Моята португалска приказка – три години по-късно…

Част първа на моята португалска приказка написах в края на далечната 2015г.. След онази лесна равносметка за 156те прекрасни и незабравими дни, които изживях в Португалия, последваха събития, които станаха повод за още равносметки… Три години по-късно стигнах и до последната част 12! Това е един много специален послепис на португалската приказка, която изживях, запомних и в продължение на 3 години разказвах  – това време стана красноречив повод за нова равносметка…Не подозирах, че ще пиша за нещо такова, ама нали приказките имат “интересен” финал. Затова, продължавам напред…

На 17 юли, 2014г. стъпих на българска земя. Радвах се, разбира се! Семейството ми беше тук, големият куфар, който пратих с куриер също вече бе пристигнал вкъщи и ме очакваше. Връщах се към предишния живот. Де да беше лесно… Никой вече не говореше на португалски около мен (и абсолютно нормално), ама това адски много ми липсваше! Затова пък аз говорех непрекъснато – не на португалски, говорех за Португалия. Неколкократно различни хора забелязваха дори, че говорът ми е различен, говорех доста по-бавно от преди. Не се изненадвах, бях подготвена с някакъв отговор, защото още в Португалия Томас (Чехия) отбеляза, че звуча много по-спокойна, отколкото в началото. Португалия и всичко португалско просто ме успокояваха. Искаше ми се и наистина вярвах в думите, станали нещо като девиз на приключението ни Keep calm and just chillax!

Не съм сигурна дали мина и месец от прибирането ми в България, когато ми поставиха диагноза множествена склероза. Не знаех много, даже нищо, за това нещо. Как, защо, какво следва? Задавах си нормалните въпроси, на които не получавах ясен и адекватен отговор… Оказа се, че отговорите на тези въпроси са широко отворени и се дават от мен за мен. Ако искам, ако мога..

И се връщам към историята. Остана ми 4ти курс в университета във Варна, чудех се дали и как ще приравнят оценките от семестъра в Португалия,. Нямаше проблеми. Завърших и 4ти курс, остана само дипломната работа. Защитата оставих за по-късната сесия през септември, първо, защото не се чувствах достатъчно подготвена, и второ, защото някакви симптоми опитваха да стават постоянни, а аз мислех, че просто е нужно време и всичко ще се нареди. Доста хора ме съветваха да отложа защитата за следващата година, но не го направих, това означаваше да чакам още година за дипломата си и по-важното – симптомите деликатно прогресираха и нямаше как да знам какво ме очаква догодина по това време… Сега ще кажа, че решението ми е било правилно.

Португалската приказка продължаваше. Даша и Томас дойдоха в София при техен колега и приятел от Чехия, който сега беше в България отново по Еразъм. С тях пътуваха още едно момиче и едно момче. Момчето твърдеше, че ме познава от Коимбра, когато е идвал на гости на Томас по време на Quiema das Fitas. Тогава сме се запознали, защо не си спомнях? До момента, в който ей така между другото, спомена, че е братът на Томас, така всичко се подреди и се сетих! Та, посрещнаха ме на централна автогара в София, бързо намерихме заведение с българска кухня, това искаха да опитат, и изобщо забравихме, че е минала повече от година от последната ни среща. Плановете, които се правеха на всяко парти за изпращане, наистина, и сякаш с лекота се случваха. А това беше най-интересно и любопитно за момчето, което в този момент беше Еразъм студент. Как толкова хора, идващи от най-различни държави и говорещи на различни езици, продължаваха да се търсят. Тайната, може би, се нарича Коимбра, Португалия.

Хапнахме, говорихме, припомняхме си забавни моменти, планирахме кога ще се видим пак и най-важното – кога отново ще отидем в Коимбра? Стана време за последния автобус към Севлиево, изпратиха ме до автогарата, качиха ме на автобуса и се разделихме сякаш още на следващия ден щяхме се видим.

This slideshow requires JavaScript.

Комуникацията с ЕРАЗЪМ студентите продължава и до днес в онази група, която Арту (Финландия) направи още в Португалия, докато семестърът за всички нас си “течеше”, а аз тогава, все още, дори не използвах Whatsapp, но се научих… Хората в тази група бяха едни от първите, с които споделих какво се случва с мен и здравето ми. Първо на тях казах, че заминавам за Индия…

В Индия имах цялото време на света, Мечтаех си да отида там, исках да обикалям и т.н., различно е, интересно е. Убедих се в това и от мъничката част, която видях. И тук не липсваха разни истории за разказване, опитах. Обаче португалската приказка (тогава бях написала едва 5-6 части) не излизаше от главата ми. Не очаквах, че след като се върна, ще съм във състояние да продължа. Мислех, че спомените ми няма да бъдат вечни. В Индия прекарах времето си в учене на… португалски! Грижливо подчертавах важното в помагалото, което си носех от България, разбрах, че в Индия има цял щат, макар и най-малкият, който близо 500 години е бил португалска колония и неколкократно индийците ми задаваха въпроса “Ходила ли си в Гоа? Трябва да отидеш, ще ти хареса!”.. Вероятно мястото е запазило нещо португалско…уау!

This slideshow requires JavaScript.

Защо разказвам всичко това? Красиво би било да приключа с предишната част – край, финал, равносметка и готово. Да, ама не. Животът има други планове…Планове, които промениха мен и хората около мен, научиха ме на много и категорично ме извадиха от комфортната ми зона. Истината е, че истинската равносметка успявам да направя сега и вероятно, няма да е последната. Благодаря на моята първа португалска приказка, че упорито ме преследва до последно…Очаквам следващата!

Advertisements

Португалска приказка (последна част 12 – край, финал, равносметка)

Всяка приказка си има своя край, както се пее в една песен. Дойде краят и на тази…

Рано сутринта на 17 юли, алармата звънна и аз доста стриктно станах, оправих се. Хем не ми се тръгваше, хем не можех да си позволя да закъснявам. Хазяинът дойде, той щеше да ме закара до гарата и да ме качи на влака. Но преди това, имаше нещо, което не очаквах – съквартирантката ми от Бразилия, Татяна, която беше на екскурзия в Италия и до предишната вечер ми пращаше снимки от Рим, Венеция и Верона, изглежда беше вече тук. Хазяинът почука на вратата на нейната стая, каза бързо нещо на португалки (официален език и за Бразилия) и вратата се отвори – Татяна наистина беше тук и по всичко изглеждаше, че тя също ще ме изпрати до гарата. И наистина така стана.

Спокойно се качих на влака, Татяна и хазяинът изчакаха до последно. Изпратиха ме с огромните си усмивки, прикриващи мъничко тъга. Усмихвах се и аз, предстоеше ми дълъг ден.

Като за начало, дойдоха спомените от първото ми (и единствено до този момент) пътуване с бърз влак по линия Лисабон – Порто с единствена спирка Коимбра. Сега отивах директно в Порто, не съществуваше шанс да изпусна спирката, както стана първия път. Сетих се за думите на жената, която опитваше да ме успокои при първото ми пътуване – беше нещо такова “Сега плачеш, след което ще го разказваш и винаги много ще се смееш”. Та, през цялото време тези думи ме “преследваха”, докато аз просто наблюдавах португалската действителност през прозореца до мен – всяко камъче, всяка тревичка… И така, в продължение на около 2 часа… Наблюдавах…

Влакът пристигна в Порто, слязох, качих се на метрото и след малко бях на познатото ми летище. Изобщо всичко португалско чувствах до болка познато. Много приятна болка! Нямаше какво да се обърка и самолетът ме очакваше.

Полетите бяха два, смяната направих във Франкфурт. В първата част на пътуването, Порто – Франкфурт, голяма част от пътниците бяха португалци, говореха на португалски, изобщо запазиха атмосферата, в която живях през последната половин година. Като направих смяната, обаче, и около себе си започнах да чувам основно българска реч, бързо осъзнах, че приказката е до тук.

Що се отнася до равносметката ето най-простия вариант – това бяха 156 прекрасни, вълнуващи, незабравими дни. Не ми остана нито време, нито имах желание да си водя дневник с разни записки, и до днес не мисля, че знам как се прави, затова пък обичам да правя снимки, много снимки. Та, благодарение на тези снимки заедно със спомените, които не ми”изневериха” и до днес – август, 2018г, се получи симпатичен разказ по картинки. А част първа на моята португалска приказка написах в края на далечната 2015г., което също може да бъде повод за някаква равносметка.

Съгласна съм, че всяка приказка си има край. Вярвам, също така, че всеки щастлив край има продължение. Затова, нека това да бъде краят на моята първа португалска приказка…

Това е един от тротоарите до квартирата, интерпретацията е въпрос на лична гледна точка

Португалска приказка (част 11)

Португалската дума saudade няма еквивалентен превод на друг език. Спомен…носталгия…тъга с приятен “привкус”…хубав момент…и още, и още. Ден преди да отлетя за България усетих какво е saudade, продължавам и до днес. Полетът ми беше за 17 юли,оставаха ми два дни. Последните два дни, обратното броене започна…

Световното по футбол тъкмо приключи, Германия спечели купата (2014 година). Коимбра стана по-пуста от всякога, всички телевизори и екрани, които до вчера шумяха, ги нямаше. Изобщо заведения, магазини и пр. спокойно излизаха в лятна ваканция. Всичко вървеше в тон с моето прибиране у дома, а на мен ми беше повече от приятно да се разхождам из пустия, тих и уж познат град.

This slideshow requires JavaScript.

Заедно с хазяина Мануел разреших важния въпрос с куфарите – големия куфар, с който пътувах, когато пристигнах, сега пратих с куриер, след което си купих някакъв по-малък и удобен, с който да пътувам. Последното бе да минем през гарата, взех билет за влака до Порто на 17ти сутринта и официално започнах да броя последните си часове в Португалия.

Умишлено или не, последният ден в Коимбра беше на правилното място – градината Penedo (камък, скала) da Saudade. На пръв поглед се почудих какво му е специалното на това място. Виждах просто някакви плочи. Наличието на вълшебната думичка saudade в името на това място бързо ми подсказа, че не трябва, а и не можех да остана безразлична. Супер сантиментално беше, чувствах, че разбирам написаното на всяка плоча. Но как? Невъзможно беше, знаех португалски на възможно най-елементарно ниво. Рационално погледнато, не се предполагаше да разбирам нещо от написаното около мен. Затова пък, нямаше проблем да “гледам” емоционално. И така да разбера значението. Сара и Джулиана (от Италия) говореха език от същата група и значително по-малко се затрудняваха с превода. Не знам защо, аз също разбирах. Посланията са подписани от различни,  вече завършили, випуски студенти, изразяващи благодарността си към Коимбра. Да, към град Коимбра, сякаш е одушевен предмет. Престоят ми в Коимбра бе кратък (само семестър)  и все пак, бързо се припознах в тези думи, бях благодарна. Едва ли имаше по-приятен начин за “раздяла” с Коимбра. Не на последно място, гледката, която се разкриваше ме остави безмълвна. Трудно можех да приема факта, че утре ще бъда далече от Португалия.

This slideshow requires JavaScript.

Имах “интересно” goodbye party заедно с двете италианки. Вeчерта по нищо не се различаваше от всяка предишна през последния месец – импровизирана вечеря, разговори за позволеното тегло на куфарите и действителното, което всяка от нас планираше, любимият въпрос  “Готов ли е багажът ти?” и, разбира се, планове за следващата среща… Във въздуха се усещаше някаква приятна умора, ясно беше, че е време всяка да си ходи вкъщи и струваше ми се, че тази мисъл ни радваше. Те щяха да пътуват само ден след мен, така че партито беше за всички.

DSC05429

Часовникът тик-так-аше, след много малко влакът ме очакваше, после самолетът…Вълнувах се, алармата щеше да звънне само след няколко часа, легнах и заспах…

IMG_20180717_181652.png

Португалска приказка (част 10)

Неизменна част от целия процес по изпращането на Еразъм студентите у дома бяха (минимум) две неща – голямо португалско знаме, върху което останалите пишат каквото желаят за спомен от познанството и goodbye party (парти за довиждане)… Време беше един по един чуждестранните студенти да си ходим вкъщи. Онова, за което изобщо не съм мислила, когато купувах двупосочния самолетен билет в началото, беше, че евентуално ще се появят някакви нови приятели, с които вероятно едва ли ще се видя отново…

Още по време на прибирането от Урем, телефонът ми звънна и стана ясно, че непредвидено и неочаквано утре Даша лети за Чехия и вечерта беше изпращането. Прибрахме се в Коимбра и хубавото, прекрасно, страхотно настроение, което имах през последните три дни бързо се промени. Стана мрачно.

Спонтанно, импровизирано, женско парти на открито. Намирахме се на необичайно пустия и тих площад Praça da República до квартирата ми. Личеше, че Коимбра е студентски град и щом семестърът приключи, става странен, пуст и различен… Бяхме единствените момичета на площада – Даша, Джулиана, Сара и аз. Световното първенство по футбол в този ден беше в пауза и мачове нямаше, съответно нямаше и публика, затова бяхме сами на иначе шумния площад. И всъщност, вечерта си беше нормална вечер – разказвахме си какво сме правили днес и какви са плановете за утре. А утре Даша си отиваше у дома! Трудно беше да го осъзная и вече правехме планове кога и къде ще се видим отново! На следващия ден Даша отлетя за Чехия, а на мен ми оставаше цял месец в Португалия, билетът ми беше чак за 17 юли, което означаваше само едно – доста такива изпращания ще има.

This slideshow requires JavaScript.

Само след два дни казахме чао на Арту и Йоке, техен ред беше да отлитат към у дома, тоест към Финландия. Денят преди официалното им изпращане ми хареса. През деня Арту, Томас (Чехия) и аз отидохме до търговски център Dolce Vita, намиращ се точно срещу факултета, в който изкарах семестъра. Всеки от нас имаше някаква причина, за да трябва да отиде до “мола” (малък е за мол, затова е в кавички, а истински голям мол има от другата страна на реката, минаваща през града, река Мондего). Арту искаше фризьор, аз имах нужда от още един куфар, а за Томас не си спомням, но със сигурност имаше нещо. В крайна сметка, само Арту си изпълни задачата и наистина отиде на фризьор, докато ние с Томас безцелно обикаляхме коридорите на извънредно пустия търговски център. Магазините работеха, от всички посоки се чуваше музика и вероятно се предполагаше да сме в добро настроение. Затова докато Арту стоеше на стола в салона, с Томас се “върнахме” в детските си спомени с всички подръчни средства и наистина се забавлявахме, отново бяхме деца.

This slideshow requires JavaScript.

До момента, в който Арту стана готов, излезе от салона и всички директно се отправихме към паркинга и колата на Томас, която остана без планираните покупки. Вече не изглеждаха важни, затова направихме бърз план за предпоследната вечер на финландците в Коимбра. Италианките Джулиана и Сара учеха за важен изпит на следващия ден, съответно предупредиха да не ги търсим тази вечер. Същото се отнасяше за Дамиан и Даниел от Полша, те също щяха да учат, а Томас чакаше приятели от Чехия (познавах ги от онзи уикенд на плажа в Лисабон), които да минат през Коимбра за няколко часа, след което се прибираха у дома в Чехия.

Та, направихме планапърво щяхме да се видим с хората от Чехия, след което ще идем на парти за изпращането на някой Еразъм студент, когото лично аз не познавах, но нямаше проблем, нали затова са партита. И така…

Вечеряхме заедно с хората от Чехия (момче и момиче, чиито имена може да сбъркам, затова нека просто да нямат отношение към историята), Арту, Йоке, Томас и аз. Много шеги, много закачки, когато очите на всички се насочиха към дънките ми. Историята им не беше нещо необичайно – купих ги напълно здрави преди заминаването в Португалия, където те постепенно, от само себе си, се късаха. В България щях да ги срежа за къси панталони, а най-интересното беше, че не бях само аз така. Дънките на Томас целенасочено бяха така изпокъсани специално за Еразъм и на въпроса “Защо?” универсалният отговор, който и аз ползвах, беше текст от песента на Shakira – Gypsy. Cuz I’m a gypsy…I might steal your clothes and wear them if they fit me. Приятелите от Чехия трябваше да тръгват, а ние отидохме на goodbye party, което за мен изобщо не беше парти – времето на скъсаните дънки преждевременно изтече. Скъсаха ги, умишлено, в тон с приключващия Еразъм. Запомнящо изпращане на финландците направих, с най-добри чувства и от двете страни. И с един чифт дънки, който не успя да понесе мисълта за приключващия Еразъм.

This slideshow requires JavaScript.

На другия ден, вечерта, беше официалното изпращане на Арту и Йоке в любимия и често посещаван от всички ресторант Luna, намиращ се на площад Praça da República. Обикновено такива събирания бяха супер весели и шумни, разбираемо, сега беше тягостно и относително тихичко. И все пак, планирахме кога ще се видим отново, това беше темата и наистина знаехме, че ще се случи.

This slideshow requires JavaScript.

Последната си вечер в Коимбра Солен от Франция прекара с мен и португалецът Даниел. Най-напред, пазарувахме от супермаркета в “малкия мол” и после отидохме в нейната квартира.Много старателно и без да бързаме си приготвихме вечерята, след което сладко си приказвахме и си припомняхме забавни, тъжни и всякакви моменти от престоя ни в Португалия и семестъра заедно  … Беше дълга, много дълга вечер!

This slideshow requires JavaScript.

До следващото заминаване, което беше на Томас (Чехия), Дамиан и Даниел (Полша) оставаха няколко дни, в които имаше какво да се прави. Така например, цял семестър волно и неволно чувах, че Коимбра е град, известен с ботаническата си градина, а все не ми оставаше време за нея. Нямах идея къде се намира, нито какво да очаквам, обаче ентусиазирано говорех, че трябва да се посети и убедих Дамиан и Даниел да отидем. Не разбирах защо само аз се вълнувах за въпросната ботаническа градина, а двете момчета бяха в настроение тип “хайде на разходка в парка пред у дома”. И много правилно, защото ботаническата градина на Коимбра наистина се намираше до квартирата ми и минавах през малка част от нея всеки ден без дори да подозирам,, че това е прословутата Jardim Botanico .

Оказа се значително по-голяма и по-интересна от познатия ми терен. Когато си извън нея, виждаш обикновена сбирщина на неподдържани храсти, което едва ли щеше да ме накара да искам да вляза вътре и неслучайно все още не бях. Португалските ми колеги, обаче, не лъжеха и наистина си заслужаваше. В пълен контраст със сбирщината храсти отвън, вътре беше повече от просторно, непринудено красиво и редовно поддържано. Различно беше от представата ми за ботаническа градина, огромна е и не спирах да недоумявам как никога досега не подозирах какво има до квартирата. До всяко растение имаше табелка с наименованието му и някакъв текст, на португалски, естествено, което не ни вършеше работа и разчитахме на снимките, които правехме, но най-много на собствените си възприятия. Лично за мен, беше “бягство” от реалността, поредното такова за престоя в Португалия. Нямах желание да бягам от тамошната реалност, но няколко минути не се броят.

This slideshow requires JavaScript.

Продължавах да си търся куфар и уж затова трябваше да отида до “истинския”, голям мол от другата страна на реката, разполовяваща Коимбра. Традицията бе спазена, планираните покупки изобщо не се случиха. По-важно ми беше да се разделя с португалката Сара и приятелката и Далила. Куфарът можеше да почака, а аз не спирах да снимам Коимбра от всеки възможен и невъзможен ъгъл. Откриваха се гледки, които можех да наблюдавам в продължение на часове…

This slideshow requires JavaScript.

Имаше време и за последен плаж в близкото градче Фигейра да Фоз. Различното беше, че трябваше да отидем с влак, Томас, който обикновено ни разкарваше наляво-надясно с колата си, сега искаше да си почива преди дългия път до Чехия. Затова хванахме влака и след час бяхме на плажа. В тон с привършващия за всички ни Еразъм се върнахме в началото и всеки казваше какво е било първото му впечатление за всеки от останалите тук. Така например, Джулиана (Италия) веднага се сети, че първите ми думи към нея са били за огромната й прилика с някаква българска актриса. Така беше – в първия момент беше супер сериозна и с къдравата си коса много ми заприлича на Диляна Попова. Или пък Дамиан каза, че в началото изобщо не е предполагал, че ще ни види отново след онова парти за добре дошли на Еразъм студентите от Политехнически университет, въобще не сме му били интересни и т.н. Друго, което всички ясно помнеха, беше отговора ми на въпроса “Имаш ли Фейсбук?”- “Не, в България не се използва!”. В първите 10 секунди всеки беше объркан и/или шокиран, дори малко уплашен от странната, скучна, сериозна българка. Очевидно не познаваха България и бяха склонни така лесно да повярват. След което се усмихвах и заедно се смяхме. Не знаех, че с това ме бяха запомнили, аз запомних първоначалните им реакции.

This slideshow requires JavaScript.

Вечерта преди да си тръгнат Томас, Дамиан и Даниел също имаха обичайното парти за изпращане. В значително малък състав, приготвихме си импровизирана вечеря и готово, нямахме нужда от друго. А най-логичният и същевременно с това най-избягван въпрос беше “Багажът ти готов ли е?”. В добрия случай отговорът беше искрена усмивка, а в конкретния – теглото на куфарите не подлежеше на обстойна проверка, както при пътуване със самолет. Багажникът на колата на Томас беше достатъчно голям за целта.

This slideshow requires JavaScript.

Затова без излишни въпроси, решихме да играем на една игра, която винаги предизвикваше много смях, в същото време – доста мислене и, която всеки знаеше с различно име. Играта беше да познаеш името на популярната личност, написано и залепено върху челото ти, като имаш право само на въпроси с отговор да или не… Та, прекарахме вечерта със залепени имена на челата си и много се смяхме. Без да се уморим…

DSC05360

Малко по малко всеки заминаваше, това бяха просто няколко месеца в Португалия с някакви хора, които едва ли щяха да се видят отново. Сега беше ред и аз да си тръгвам, усещах го дори във въздуха. Трудно е за обяснение, но изведнъж Коимбра стана непознат за мен град. Но, всъщност, изобщо не беше заради мястото, всичко си беше същото. Хората имаха значение, а те вече бяха далече. И сега дойде моят ред…

Португалска приказка (част 9)

След края на семестъра и още повече след края на лятната изпитна сесия, Коимбра стана неузнаваем град. Буквално и преносно! Шумните дискотеки бяха затворени, изглеждаха запечатани, така сякаш никога не са работили и ако не знаеш каква е тази сграда, не би предположил какво всъщност е. Португалските колеги приключваха със сесията и си отиваха у дома, което у дома обикновено беше някъде далеко от Коимбра. И все пак беше някъде из Португалия. Коимбра оставаше с местните си жители и ежедневно отиващите си Еразъм студенти. Отиваха си у дома, а у дома задължително беше някъде извън Португалия.

На онази вечеря на специалност Туризъм, португалецът Дáниел направи една покана за Солéн (от Франция), Сара (от Португалия) и мен, направо си беше обещание, че след изпитната сесия ще ни заведе при семейството си в град Урем, където със Солéн бяхме ходили, бяхме минавали от там Лично аз ни най-малко разчитах на тази покана, когато след последния изпит за колегите от специалност Туризъм, последния уикенд на месец юни, наистина пътувахме към Урем.

Даниел, Солен, аз и Сара, снимката е правена някъде по пътя, заради цвета на водата в езерото зад нас

Стигнахме до къщата, където живее Дáниел и бяхме посрещнати още преди да паркираме. Очакваха ни с нетърпение, сякаш сме далечни роднини, с които отдавна не се бяха виждали. Най-напред бащата на Дaниел – Кáрлуш, ни показа къде са стаите за нас, за да си оставим багажа и след това каза да слизаме за вечеря.

Беше голяма къща с широки мраморни стълби между двата етажа. Първата стая беше за Сара /от Португалия/ и мен, Солен беше в стая с Даниел и готово. Настанихме се набързо и тръгнахме към вечерята. Чувството беше сякаш отивам на гала вечеря в ресторанта на луксозен хотел. Обстановката го обещаваше и така беше.

Четиримата новопристигнали слязохме в трапезарията, начело с Даниел, който ни настани на масата, говорейки нещо на португалски с хората, които го разбираха. Явно беше свързано с нас, защото момичето и момчето (сестрата и братът на Даниел) веднага се запознаха с непознатите – Солен вече се познаваше с тях, така че непознатите бяхме Сара, която е португалка, запознанството отне няколко секунди, и аз. С мен секундите станаха минути и все пак, запознанство имаше. Сестрата на Даниел се казва Ана и беше на 12 години, притесняваше се да говори английски и основно се навърташе около говорещите на португалски или ползваше някой от братята или баща си за преводач. Братът на Даниел и Ана се казва Карлуш (като бащата) и е най-големият от децата, една година по-голям от Даниел. Запознахме се, седнахме на масата и вечерята веднага ни бе сервирана. От бащата, който не просто се беше постарал за нас като за гости на сина му, а се грижеше за всички като за едно сплотено семейство. От това имах нужда тогава – истинска семейна атмосфера – и я получих. Толкова далеч от вкъщи, на другия край на континента, с чисто ново семейство, се чувствах повече от уютно.

Планът за утрешния ден бе готов и след като се навечеряхме, бащата Карлуш ни разказа какво ще правим – ще караме кану, 12 км, заедно с негови колеги и семейни приятели. Това далеч не беше пръв път за португалското семейство, Даниел беше разказвал, че често кара кану именно по този маршрут, именно с тези хора. Бащата попита Сара, Солен и мен дали сме карали кану и бързо стана ясно, че само аз нямах опит, защото не се бях качвала на такова нещо, тогава вероятно не беше популярно в България. Интересното беше, че изобщо не знаех какво да очаквам на следващия ден, щях да прекарам цял ден, правейки нещо, което досега не бях правила, с абсолютно нови хора, имах си и още си имам нещо като вроден страх от плуване… и същевременно изобщо не се притеснявах.

Нямаше причина за притеснение. На сутринта бащата очевидно бе станал рано и бе приготвил закуска за всички, след което се качихме в две коли и отивахме да караме кану. Нямах идея къде отивам и какво ме очаква, и все пак вярвах, че няма какво да се обърка.

Стигнахме до мястото, имаше доста хора, вече бяха екипирани и май само нас чакаха. Говориха си нещо с Карлуш на португалски, след което една жена дойде при нас и проговори на английски. Каза на Солен и мен, че всички много се радват, че ще прекараме деня заедно, извика нещо на португалски и един мъж веднага донесе жилетки, които трябваше да облечем преди да се качим в канутата и да сме постоянно с тях. Докараха ни и три лодки, в които очевидно щяхме да сме по двама – Солен и Даниел, Карлуш (бащата) и Сара и в третата бях аз с брата на Даниел- Карлуш, с когото се запознах преди половин денонощие, което означаваше, че тепърва щяхме да си говорим (на английски). Ана също беше там, но имаше нейни приятели деца и съвсем разбираемо – техните лодки бяха по-интересни за нея.

Лодките се подредиха в колонка и тръгнахме. Колоната се задържа в първите минути, след което се отпуснахме и нямаше нито нужда, нито възможност да се движим плътно лодка до лодка. Лично аз, не знаех “пътя”, но нямаше какво да се обърка – за португалците мястото бе меко казано познато. Затова можех да се порадвам на природата. Трудно бих опиисала с думи видяното – природата беше абсолютно девствена и запазена, сякаш човешки крак не бе стъпвал тук, а не беше така – кану се караше редовно плюс практикуване на още други водни спортове, за които теренът позволява. Но да се върна на природата -зашеметяваше ме, беше тихо, чувах разни птици без да ги виждам, бяха някъде из най-маслено зелените корони на дървета, които бях виждала. Чувах водата, по-точно – чувах звука на греблата, с които се придвижвахме, шляпащи във водата. Останалото бяха разговорите помежду ни, трите канута – бащата Карлуш и синовете му Движехме се заедно, говорихме на най-различни теми, имаше моменти, в които играехме на блъскащи колички.

This slideshow requires JavaScript.

Интересно беше защо бяхме сами, къде са останалите? В началото освен трите канута, в които се качихме ние, тръгнаха още поне 5, а сега не се чуваше нищо освен птичките и нашите разговори. Все пак, беше много приятно и просто продължавахме…

След известно време в гребане, разговори помежду ни и мълчание от страна на природата се чуха човешки гласове. Настигахме ги. Видяха, че се задаваме, направиха ни място, където да спрем и да слезем от канутата. Не ми беше ясно защо слизаме, невъзможно беше това да е краят на цялото нещо, намирахме се в нищото. Без да задавам излишни въпроси, правех каквото и другите. Слязох от кануто и зачаках, за да видя какво следва и най-любопитно ми беше къде са всички лодки?!? В този момент Даниел каза на Сара, Солен и мен да пристъпим 2-3 крачки напред и тогава видях – канутата бяха там долу, а всички ние се намирахме в горната част на нещо като водопад. Ред беше и нашите три лодки да отидат при себеподобните си и за тази цел бяха пуснати по течението на “водопада”. Долу един от португалските колеги на бащата Карлуш, посрещаше изпращаните по течението канута и ги преместваше встрани с цел да освободи максимално много пространство за следващото, което пристига. А след канутата дойде нашия ред…

Когато разбрах какво следва, а именно – водопадът” за канутата се използва като “пързалка” за хората – се изплаших и упорито настоявах, че трябва да има по-разумен вариант. Този изобщо не ми вдъхваше доверие. Тогава към мен се приближиха малката Ана и брат й Даниел. Момичето погледна брат си, търсейки одобрителното му кимване и на английски език ме попита на колко години съм. “На 21″ отговорих аз, а тя очевидно този отговор очакваше и продължи да ми говори на английски”Аз съм на 12 и много пъти съм била тук. И не е страшно, наистина!”. На пръв поглед думите звучаха абсолютно невинно и детски и все пак, ми бяха достатъчна мотивация първо да се пусна по “пързалката”, после да ги запомня, а години по-късно и да ги разказвам…21, 12… 12, 21… странна история в точния момент.

This slideshow requires JavaScript.

Всичко мина благополучно, качихме се обратно в лодките и продължихме напред. Не след дълго стана време за обяд, който обяд ни чакаше ей така в нищото, в гората, заедно с дамата, която раздаваше жилетките преди да се качим на канутата още в началото. Хапнахме си хубаво, починахме си още по-хубаво, бяхме изминали половината разстояние, оставаше още толкова. Солен, Сара и аз бяхме новите хора в цялата компания и затова бяхме интересните. Сара е от Португалия, говори португалски, комуникацията вървеше перфектно; Солен е от Франция, близка и позната за тях държава и също беше интересен събеседник за португалците. Аз бях най-загадъчна за останалите и въпросите, които чувах най-често, вероятно бяха иай-логичните: “Защо точно Португалия?”, “Различно ли е от България? Какво ти харесва и какво не?” и любимият въпрос “В България говорите на руски език, нали?”. Достатъчно ми беше задаван и то не само от португалци, така че не се изненадвах и имах подготвен отговор.

Починахме добре, приказвахме си много сладко, можехме и още, но се намирахме в нищото и ни чакаше път. Затова – обратно в канутата и вече се чувствах като у дома. Природата продължаваше да мълчи така красиво, във водата пляскаха греблата на канутата и аз продължавах да се наслаждавам на всичко заобикалящо ме. Отново бяхме последните три канута, не бързахме за никъде и стигнахме до следващия екстремен за мен момент. Отново всички чакаха нас като последни в колоната. Различното беше, че този път бях страничен наблюдател с фотоапарат в ръка и снимах всеки желаещ да се изяви за мъничко като Тарзан. Всички бяхме доволни и най-вече аз, защото беше нереално да с пусна с въже по една тел и да скоча във водата… Може би е хубаво, но не е моето нещо. Снимането ми доставяше достатъчно удоволствие…! Обаче ми хареса как има всичко в уж простичкото място.

Untitled

Качихме се отново в канутата и този път беше за последно. Стигнахме до същия паркинг, където сутринта оставихме колите (направили сме огромен 12км кръг във водата). Бяхме много, много, ужасно много мокри. Ето защо сутринта преди да тръгнем с канутата, португалците слагаха големи найлони върху седалките на колите. Трябва да го кажа отново – нямаше какво да се обърка.

Може би бях уморена, но не го усещах. Този ден беше уау! Прибрахме се, всеки беше много мръсен и изморен. Вечерта заедно със Сара, Солен, Даниел и Карлуш (очевидно не бяхме достатъчно изморени) обиколихме градчето и вечеряхме в мъничко заведение, приличаше ми на кръчма – абсолютно непретенциозно, много вкусно и обслужването беше сякаш сме най-редовните клиенти. Хапнахме, приказвахме си, двамата братя искаха да ни покажат още неща из Урем така, че продължихме още малко с обиколката. Отдавна вече навън беше тъмно, имахме дълъг ден и решихме да се прибираме и хубаво да се наспим. Утре беше неделя, уикендът свършваше и Коимбра ни очакваше, но преди това…

Неделята започна късно, някъде по обяд. Спане, излежаване,мързелуване и стана време за обяд. Бащата Каршлуш беше направил резервация в ресторант, доста различен от мястото, на което бяхме снощи – сега беше просторно, масата беше кръгла, широка и атмосферата бе с една дума семейна. Хората бяхме бащата Карлуш с децата му – Карлуш, Даниел и Ана, заедно със Солен, Сара и аз. Говорихме за всичко – започнахме с впечатления и коментари за вчерашния ден, минахме през въпроси и отговори към “новодошлите” от разни европейски държави и стигнахме до разкази за живота в Португалия. За разлика от първата вечер, когато бях сред непознати, сега се чувствах сякаш винаги съм ги познавала и беше хубаво.

Уикендът свърши, време беше да си ходим, изпратиха ни както и ни посрещнаха – като роднини, с които отново ще се видят. В колата бяхме Солен, Сара, Даниел и аз, посоката беше Коимбра- Преди да излезем от Урем минахме през още едно място – къщата на бабата на Даниел, която беше приготвила чанти с домашни плодове, зеленчуци и т.н., което далеч не ми беше чуждо, предвид студентския живот в България. Бабата едва ли очакваше внука си с компания от три момичета, две, от които чужденки, едва ли беше чувала за Еразъм, ама беше толкова усмихната, мила и добра. Точно като българските баби.

DSC05042

В колата по път за Коимбра постоянно си “превъртах” случилото се през последните три дни. Напук на нагласата, с която тръгнах през февруари, че в Португалия всичко е коренно различно от познатото ми, сега намирах основно прилики. “Първо сме хора, после сме различни” е казал някой, казвам го и аз!

Телефонът ми звънна, беше Даша (от Чехия). Налагаше се утре да лети за Чехия, май не го очаквах, а всъщност това предстоеше за всички чуждестранни студенти от тук нататък…

Португалска приказка (част 8)

В последния ден на семестъра имаше вечер на специалност Туризъм, с които аз карах само един предмет. Не бях, обаче, единственият ЕРАЗЪМ студент, защото това бе специалността на Солéн /Франция/ и 4-ма колеги от Бразилия. Отношението на португалците към нас беше прекрасно! Мисля, че започнаха да си дават сметка, че следващ семестър за нас в Коимбра нямаше и наистина им беше тъжно. За половин секунда не можеше да ми бъде скучно на тази вечеря.

DSC04056

Казахме им, че още на другата сутрин Солен, Юли /от Бразилия/ и аз летим за Мадейра и така се зарадваха. По-голямата част от португалските ни колеги казаха, че самите те никога не са били там и много искаха. Дори една от колежките ни Ана е родом от там и си ходи вкъщи само между семестрите за големи ваканции. Остров Мадейра се оказваше скъпо удоволствие за португалците в континенталната част на Португалия. Колегите се вълнуваха предстоящите изпити и в първите 5 минути това беше основната тема, когато Солен припомни на мен и всички останали, че двете с нея имаме изпит по португалски (НАПЪЛНО бях забравила за този предмет и тъкмо се радвах и се бях успокоила, че нямам изпити, пък то какво стана…) Колегите ни казаха, че забравят английския и тази вечер всички ще говорим на португалски. Така хем ние със Солен щяхме да се упражним, хем те щяха да си говорят на родния си език. Добър опит! Почти се получи…

This slideshow requires JavaScript.

Върнахме от Мадейра и сесията официално беше започнала. ЕРАЗЪМ студентите от моя университет учехме в различни факултети, различни специалности и съответно изпитите бяха различни, но едно нещо беше общо. Един предмет ни събра в началото, когато се запознахме и сега изпитът по същият този предмет – португалски, ни обединяваше. И все пак имаше едно разделение, защото бяхме 30+ човека. През първия час влизаха колегите от съседни по език държави, това са Испания, Италия, Франция и Румъния (да, Румъния). Тези 5 езика са от еднакъв произход и са достатъчно близки помежду си, че един час беше напълно достатъчен за група №1. Интересното започваше сега. Бяхме така забавна група – Чехия, Полша, Финландия, Австрия, Германия и България. Имахме повече от времето на група №1, но не мисля, че това можеше да ни помогне. Аз имах и продължавам да имам желание да уча португалски и благодарение на факта, че живеех в такава среда, всеки ден слушах лекции на този език и т.н., сега преподавателката го виждаше и го оценяваше… Всички го взеха този изпит, продължаваме напред!

По време на сесията започна световно първенство по футбол, което не би било така интересно, ако бях у дома. България не беше сред участниците, но неколкократно чувах въпроса “Бербатов е българин, нали?” и това ме усмихваше. Във всяко заведение слагаха големи плазми, на които всяка вечер излъчваха мачовете, а на площада дори имаше голяма сцена с екран, на който излъчваха съшия мач, а зрителите просто сядаха на земята. Беше ми интересно да гледам. Но не световното, а хората и реакциите им, да слушам коментарите им. Имаше студенти от цял свят и ако мачът беше Франция – Бразилия, асоциациите веднага бяха с колеги от там, с нищо друго. Световното се провеждаше в Бразилия, откриването беше там и първият мач беше Бразилия срещу някого… Съквартирантката ми Татяна /от Бразилия/ ме повика да го гледаме заедно в едно от заведенията. Влязох вътре и настръхнах. Беше пълно с бразилци и когато почна химнът на Бразилия в началото на мача, всички станаха прави и запяха. Във въздуха усещах гордостта им и беше зареждащо. Не разбирах почти нищо от разговорите помежду им, но не беше нужно. Емоцията беше усетена!

This slideshow requires JavaScript.

Така преминаваше сесията за цяла Коимбра – учене или изпит през деня, вечерта заведенията се пълнеха, за да се гледа световното. Или просто, за да вечеряме, в случая на ЕРАЗЪМ студентите. Квартирата ми беше на такова място, че 2 минути бяха достатъчни, за да стигна до заведенията и да хапна, останалите живееха по-далечко, ама идваха. Хапваха и те и планирахме кога и къде ще ходим. След Мадейра започна сесията и всички за малко се “кротнаха”, обаче след този изпит по португалски трябваше да мръднем на някъде. Времето беше много хубаво и Томас предложи на следващия ден да отидем на плаж в Назаре.

Речено сторено! Колата на Томас пак беше пълна -Андреа и Томас /Чехия/, Арту и Йоке /Финландия/ и аз. Веднъж вече бях ходила в Назаре, но тогава беше студено, валя дъжд и за плаж изобщо не ставаше дума. Сега беше различно, видях града по напълно нов начин,а за останалите беше пръв път в Назаре и аз ираех роля на нещо като екскурзовод. Голям смях падаше, сякаш никога не бях идвала тук. Преценихме, че нямаме време за губене и директно тръгнахме към плажа. Това вече беше ново е зя мен. Плажуващи имаше, но не и в океана, вероятно водата беше студена. Това, обаче, не притесняваше момчетата, особено пък финландците, и побързаха да влязат. Побързаха и да излязат, след като хубаво измръзнаха. 🙂

This slideshow requires JavaScript.

Полежахме си на плажа, поговорихме си за сесията, за изпитите, които очевидно не притесняваха момчетата, обаче Даша /Чехия/ искаше хубави оценки и не излизаше ежедневно и навсякъде- Същото беше със Сара и Джулиана /от Италия/, сериозно учене. Забравих им очите за известно време. Докато се прибирахме, предложих новата дестинация и Андреа и Томас веднага се съгласиха, защото и те бяха чували хубави неща за Конимбрига. Информацията ни беше оскъдна, но това беше първото място за посещаване, което хората от Коимбра винаги препоръчваха.

И отново -речено сторено! Бързо се намериха още желаещи за Конимбрига и напълнихме колата – Даша, Андреа и Томас /Чехия/, Дженифър /Италия/ и аз. Беше ни интересно, знаехме прекалено малко за това място и в същото време всеки от нас (чуждестранните студенти) постоянно чуваше въпроса “Беше ли в Конимбрига?“. През целия семестър разпитвах португалските си колеги за това място и знаех, че все някога ще дойде моментът да го видя лично. Бях чела из интернет много за Конимбрига и знаех, че е един от новите градове в Римската  империя,  Мислех си, че някой човек от региона щеше да е повече от полезен, защото със сгурност щеше да разкаже и покаже интересните неща, пък сега ние просто се разхождахме. И  снимахме, разбира се. Имаше голям музей, разказващ историята на мястото, както и различни експонати и карти, ама всичко беше само и единствено на португалски. Всички си бяхме взели изпита по португалски, вярно, но не мисля, че някой от нас можеше да разчита на това. И не разчиташе. Освен евентуално Дженифър от Италия, защото това беше втори семестър за нея в Коимбра и също така португалски и италиански език са от една група и до известна степен си приличат…

This slideshow requires JavaScript.

Та, бързо разгледахме музея и решихме да разгледаме разкопките на живо. Обикаляхме доста време, около нас бяха едни “красиви камъни”, но ние вярвахме, че все нещо интересно ще намерим, когато пред себе си видяхме голяма табела върху, която имаше надпис и на португалски, и на английски. Думата беше сладолед и така ни зарадва. Не знаехме дали да вярваме на някаква табелка в пустошта, никъде не се виждаха хора, ама нищо не пречеше да проверим и тръгнахме по посока на стрелката. Очаквах нещо голямо и хубаво, очаквах разнообразие от видове и вкусове сладолед. Нямах основание за нещо подобно, но мечтите са безплатни и бързо се наложи да се “върна на земята”. След завоя пред нас се разкри нещо като камион-каравана от който вероятно да си купим сладолед и имаше маси, на които седнахме да починем и да хапнем обикновен сладолед на клечка. Това имаше в асортимента. Трябваше ни кратка почивка преди да продължим с разходката, затова масата и столовете свършиха чудесна работа за тази цел…  Продължихме и определено имаше  какво още да разгледаме. Имаше нещо като сцена на амфитеатър с места за публиката, само можехме да гадаем кой, кога и за какво го е използвал, но въображение не ни липсваше Имаше интересни неща, Конимбрига е място с богата история и един ден ще отида отново, за да разбера повече. Сега просто се лутахме безцелно, правихме много и всякакви снимки и ядохме сладолед на клечка. 

This slideshow requires JavaScript.

Така си изкарахме сесията, която продължи един месец. Аз бях съгласна с оценките от контролните и затова имах само един “неизбежен” изпит – този по португалски, но Солен, например, искаше да се справи по-добре и си ходеше на изпити. Аз, както вече казах, прецених, че е ок точките от контролните през семестъра да са и финалната оценка. Не знам как стигнах до този извод, всъщност. Нямах никаква представа дали и как в България тези оценки ще се приравнят при положение, че изучаваните предмети не съвпадаха. И все пак, всичко беше успешно и после в българската си студентска книжка имах най-сладките оценки – една 3ка, една 4ка, една 5ца и една 6ца.

И понеже времето беше хубаво, и понеже Коимбра не се намира на брега на океана, но за сметка на това си има река (името е Мондего и минава през целия града), плаж не липсваше.

This slideshow requires JavaScript.

Това е любимата ми изпитна сесия. И във Варна, където завърших висшето си образование, неведнъж се случваше да уча на плажа, но изобщо не мога, не искам, не трябва и изобщо няма да сравнявам с преживяното в Португалия. Та, изпитите свършваха и сега започва “тъжният” период с изпращането на всеки…от където и да е…

Португалска приказка (част 6 и 1/2)

Заминах на Еразъм с идеята, че ще уча през семестъра и след като приключа с изпитите, ще имам време да пътувам из Португалия. Затова самолетният билет за прибиране в България беше чааак за края на юли. (същевременно имах и билети за пътуването до Мадейра, за което вече писах, с което наруших хронологията на случките…затова сега пиша част 6 и 1/2) 🙂

DSC03885

Quiema das Fitas приключи в средата на месец май и оставаше една седмица до края на семестъра. Седмица, в която правихме контролни всеки ден, на 31 май учебните занятия приключиха и през юни започваше изпитната сесия. Но, имаше нещо, което не знаех – в случай, че съм съгласна с оценките от контролните, нямаше нужда да се явявам на изпити. Изпитите щяха да бъдат на португалски и прецених, че оценките от контролните са повече от ок.

И какво се оказа – имах два свободни месеца до прибирането в България. Имаше още една подробност – всеки Еразъм студент имаше билет за прибиране у дома с дата, различна от моята, аз бях с мнооого късна дата – 17 юли. Имах добро предчувствие, както и стана 🙂

Quiema das Fitas приключи и разбираемо всички се чувствахме изтощени. Това беше незабравима седмица с много емоции и почти никакъв сън. Затова когато още на следващия ден след края на празника, Томас от Чехия ми се обади с думите “Довечера Якуб ще празнува рождения си ден на плажа в Лисабон, приготви си спален чувал и топли дрехи за през нощта, ама и бански и джапанки вземи за утре.” аз категорично отговорих “Остави ме да спя!!!”. И продължих да спя, не мисля, че изобщо осъзнавах случващото се.

… Телефонът звънна отново. Този път беше Даша, отново ме убеждаваше за Лисабон и почти успя до момента със спалния чувал, просто защото нямах такъв. Тя, обаче, веднага каза, че някаква по-голяма завивка ще свърши работа. Ще намерим и след 2-3 часа тръгваме за Лисабон.

Разсъних се и набързо приготвих нещо като багаж. За спален чувал щеше ми послужи завивката, с която спях. Телефонът ми звънна отново, Томас каза, че след 10 минути ще бъдат пред блока и някой ще се качи да ми помогне с багажа.

Колата беше пълна – Томас /от Чехия/ шофираше, Даша /също от Чехия/, Джулиана /от Италия/ , Дамиан /от Полша/  и аз. Пътуването до Лисабон премина в разговори за изминалата седмица и неусетно бяхме стигнали. Плажът, на който отивахме, се казва Costa de Caparica и всъщност се каза доста в покрайнините на столицата.

Отидохме и открихме широк пуст плаж. Или сме подранили, или сме объркали мястото. Плажът, обаче, ни харесваше и момчетата почнаха да правят огън, за да вечеряме. Пък и искахме да си имаме огън. Бяхме и гладни, защото май никой не помнеше от кога е ял нещо различно от бързи закуски през изминалата седмица.

 

This slideshow requires JavaScript.

И докато си говорехме, редейки съчките за огъня, чухме силен мъжки глас “Йееее, Коимбра са тук!”. Беше Якуб – рожденикът, също Еразъм студент, също от Чехия, приятел на Даша и Томас,  когото всъщност бях виждала някъде, трябваше ми малко време и щях да се сетя. Та, Якуб пристигна с част от гостите, бяхме на правилното място, рожденикът каза, че очаква още хора, които идват. Направи ми впечатление, че никой не носеше спален чувал. И сигурно беше логично – всички освен нас 5мата живееха и учеха в Лисабон и имаха къде да се приберат, когато искат да спят. Ние пък си имахме спални чували под ръка, проблем нямаше.

 

This slideshow requires JavaScript.

 

Запалихме огъня, опекохме си вечеря и си приготвихме “местата” за спане, става дума за хората от Коимбра. Останалите ни гледаха, забавляваха се, една от темите пак беше Quiema, защото и в Лисабон си имаха Quiema das Fitas , но личното ми мнение е, че емоциите, които изживяхме в Коимбра през тази една седмица, не бихме могли да почувстваме на друго място. Опитах да си представя камиони, раздаващи бира и цялото поливане с нея по улиците на Лисабон.. Ами не можах, мисля, че това го има само в Коимбра!

Та, хапнахме си много добре и се настанихме в спалните чували като същевременно с това разговорите до огъня продължаваха. И добре, че беше този огън, защото изведнъж стана много хладно.  Очакваше се, затова бяхме тръгнали с толкова багаж от Коимбра.

Нямам спомен кога съм заспала, било е моментално (и е документирано, разбира се), обаче ясно си спомням, че се събудих от звука на вълните и тихо говорене между Якуб и Даша на чешки език. Разбирах някакви думи, защото са еднакви с българските, но нямаше нужда да се напрягам излишно. Изобщо не помнех кога съм заспала и по-интересното – защо Якуб е още тук. оказа се, че и той е дошъл със спален чувал и и идеята да спи на плажа.

FB_IMG_1506427671518

Джулиана също се събуждаше и попита колко е часьт. Беше около 11ч. и Якуб каза, че е крайно време да пробваме водата в океана. Каза го достатъчно високо, за да се събудят дълбоко заспалите Томас и Дамиан, които не се бавиха и след малко бяхме в океана.

Страхотно беше! На целия плаж бяхме само ние, в океана бяхме само ние и сякаш успявахме да отложим натрупаната умора с още един ден. След като излязохме от водата, директно седнахме да закусим с останалото от снощи и плодовете, които носехме от Коимбра.

 

На плажната ивица тук-там имаше по някоя изоставена и необитаема (според мен) барака. Тръгнахме с Томас да разгледаме, беше интересно. Всъщност, нямаше нищо, беше пусто и тихо, без да отчитам шума на вълните. Идеалният саундтрак беше това… А ние вървяхме, без излишни приказки, не си признавахме, обаче енергията ни не беше както преди седмица, примерно. Правихме много и всякакви снимки, намерихме една къщичка с много сърфове, хареса ни и седнахме да починем. И да снимаме.:) Слънцето ставаше все по-силно, някакви хора дойдоха и си разпънаха чадър, а ние решихме да се връщаме при другите.

 

Може би бяха заспали, препичайки се на слънце, ама като ни чуха, бързо се събудиха. Решихме да използваме хубавото време за плаж и/или сън и вечерта да си ходим в Коимбра. Разумно решение взехме, най-разумното…

 В колата на връщане опитахме да бъдем по-разговорливи, обаче темите бяха две: семестърът приключва, почват изпити (изглежда, че само в Икономическия факултет можеше да минем с оценките от контролните) и втората, по-трудна тема беше кой кога си отива вкъщи. От присъстващите първа щеше да е Даша (Чехия) и щеше да е скоро….. Тягостната обстановка за малко се разнообрази от въпроса ми “”Откъде познавам Якуб или просто ми прилича на някого?”. Даша веднага ми припомни великденската ваканция в Алгарве и как накрая минахме през Лисабон и именно Якуб ни упътваше какво си струва да посетим. Спомних си и мълчанието и тягостната атмосфера се върнаха….

 

PS:  сега е ред на остров Мадейра и част 7, а за уикенда, който прекарахме на плажа близо до Лисабон, давам оценка Отличен (6 и 1/2), 1/2 е, защото се случи в много подходящ момент – след шумната седмица, тишината на този плаж бе блаженство

Цената на мечтите

Лятото на 2012, топла вечер, централния плаж във Варна, плажно парти заедно с около десет чуждестранни студенти, участници в един от летните проекти на AIESEC. Вечеряхме, танцувахме, когато няколко човека отидохме по-близо до морето и седнахме на пясъка. Беше приятно тихо, слушахме шума на вълните и мечтаехме. Говорихме си за държавите, в които сме били и онези, които искаме да посетим. Не се страхувах да мечтая и все пак едва ли осъзнавах какво казах, като дойде реда ми: “Мечтая да посетя Индия и Бразилия.

Не знам защо този момент е останал така ясно в съзнанието ми. Друго от вечерта не си спомням и е разбираемо предвид,че са минали 5 години. Беше просто една “игра на държави”, която към настоящия момент може да се разглежда като добре премислен сценарий.

Бразилия още е в “списъка с желанията”. Обаче онези 6 месеца, които прекарах в Португалия, направиха мечтата по-възможна от всякога. Говоря португалски, запознах се с достатъчно бразилци по време на Еразъма в Коимбра. Съквартирантката ми беше бразилка и постоянно ми разказваше именно за Бразилия.

Що се отнася до Индия – случи се. Изобщо не както си представях, ама се случи. Платих си цената, даже продължавам да я плащам. Индия се оказа извънземно различна от всичко досега. Стоях с отворена уста, когато две индийки си говореха на английски, за да се разбират. Оказа се, че официалните езици в Индия са около 14. Езици, не диалекти!

Официалните езици в Индия

Мечтите се сбъдват, стига да си готов да платиш цената. А цената може да е цена във валута, може и да е от малко по-друг вид. Въпросът е стиска ли ти да платиш цената? И един приятелски съвет – внимавай какво си пожелаваш. 🙂

Истински индийски истории – как се облича индийско сáри?

Гордата майка, за която вече писах, се казва Мéрси. Важно е, защото тази жена бе неотлъчно до мен през целия ми престой в Индия и вероятно ще присъства във всяка история. Та, благодарение на Мéрси за пръв и единствен засега път облякох истинско индийско сáри.

Наближаваше някакъв индийски празник и съботата щеше да е малко по-тържествена. За целта жените ще са със сарита, толкова знаех. Мéрси каза, че ще ми донесе нейно сари и ще опитаме да го облека. Повечето индийки около мен казваха, че няма да успея, отнемало поне половин час и пр. Което, обаче, ме амбицира още повече, ставаше все по-любопитно.

Мéрси донесе една торба с 5 сарита и можех да избирам. Не очаквах точно това – 5 топа плат и аз да си избера цвят. Сега ли щеше да го шие?! (знаех, че има шевна машина в тях и обича да шие, обаче нямахме време, нито пък имаше нужда).

Очевидно изобщо не бях запозната. Никога не съм си представяла, че онези красиви “рокли” на индийките, които бях виждала из Интернет, далеч не са рокли, а са обикновени парчета плат. Много големи, много красиви, с хубава бродерия… И все пак, парчета плат.

Отне ни не повече от 10 минути. Мéрси знаеше какво да прави, от мен се искаше просто да стоя права, за да е удобно за нея. Въртеше се около мен, правеше части от плата на хармоника, подпъхваше го, вдигах си ръцете, свалях ги, карахме се с нея, смяхме се… и готово! Чувствах се безкрайно странно и неудобно в това нещо и със сигурност следващия път ще внимавам повече, защото сега не мога да го повторя.

This slideshow requires JavaScript.

Удобно, неудобно, изтърпях го за около 2 часа. Беше толкова задушно и с един топ плат отгоре си се чувствах нелепо. Оказа се, че не само по филмите носят сарита – напротив, защото имаше индийки, облечени така всеки ден. Беше им леко и удобно така, стъпваха фино и грациозно сякаш излизат от най-хубавата приказка.

Лично за мен, всичко това не беше просто проба на традиционно индийско облекло. Не ставаше както с тениската и дънките за 38 секунди, факт. Това, което жените в Индия правят, някои ежедневно, ще нарека с една дума – това е изкуство.

Истински индийски истории – прозорци без стъкла, шапка от пластмаса и една горда майка

Домът й се намираше прекалено близо и все някога щеше да ни покани. В един слънчев ден това се случи. Не съм сигурна дали беше покана или бяхме прекалено настоятелни  (аз със сигурност)… И все пак, тя се радваше, че отиваме.

Беше пусто, буквално беше нищо, селски път от миналия век с интересна растителност. В това нищо стигнахме до две едноетажни постройки. В малко по-голямата и по-приветлива живееше сестрата на мъжа й и семейство им, а ние отивахме към следващата. На входната врата ни посрещна възрастен мъж с много готина шапка. Беше свекърът й, който изобщо не ни очакваше, обаче се зарадва.

Когато влязохме, дъщеря й с впечатляваща скорост разтребваше стаята. И то как – пъхаше абсолютно всичко под дългата маса, а за финал я обиколи, за да се увери, че покривката е изпъната максимално добре. Толкова беше сладко. Тогава момичето беше само на 5 години и въпреки това, знаеше какво да прави. Помогна на майка си да ни настанят, за целта донесоха от някъде три стола, подредиха ги до стената и ние седнахме. Настъпи неловко мълчание.

За кратко. Майка й отиде някъде, а малката остана при нас и въпреки, че не говорехме езика й, се разбирахме. Едва ли си правеше селфита често, но мисля, че й хареса, защото доста снимки си направихме. Не се чувствах удобно да започна да снимам обстановката, не беше и нужно. Знаех, че са бедни, сега го видях. Беше ми казвала нещо за прозорците у тях, обаче английският й не беше добър и реших, че е излишно да се мъча да я разбирам. Сега видях, че прозорци имаше, обаче без стъкла.

Майката се върна доволна и малко притеснена. Носеше две торби с индийски орехчета. Самата тя беше предложила да ми даде малко преди да си тръгна за България. Сега торбите бяха само две, защото аз нямаше да си заминавам скоро, а тя искаше да даде и на другите българи. Извади един орех, за да видим какво и как се прави с него. За нас тримата беше интересно, а през това време малката вече подготвяше следващото си изпълнение, защото като всяко дете искаше вниманието да е върху нея.

Беше се изправила и гордо, но и срамежливо, показа на всеки вероятно първата си грамота. Спомням си, че беше сертификат за участие в нещо и за пръв и единствен път видях как се изписва името й, тоест имената, защото са две – Emmy Rose. До този момент мислих, че името й е Емирос и свикнах да с тази мисъл. Помолихме я да позира за снимка с грамотата и тя беше щастлива. Така й се отдаваше, толкова естествено и непринудено.

This slideshow requires JavaScript.

Очите на майка й се насълзиха, тя се постара да остане незабелязано, обаче я познавах и само се усмихнах одобрително. Така си говорехме с нея. И се разбирахме.

Преди да си тръгнем свекърът й, който ни посрещна отвън, също бе “фотомодел” за една-две снимки заедно с готината шапка, която се оказа от пластмаса – за да пази от дъждовете в дъждовния период, които почват за секунди и след малко отново изгрява слънце…

FB_IMG_1494336265457

 

Толкова различен свят…