Month: December 2022

В интерес на истината идеята за книга съществува отдавна. Сякаш предимно в чуждите умове може да се е прокрадвала, но не и в моя. Звучеше като някакъв вид “подигравка” едно време, беше далеч от представите ми за смисъл… Интернет се раждаше, съответно аз създадох блог и бях убедена, че съм елиминирала нуждата от хартиена книга…

Дойде времето с подходящия момент. Моментът, в който се чувствам по-реална от всякога до сега (което не значи, че ще приключвам, а това, че сега само започвам).. Юбилеят също “изигра” своята роля (благодаря, за “важната и съществена роля”). Най-важна в конкретния момент беше статистиката на сайта ми. Категорично не остана друг вариант.

Радвам се, че дори корицата се роди в моето съзнание. А след това, със съдействието на Биляна Савова, рожбите на моето съзнание надминаха собствените си очаквания. Сърдечно благодаря!

Идеите вършат всичко. Не ми е ясно как идват, но им благодаря наистина. Сбъдната е една мечта, следващата е наред. Благодаря.

Животът е многоизмерен… Проблем, “затоплен” от “дълбока”, усърдна работа – резултатът е прозрение.

Много измерения има в човешкия живот. Зависещи или независещи от конкретния човек. Лично при мен се “наблюдава” интересно измерение. … От едно време се интересувам от всичко друго, но не и от български език. Много ми “вървеше” математиката и учих чужди езици с интерес. Една случка с една задължителна матура по български език и оценка отличен, дори не е “звучала” като нещо сериозно за това време. 🙂

Като “леденото” кубче от илюстрацията съм аз. Особено, след поставянето на диагнозата… Трудно е да се “отпуснеш” и да се държиш сякаш всичко е нард. Даже самата диагноза по нейн начин опитва да “помогне” и дава разни алтернативни начини за придвижване (така например инвалидна количка)…

И сега, продължавам. “Леденото кубче” изглежда е свършило работа и дори при съществуващ “проблем”, резултатът е осъзнаване. Когато създадох този блог, напълно неосъзнато съм “обещавала” да имам книга. Изобщо не съм го приемала за нещо сериозно….

До сега, когато статистиката (познавам я още от университета тази статистика, трудна беше и н не беше обичана)…Години по-късно разбирам важността ѝ, сигурно още съм повлияна и от юбилея. Благодаря, че се “запознах” с поредното измерение на живота 🙂 Леденото кубче рано или късно, или просто навреме, може да се разтапя.

“Не изкачвай планини, за да те видят другите хора.”Изкачвай планини”, за да можеш ти да “виждаш” света.”

Една единствена “планина” съм “изкачвала”. Най-високият връх на остров Мадейра, Португалия. Изкачването се случи с автомобил, има обикновено шосе Височината на “върха” е под 2000м. Затова пък гледката си заслужава… помня я и до днес. интерпретациите могат да са много и според възрастта и ситуацията вероятно се различават Интересно е какво ли съм ми съм мислила тогава..

Сега диагнозата и състоянието не “позволяват” да изкачвам планински върхове. Не е сред приоритетите ми. Интересното е друго. Радвам се, че моето съзнание е съхранило спомен за запомнящата се гледка. (Една от гледните точки е, че това бяха просто облаци. 🙂 Невъзможно е другите хора да те видят през тях).

Независимо от диагнозата, моето съзнание може да визуализира и да изкачва достатъчно “планини”. Всеки ден си изкачвам моите “планини”, под формата на прости ежедневни дейности. Или пък някакви отдавнашни планове… Хубаво е да се намираш над “памукови облаци”.

“Смирение не означава отричане на силните страни. Смирение е, когато си честен за своите слабости,”

Историята за кораба Титаник и за айсберга беше актуална “едно време”. Заради филма и музиката. От младежите години съм запозната с думата айсберг (дори и само на “теория”). Все пак, от такова поколение съм.

Лично за себе си ще кажа, че когато диагнозата влезе в живота ми, наистина беше като много голям, огромен, леденостуден айсберг. Чак самата аз не смятах, че мога да търпя дълго подобен “студ”…

Скромност и “покорност” са част от нужните качества, най-важното за мен беше и все още е “нужното време”. Затруднено беше приемането на айсберг в живота ми, даже вече е камък (нелечимата диагноза е вечен камък). Благодаря на съзнанието, че не се притеснява да разкрива възможности, благодаря за подкрепата на всички!

“Успехът е труден, защото изисква последователност и постоянство, не сложност.”

Истината за мен е, че от ранна възраст и младежките години, все съм смятала, че сложните неща привличат вниманието и са важни. Нужно беше за мен да решавам сложни задачи, било то дори и по математика. Срамувах се, не допусках “простото” и “елементарното” да бъдат част от живота ми.

Сега е различно. Заради здравословното недоразумение е нужно да избирам по-простото и по-удобно, предвид дефицитите. Дори и много да искам да обуя токчета, което силно ме съмнява, никога не е било сред интересите ми. Напълно осъзнато и без да отнема повече от секунда слагам удобни маратонки. Без значение е с какви обувки си щом си в инвалидна количка.. Лично за себе си ще кажа, че харесвам маратонките.

Различно е още, защото и светът се променя със стремглава скорост. Радвам се, че помня времето, в което информацията се намираше в хартиени енциклопедии. Интернет се роди навреме. Благодаря.

Несериозно е да говоря за успех, нито пък за неуспех. Осъзнаването и осъзнатото приемане са моят “успех”. Намирам се в самото начало, доста са здраво вързаните “възли”, радвам се. Обичам да се уча и затова ще бъде нужно да се “разбера” и да намеря място в стремглаво развиващия се свят.

На въпроса “Какво е гневът?” един мъдър човек дава красив отговор: Гневът е наказание, което даваш сам на себе си заради грешките на другите.”

Объркано и трудно разбираемо може да е, но е факт. Ще говоря с лични примери, диагнозата дава възможност за много такива. Изключвам поставянето на диагнозата ми, за което съм си отговорна аз. Интересно става после. (След “нужното време”)

Сещам се за повече от един пример как съм се ядосвала на неточности, неточни хора и т.н. Да не се разбира погрешно – аз също вероятно правя неточни неща, предвид невалидността ми (буквално преведена думата инвалид, invalid от английски език, това означава). Ето тук е мястото на осъзнаването. Абревиатурата на диагнозата МС за мен означава моето съзнание, нека някаква част от от отговорността се поеме именно от него. Заслужава си напълно. Не съм броила колко пъти съм била гневна и е било именно заради това – моето съзнание.

Минава време, нужно е време, за да се премине на следващото ниво – осъзнаване. Лично за себе си ще кажа, че съм в началото. Не липсват и поводи за гняв, но осъзнатият гняв е от друго, специално ниво.

“Страхът се прикрива в перфекционизъм. Куражът ни кара да приемаме нашите несъвършенства.”

Ще се съглася за това, че съм била перфекционист от много трудна и тежка разновидност. Подчертавах с цветни химикали важното от писаното във всеки учебен час. Страхлива съм от малка, но страхът винаги е съществувал под прикритието на перфекционизма… Когато не харесаш оценката на контролно, естествената реакция е да го смачкаш на “топка”. Така правеха съучениците в училище и после колегите в университета. По-рядко се е случвало при мен, а, когато се случваше да прикривам страха си, налице беше огромна доза перфекционизъм. И така много хартиени топки преминаваха покрай мен,

Когато диагнозата “влезе” в живота ми, носеше със себе си разни документи, епикризи, листове хартия. Дори и много да ми се е искало да ги направи на хартиени топки, хайде да съм по-искрена – страхувала съм се. От съществуването си изобщо се притеснявах. Над безброй пъти съм си казвала, че и това ще мине. Интересно е как мога да си казвам тези думи на фона на официалните медицински твърдения (които категорично приемам, уважавам и благодаря за подкрепата). Диагнозата е нелечима. Точка. За край на 21 години, дори на шега не звучеше сериозно.

Сега, когато съм в третото десетилетие на живота си, нелечимата диагноза още е при мен. Затова са и създадените от нея и мен несъвършенства. Перфекционизмът и несъвършенствата трудно могат да имат съвместно “съжителство”. Трудно, не невъзможно. Радвам се, че куражът се намеси и с присъствието си кара перфекционистът да “преглътне” и да приеме несъвършенствата си. След “нужното време” чак започва да вижда красота във всяко несъвършенство. (Например, пиша на ръка с доста “счупен” почерк и това е мястото, в което страхът трябва и дава мястото си на куража. И чак ми харесва как пиша, има някаква красота.)

В университета, беше сред запомнящите зсв исциплини и много плашещо се говореше за нея. Помня думи на преподавателите в първи курс. Казваха, че началото е лесно, но статистиката догодина (във втори курс), щяла да е тежка работа…

Обичах математиката и казваха, че статистиката е много трудна математика. А аз харесвах математиката така, че не успяха да ме “паникьосат” предупрежденията. Да, трудно беше и да, категорично казвам, че не си спомням никоя от формулите. Това, което помня е, че не беше обичана и харесвана дисциплина сред колегите.

Сега много години след студентските години, се предполага, че отдавна съм забравила “обичаната” дисциплина. Не съм усещала никаква жизнено важна нужда от нея. В здравословно отношение се срещам с много по-тежки задачи. (В сравнение със статистиката от студентските ми години 🙂 )

Макар да не го помня, благодаря за “наученото” в университета. Дори без конкретни статистически формули, успявам да осъзная, че с писането изглежда, че се справям. От личен опит разбрах и осъзнах (и продължавам с осъзнаването), че статистиката говори на своя език и казва важни неща. Интерпретацията остава за мен.