“Загубата на гледна точка е най-големият прогрес”

Опцията за приближаване, когато правим снимки, не се налага дори да се коментира. Zoom in става все по-добра и по-добра на все повече устройства. 🙂

По-интересна (и по-важна понякога) е другата опция – за отдалечаване и виждане на по-голямата картина. През последните две години ковид пандемията направи точно това. Известно беше какво е ковид положението във всяка държава от планетата. Кога друг път си се интересувал за цялата планета едновременно? При мен се случи, още когато ми поставиха диагнозата. Бях в Индия, когато един от терапевтите постоянно ми повтаряше да си представя цялата планета. Нито съм единствената, нито първата

Гледната ми точка доста рязко бе изменена от диагнозата множествена склероза. Загуби се безвъзвратно тогавашната гледна точка, за да се появи нова. Има и малки точици в този процес. Така например често се променят настроението и нагласата ми що се отнася до всичко, което предстои.

Точно тази промяна на гледни точки и точици избирам да нарека прогрес. Това е моят прогрес и това е само началото. 🙂

В началото (б)е математиката

От ранна детска възраст живея с мисълта, че ще работя в банка, колективът от колегите ще бъде повече от семейство дори и т.н.,

Закърмена съм с такива разкази от моята баба, която е пенсиониран дългогодишен банков служител. Мед капе от устата й, щом заговори за онова време. Толкова ми беше интересно, правехме си разни игри и други детски щуротии.

Като ученичка математиката беше приоритет за мен, разбирах задачите, не чак разбирах защо повечето от съучениците не ги разбираха, не го харесваха този предмет. :) Чак след като приключих със средното образование, започнах да пиша. (Резултатите от матурите по български език и математика любезно намекнаха да опитам нещо различно).

Днес математиката, такава каквато учихме в училище, не присъства в живота ми, не работя в банка (като детската мечта) или друга финансова институция. Смятам обаче че същата тази математика ми даде повече. Например, голяма заслуга има за мотивацията и може да стане бавно, но решение винаги ще има. Макар и по някакъв заобиколен начин, вариант се намира.

Сега разбирам защо в училище преподавателите настояваха, че математика в живота ще ни трябва. А тогава се чудехме къде, кога и за кой аспект на живота ще са нужни линейни уравнения, например. 🙂

Времето… Нагоре и надолу

“Времето не е континуум. Не си представяй времето като нещо отляво надясно, като така наречената линия на времето от раждането до смъртта на всеки човек. Времето има нагоре и надолу! Мисли за него като за ос, която представя Вечния Сегашен Момент.”

Не съм сигурна, че разбирах този цитат, тогава, когато съм го прочела и подчертала (дори и снимка съм му направила 🙂 не съм снимала автора и заглавието, вероятно заради склерозата не съм сигурна кои са)

Сърдечния ритъм в кардиограмата е също така – нагоре надолу. Така се случва и с човешкия живот, възходи и падения се разминават без прекъсване. И с тази разлика, че ритъмът на сърцето е една идея по-важен от ритъма на човешкия живот.

Линията на времето, линията на всеки човешки живот започва с първите седем години. Аз изживях и втори “първи 7 години” с диагнозата 🙂 Научих много, продължавам да уча и да оценявам Вечния Сегашен Момент. Това е важното и нужното за мен в този един момент. И това ще мине, моментът се движи и подскача ту нагоре, ту надолу.

Историята…

Дори когато не е красива и перфектна, дори когато е по-истинска и реална, отколкото ти се иска, твоята история е това, което имаш и винаги ще имаш.

Вдъхновение само ми е нужно и историята може да бъде разказана. Да, може би с повече сарказъм, чувство за хумор и много двусмислици и недомлъвки . Така мога. Обичам да си играя с думите, да играя на думи и асоциации и понеже говоря бавно (но мисля бързо), удобно ми е писането. Нямам (само) една конкретна история, която да разкажа, мога да направя история от едно копче, по принцип.

Цитатът, с който започнах е от книгата на Мишел Обама. Запомних го и бях приела, че това ще е историята ми (диагнозата множествена склероза по този време дойде в живота ми, “скандално” млада, малка и мъничка се чувствах тогава) Твърде далеч от красива и перфектна беше тази история, доста по-истинска от колкото бях искала. Що за история ли щеше да е това? … Истинска. А най се радвам, че се научих да виждам и да търся позитивното, а то е там.

“Дните стават години, годините стават истории.. ” се пее в една песен. Точно така е. Всеки има своята история. И всеки момент също си има своята история. Понякога моментът продължава по-дълго време, аз се радвам, че забравям бързо (пък само аз си знам колко наистина забравям) 🙂

Смелостта да отстоявам позицията си

Когато чух въпроса “Способна ли си да си отстояваш позицията?”, си отговорих “А каква е моята позиция?”… Позиции имат фигурите на шахматната дъска.(логично е да си избера царицата, засега и принцеса да бъда ме удовлетворява 🙂 Така ме наричат напоследък заради това, че имам големи изисквания, почти всички от персонала на една болница ми казваха така и имаше друга пациентка, която наричаха царица пак заради това, че има изисквания).

По време на време на студентския ми живот толкова много четох, слушах и дори говорех за позицията от професионална гледна точка. Мислех, че по този начин се подготвям за бъдещето си. Смело си мечтаех. 🙂

Когато главната фигура от “шахматната дъска”, наречена Живот, реши да се намеси (да ме предизвика може би, защо не?) ми даде, сгромоляса ми направо предизвикателството множествена склероза. “Животът не свършва с диагноза множествена склероза. Той започва по нов начин, с нова нагласа и с подкрепа за независимо и абсолютно възможно всекидневие.” Думите са на Биляна Савова ѝ сякаш идват в точния момент.

Що се отнася до смелостта да отстоявам позицията си, трудно се носи короната от царицата, какво остава за принцесата?:)

Като интересна ще определя позицията си. Трудно беше, продължава да бъде трудно, но усещам как и смелостта ми малко по-малко се открива. Знаех си, че е там и благодаря, че така деликатно излиза на шахматната дъска.

)

Смях, ирония… и самоирония

.”Този, който умее да се смее на себе си, никога не остава без нещо, на което да се смее,”

Да се смееш се научаваш още с раждането. На всички снимки от детството на детското лице, най-добре стои чистата и непринудена усмивка. А какво да кажа за детския смях, как звучи и т.н.

Тръгваш на училище, на снимките от първите класове усмивката в повечето случаи е искрена, наивна, 🙂 Смехът е там, а като пораснеш малко повече, надграждаш и се запознаваш с нов, различен смях. В началото може би не чувстваш, че разбираш иронията, но пък се смееш. Може и да се нацупиш, и да се разсърдиш. За финал се сещаш, че можеш да поразмислиш.

До самоиронията не достига всеки. Изкуство е да можеш да разсмиваш другите, но да разсмиваш себе си, подигравайки се на теб самия… не знам как се стига до това ниво. Но мога споделя от личен опит.

Сигурно не беше лесно, но е полезно, много полезно. Някакво висше умение е самоиронията. Сещам се как сериалът “Приятели” има заслуги за това умение – първо във връзка с ученето на английски език, а после и за умението да се самоиронизирам – педантична, перфекционистка съм като Моника (даже сме адашки), обичам да “философствам” и да говоря (така беше преди да ми се забави говорът), да обяснявам на другите като Рос, ям като Джоуи, обичам да си хапвам, имам моменти, в които сякаш съм от друга планета, странна съм като Фийби. 🙂

Сърдя се лесно, понякога се ядосвам и се карам, но ми минава почти веднага. Самоиронията може да изглежда лесна и елементарна отстрани и по-добре да е така. Пък ти нали го правиш за себе си. .: )

За очакванията и изненадите

Ако спрем с очакванията ще се разделим с разочарованието..”

Не знам и не бих искала да знам какво е живот без очаквания. При мен сякаш винаги ги има. Очакванията за мен са подготовка за това, което ще се случи.

Да, обаче само си мисля, че ще се случи точно това, за което съм се подготвила. Очаквай неочакваното. Изненадите са това, за което е хубаво да си подготвен.

Бях на Еразъм в Португалия, когато в един конкретен ден не се почувствах добре и четох из интернет какво може да ми е според симптомите, За първи път срещнах словосъчетанието множествена склероза из възможностите според Google. На другия ден нямаше следа от предходния и бързо забравих.

Когато вече официално от медицински екип в болница в България, месеци след онзи ден в Португалия, ми казаха същото онова много несполучливо словосъчетание от интернет. Та, тогава със сигурност бях изненадана, шокирана и т,н, но някъде на дълбок заден план в съзнанието си бях подготвена. (Тогава едва ли ми е било до това, но сега бих искала да благодаря на общата си култура:)

Радвам се, че от днешна гледна точка мога спокойно говоря за това, Време беше!

ПС: За заглавието на тази публикация благодаря на брат си, попитах го само за някакво заглавие, останалото ще е моя грижа. На следващата сутрин гледах предаване, в което и Биляна Савова говореше за очакванията и изненадите, 🙂

За

Хубава, но проклета (Аз, скорпионът)

“Хубава си, ама си проклета!”Много пъти съм си го мислила, много пъти и заобикалящите ме си го мислят. А най-добре е, когато някой директно ми го каже. 🙂

Сещам се за филма “Аз, проклетникът” – детска анимация, комедия. Единственото, което предизвиква всичката проклетия във филма е единствено смях. Същото е и с дамата Круела Девил от филма за 101 далматинци. Много проклети неща върши и хубавото е, че се сещам за филма с усмивка.

Сред първите асоциации за зодия скорпион е проклета и т,н. Сигурно има нещо такова, но важното е, че няма двуличие, няма да се угажда на две и повече страни. Бях се объркала за малко и упорито и всеотдайно угаждах на доста субекти, доста далеч от характера на скорпиона си казват другите. Спрях да мога да угаждам изненадващо, когато се влоши част от здравословното ми състояние. Време е да мисля най-напред за себе си, това вече е истински скорпион.

Затова, приемам думичката проклета с усмивка. 🙂

Ако можеше да говори…

Ех, само ако можеше да говори. Става дума за кучето в двора на къщата,

Вчера времето беше хубаво и излязох навън. Кучето на двора със сигурност ме усети и залая, викаше ме при нея. Казва се Меги. Та, отидох при нея с инвалидна количка и тя сякаш правилно и логично, поне според мен, пропусна иначе любимите си подскоци. И двете се радвахме толкова много, не се бяхме виждали отдавна толкова отблизо.

Очите, Меги ми говореше с очи и аз я разбирах. И сигурно, също с очи, аз отговарях. Може би ме разбираше, имаше нещо мъдро в погледа си. Беше дълбок, проницателен, разбиращ. Приемащ ме поглед,

Вълнуваше се много и имаше нужда от глътка вода. Затова, за броени секунди отиде до купичката си с вода. Когато се връщаше, очите отново ме търсеха.

Изглежда, че се разбираме добре и без думи. Оказа се хубаво и предвид забавения ми говор. 🙂 Понякога думи не са нужни.

Желязото и собствената му ръжда

“Нищо не може да унищожи желязото така, както собствената му ръжда. По същия начин нищо не може да унищожи човек така, както неговото собствено мислене.”

Така се случи с мен – голям мозък, много мислене и премисляне и накрая вече чак главата си не успявам да държа изправена и тя просто пада понякога.

Шегата настрана 🙂 Думите в началото са крайни, и все пак всичко е въпрос на гледна точна. Същите тези думи, някак се припознах в тях. Отнема време, за да умееш да контролираш всяко едно нещо, още повече да промениш и контролираш мисленето си. Все още не мисля, че съм се научила напълно, но не се оплаквам – приемам го и просто продължавам.

Та, сигурно съм желязна, но не и ръждясала. Благодаря за подкрепата.