“Страхът се прикрива в перфекционизъм. Куражът ни кара да приемаме нашите несъвършенства.”
Ще се съглася за това, че съм била перфекционист от много трудна и тежка разновидност. Подчертавах с цветни химикали важното от писаното във всеки учебен час. Страхлива съм от малка, но страхът винаги е съществувал под прикритието на перфекционизма… Когато не харесаш оценката на контролно, естествената реакция е да го смачкаш на “топка”. Така правеха съучениците в училище и после колегите в университета. По-рядко се е случвало при мен, а, когато се случваше да прикривам страха си, налице беше огромна доза перфекционизъм. И така много хартиени топки преминаваха покрай мен,
Когато диагнозата “влезе” в живота ми, носеше със себе си разни документи, епикризи, листове хартия. Дори и много да ми се е искало да ги направи на хартиени топки, хайде да съм по-искрена – страхувала съм се. От съществуването си изобщо се притеснявах. Над безброй пъти съм си казвала, че и това ще мине. Интересно е как мога да си казвам тези думи на фона на официалните медицински твърдения (които категорично приемам, уважавам и благодаря за подкрепата). Диагнозата е нелечима. Точка. За край на 21 години, дори на шега не звучеше сериозно.
Сега, когато съм в третото десетилетие на живота си, нелечимата диагноза още е при мен. Затова са и създадените от нея и мен несъвършенства. Перфекционизмът и несъвършенствата трудно могат да имат съвместно “съжителство”. Трудно, не невъзможно. Радвам се, че куражът се намеси и с присъствието си кара перфекционистът да “преглътне” и да приеме несъвършенствата си. След “нужното време” чак започва да вижда красота във всяко несъвършенство. (Например, пиша на ръка с доста “счупен” почерк и това е мястото, в което страхът трябва и дава мястото си на куража. И чак ми харесва как пиша, има някаква красота.)
Mon Georgieva 