама ги познаваме и днес 🙂 )

Сега, ще говоря лично за себе си и за това, на което ме научи диагнозата. Няма да казвам, че също като Левски и Ботев съм идеалист, несериозно би прозвучало подобно твърдение. Чак грозно смешно… Все пак, научих, приех и осъзнах, че фокусът ми е важен. Много важен и се радвам, че специално с първата ми книга се случи. (Както преди много години Левски и Ботев са били фокусирани върху Освобождението на България).

Ето така разбирам дълбочината на живота. Няма да бъда напълно разбрана, приемам го. 🙂

“Огънят, на който готвим, е същият, който изгаря.”

Изключително важна е връзката между преподавателя и учениците. Не, работата на учителя не е да бъде огън, а само искрата.От нея се нуждаят “правилните” ученици за конкретен предмет в училище. Сещам се, че бях една от малкото от класа, които си “запалваха” огън и се “топлеха” от искрата на математиката. Повечето съученици се “подпалваха”, “изгаряха” и т.н. … Същото е с огъня, на който готвим, обаче можем и да се изгорим. … (Чак сега допускам, че разбирам защо едно време учителите в училище са били “скучни” и не споделяха много с нас. 🙂 )

Спомням си, че в Португалия палихме огън на плажа около Лисабон, за да се топлим и да печем някаква храна. Огънят и океанът – не знам защо е такъв ярък спомен, не знам дори и как се пали огън, само наблюдавах.

Като друг вид “огън” приемам диагнозата, но пак е нещо такова. “Сготвих” първата си книга, заради това, че ми дава свободно време и вдъхновение. Може би диагнозата е просто искрата, която да запали някакво вдъхновение. … А аз благодаря за подкрепата, която също допринася за вдъхновението.

“Наблюдавай мислите си, но не ги абсорбирай.”

Водещ фактор отново смятам, че е възрастта. Когато си в училище, учиш таблицата за умножение до такава степен, че буквално е “абсорбирана”. Лично при мен, и в ученическите, и в студентските години, радвам се, че съм “придобила умението да правя смислен, за мен, подбор, коя информация заслужава да бъде “абсорбирана”.

Винаги съм “наблюдавала” мислите си (сещам се за раздяла, която трудно преживявах, дълго време мислех и премислях). Също наблюдавах много внимателно и мислите за първата ми книга. Наистина, идеята може и да е съществувала отдавна.

Но диагнозата влезе в живота ми и се опита да привлече цялото ми внимание към нея. Признавам, че успя. За кратко, може би. … Сега, “трансформира” се във вдъхновение за първата ми книга. (Преди няколко месеца в рамките на събитие за визуализациите, мислите за книга се появиха отново и директно бяха “абсорбирани” и реализирани). Благодаря за подкрепата.

И щом Марк Аврелий, римски император, преди много векове, назад във времето, казва, че “нещата, за които мислим “определят” качеството на нашия ум, а действията ни са “оцветени” в същите цветове” … Истина е, че е важно да наблюдаваме мислите си. С осъзнаване и без абсорбиране. Не и на всяка една мисъл.