За изкачването на планини

“Не изкачвай планини, за да те видят другите хора.”Изкачвай планини”, за да можеш ти да “виждаш” света.”

Една единствена “планина” съм “изкачвала”. Най-високият връх на остров Мадейра, Португалия. Изкачването се случи с автомобил, има обикновено шосе Височината на “върха” е под 2000м. Затова пък гледката си заслужава… помня я и до днес. интерпретациите могат да са много и според възрастта и ситуацията вероятно се различават Интересно е какво ли съм ми съм мислила тогава..

Сега диагнозата и състоянието не “позволяват” да изкачвам планински върхове. Не е сред приоритетите ми. Интересното е друго. Радвам се, че моето съзнание е съхранило спомен за запомнящата се гледка. (Една от гледните точки е, че това бяха просто облаци. 🙂 Невъзможно е другите хора да те видят през тях).

Независимо от диагнозата, моето съзнание може да визуализира и да изкачва достатъчно “планини”. Всеки ден си изкачвам моите “планини”, под формата на прости ежедневни дейности. Или пък някакви отдавнашни планове… Хубаво е да се намираш над “памукови облаци”.

За смирението (и за айсберга)

“Смирение не означава отричане на силните страни. Смирение е, когато си честен за своите слабости,”

Историята за кораба Титаник и за айсберга беше актуална “едно време”. Заради филма и музиката. От младежите години съм запозната с думата айсберг (дори и само на “теория”). Все пак, от такова поколение съм.

Лично за себе си ще кажа, че когато диагнозата влезе в живота ми, наистина беше като много голям, огромен, леденостуден айсберг. Чак самата аз не смятах, че мога да търпя дълго подобен “студ”…

Скромност и “покорност” са част от нужните качества, най-важното за мен беше и все още е “нужното време”. Затруднено беше приемането на айсберг в живота ми, даже вече е камък (нелечимата диагноза е вечен камък). Благодаря на съзнанието, че не се притеснява да разкрива възможности, благодаря за подкрепата на всички!

За успеха

“Успехът е труден, защото изисква последователност и постоянство, не сложност.”

Истината за мен е, че от ранна възраст и младежките години, все съм смятала, че сложните неща привличат вниманието и са важни. Нужно беше за мен да решавам сложни задачи, било то дори и по математика. Срамувах се, не допусках “простото” и “елементарното” да бъдат част от живота ми.

Сега е различно. Заради здравословното недоразумение е нужно да избирам по-простото и по-удобно, предвид дефицитите. Дори и много да искам да обуя токчета, което силно ме съмнява, никога не е било сред интересите ми. Напълно осъзнато и без да отнема повече от секунда слагам удобни маратонки. Без значение е с какви обувки си щом си в инвалидна количка.. Лично за себе си ще кажа, че харесвам маратонките.

Различно е още, защото и светът се променя със стремглава скорост. Радвам се, че помня времето, в което информацията се намираше в хартиени енциклопедии. Интернет се роди навреме. Благодаря.

Несериозно е да говоря за успех, нито пък за неуспех. Осъзнаването и осъзнатото приемане са моят “успех”. Намирам се в самото начало, доста са здраво вързаните “възли”, радвам се. Обичам да се уча и затова ще бъде нужно да се “разбера” и да намеря място в стремглаво развиващия се свят.

За гнева

На въпроса “Какво е гневът?” един мъдър човек дава красив отговор: Гневът е наказание, което даваш сам на себе си заради грешките на другите.”

Объркано и трудно разбираемо може да е, но е факт. Ще говоря с лични примери, диагнозата дава възможност за много такива. Изключвам поставянето на диагнозата ми, за което съм си отговорна аз. Интересно става после. (След “нужното време”)

Сещам се за повече от един пример как съм се ядосвала на неточности, неточни хора и т.н. Да не се разбира погрешно – аз също вероятно правя неточни неща, предвид невалидността ми (буквално преведена думата инвалид, invalid от английски език, това означава). Ето тук е мястото на осъзнаването. Абревиатурата на диагнозата МС за мен означава моето съзнание, нека някаква част от от отговорността се поеме именно от него. Заслужава си напълно. Не съм броила колко пъти съм била гневна и е било именно заради това – моето съзнание.

Минава време, нужно е време, за да се премине на следващото ниво – осъзнаване. Лично за себе си ще кажа, че съм в началото. Не липсват и поводи за гняв, но осъзнатият гняв е от друго, специално ниво.

За куража и за страха

“Страхът се прикрива в перфекционизъм. Куражът ни кара да приемаме нашите несъвършенства.”

Ще се съглася за това, че съм била перфекционист от много трудна и тежка разновидност. Подчертавах с цветни химикали важното от писаното във всеки учебен час. Страхлива съм от малка, но страхът винаги е съществувал под прикритието на перфекционизма… Когато не харесаш оценката на контролно, естествената реакция е да го смачкаш на “топка”. Така правеха съучениците в училище и после колегите в университета. По-рядко се е случвало при мен, а, когато се случваше да прикривам страха си, налице беше огромна доза перфекционизъм. И така много хартиени топки преминаваха покрай мен,

Когато диагнозата “влезе” в живота ми, носеше със себе си разни документи, епикризи, листове хартия. Дори и много да ми се е искало да ги направи на хартиени топки, хайде да съм по-искрена – страхувала съм се. От съществуването си изобщо се притеснявах. Над безброй пъти съм си казвала, че и това ще мине. Интересно е как мога да си казвам тези думи на фона на официалните медицински твърдения (които категорично приемам, уважавам и благодаря за подкрепата). Диагнозата е нелечима. Точка. За край на 21 години, дори на шега не звучеше сериозно.

Сега, когато съм в третото десетилетие на живота си, нелечимата диагноза още е при мен. Затова са и създадените от нея и мен несъвършенства. Перфекционизмът и несъвършенствата трудно могат да имат съвместно “съжителство”. Трудно, не невъзможно. Радвам се, че куражът се намеси и с присъствието си кара перфекционистът да “преглътне” и да приеме несъвършенствата си. След “нужното време” чак започва да вижда красота във всяко несъвършенство. (Например, пиша на ръка с доста “счупен” почерк и това е мястото, в което страхът трябва и дава мястото си на куража. И чак ми харесва как пиша, има някаква красота.)

За статистиката

В университета, беше сред запомнящите зсв исциплини и много плашещо се говореше за нея. Помня думи на преподавателите в първи курс. Казваха, че началото е лесно, но статистиката догодина (във втори курс), щяла да е тежка работа…

Обичах математиката и казваха, че статистиката е много трудна математика. А аз харесвах математиката така, че не успяха да ме “паникьосат” предупрежденията. Да, трудно беше и да, категорично казвам, че не си спомням никоя от формулите. Това, което помня е, че не беше обичана и харесвана дисциплина сред колегите.

Сега много години след студентските години, се предполага, че отдавна съм забравила “обичаната” дисциплина. Не съм усещала никаква жизнено важна нужда от нея. В здравословно отношение се срещам с много по-тежки задачи. (В сравнение със статистиката от студентските ми години 🙂 )

Макар да не го помня, благодаря за “наученото” в университета. Дори без конкретни статистически формули, успявам да осъзная, че с писането изглежда, че се справям. От личен опит разбрах и осъзнах (и продължавам с осъзнаването), че статистиката говори на своя език и казва важни неща. Интерпретацията остава за мен.

За навиците (и за ситуацията всичко или нищо)

“Често попадаме в ситуацията всичко или нищо по отношение на навиците ни. Проблемът не е в “подхлъзването”, проблемът е в мисленето, че щом не можеш да направиш нещо перфектно, то не трябва да го правиш изобщо.”

‘Всичко или нищо. Останалото не си заслужава.’ Тези думи твърде често съм си повтаряла в младежките си години, от малка съм “перфекционист” по мой си начин.

Сега, когато съм с диагнозата и ходя на рехабилитация, място за перфекционизма от едно време, няма. (Забравила съм го, осъзнато трябваше да си отиде. Само терапевтите могат да кажат колко и дали съм го “забравила. 🙂 )

Много “възли” завързва и натрупва перфекционизма. Не става без “нужното време”, за да се стигне до осъзнаването. Това е дълъг процес, продължава и занапред. Така се случва с мен и в този момент. 🙂

Според мен, ако съм забравила нещо, това е само наименованието. Сега го наричам осъзнат “перфекционизъм”. Хубаво е, че има осезаема разлика.

За настоящата ситуация

“Винаги помни, че настоящата ситуация не е крайната ти дестинация. Най-доброто тепърва предстои.” 🙂

Оплакването остава в предишното десетилетие. Сега съм в ново десетилетие, реално нищо не се е променило. Същата съм, но не съвсем.

Да, винаги контролът играе важна роля в живота ми. Бяхме се “сработили” добре заедно. Сещам се за елементарни спомени, първо от ученическите години (помагала съм и от опит мога да кажа, че помощта и подсказването, не се осъществяват без контрол. 🙂 ). Студентските години, по подразбиране, се нуждаеха от още повече контрол. Така се чувствах добре.

Може би, точно това успешно сработване и “обич” между контрола и мен, доведе диагнозата МС. В случай, че идеята е била безкомпромисно да разрушава, аз съм доволна, че преди да седна в инвалидната количка, просто се клатушках и залитах. (Неведнъж ми беше задаван въпрос дали съм пияна.. 🙂 Само се усмихвам и днес. )

Сега, само засега, не успявам да съм напълно независима, съответно ненуждаеща се от чужда помощ съм. Признавам го, осъзнавам го, а хубавото и много важно е, че контролът на съзнанието е доволен от съвместното сътрудничество. Продължаваме добре да се “сработваме”. Благодаря, за което, успя да осъзнае, че почивката и паузите, .”дават повече, отколкото отнемат”.

Най-доброто винаги предстои. Междувременно, настоящата ситуация дава много повече от въпросното най-добро. 🙂

За различността и за “преодоляването”

“Твоята различност често ще бъде пред теб. Другите хора в стаята първо ще “виждат” нея, а след това ще видят теб. Което те оставя с нова задача – преодоляване. И, почти по дефиниция, изтощаващо е. Резултатът, като стане въпрос за оцеляване, ставаш бдителен, разбираш как да пазиш енергията, да броиш всяка “стъпка,” и в сърцето на всичко това, лежи главозамайващ парадокс. Щом си различен, “условието” е да си бдителен. Дори и се изисква смелост.. .”

Не е лесно. Със сигурност е трудничко, неслучайно множествената склероза се наричана “болестта с над 1000 лица”. Думите в началото са от новата книга на Мишел Обама, в самото начало се споменава за вече покойния ѝ баща, живял със същата диагноза. Забавно е и се радвам, че повече се говори за недоразумението, което се случи също и при мен. (В началото се “впечатлявах” от твърденията за неизвестността около същата диагноза. Благодаря на “нужното време”, заслужава уважение. 🙂 Щом се е срещало при предходни поколения, не е толкова уникално, уважаеми медицински специалисти. 🙂 Неизвестните са много повече от 1000 лица и от опит казвам, че бдителността е много важна част от такъв живот, а още по-важна и изискваща си нужното време, зе смелостта. 🙂

“Падаш, ставаш и продължаваш”, за никой случай не са празни приказки. Различността те лишава от много контрол, който иначе е бил важен за теб… “Когато се различаваш, чувстваш, че сякаш живееш на друга “карта”, други предизвикателства, а понякога може да чувстваш, че карта изобщо няма.

Лично за себе си ще кажа, че разбирам защо ходех на уроци по рисуване. 🙂 Учих се да рисувам “карти”, продължавам и до днес. Благодаря. 🙂

За трудното и за “лесното” учене

“Разликата между училище и живота – в училище учиш урок, след който следва тест. Животът, първо ти “дава” тест, за да научиш урока си.”

Забравят се трудностите от времето в училище. Но, според мен, е добре и дори е препоръчително да ги има. Така е с “прохождащите” малки ученици. (Спомням си “едно време”, в началните класове тежки раници с учебници и тетрадки, се промъкваха към класна стая. Дори и с “тикане”. 🙂 )

Лесно или трудно е “упражнението” с тежката раница, няма да коментирам. Интересното идва после. Тежката раница я няма, вече се смята, че си напреднал. Няма нужда от раница, минаваш на следващо ниво и пак е нужно да тикаш, този път голяма кръгла сфера. По принцип се движи по-лесно и бързо (зависи и от какъв “материал” е тази топка). А най-важното е, че се оказва хитра – лесно се “търкаля” напред, но какво пречи да промени посоката? Ако материалът е много “тежък”, директно те “премазва”. 🙂 Неслучайни са думите, че каквото сам си направиш, и “най-големият ти враг не може да направи”. 🙂

Затова и погледът върху голямата картина остава силно препоръчителен. Спомените как съм “тикала” една раница до училище и обратно, благодаря за тях. Благодаря също и за “теста”. Уча много уроци и още повече ще научавам. 🙂