За малките стъпки

“Правенето на малки стъпки е ключът.”

Що за безсмислие е да вършиш бавно като мравка? Хора сме и имаме крака. Така съм си мислила едно време, преди диагнозата. Признавам го сега. Не съжалявам, защото как иначе щях да обиколя Португалия? 🙂

Сещам се за едни стълби, именно в Коимбра, Португалия. Там живеех и учех през 2014 година. Силно вероятно е стълбите още са там. Каменни са, “вградени” в релефа на града. .(Не бяха 2, нито бяха 20, над 200 бяха.. 🙂 ) И то в центъра на града,… Студенти от единия университет минаваха ежедневно по тях, но аз учих в друг университет. (Вместо стълбите нагоре, пътят ми за другия университет, където учих и ходих всеки ден,, “слизаше” надолу.)

Защо се сетих за този спомен? Правя паралели с това, на което ме научи диагнозата. Сега не бързам (казвам го само защото преди недоразумението в здравословен план, за мен задължително беше всичко да се случват бързо, приемала съм го за съвсем нормално)… 🙂 Терапевтите за рехабилитация ме научиха защо бързането е неоправдано, дори е “вредно”. (Неслучайно в училище не ми беше сред любимите преживявания бягането на някакви метри за по-малко от някакви секунди 🙂 )

Благодаря на семестъра в Португалия, защото подобно на тънкото ми чувство за хумор, много ненатрапчиво и недоловимо, ме “научи” защо да не бързам. Недоловимо за мен беше забавянето на говора ми, но за околните ми не остана незабелязано. Важни за мен остават малките, осъзнати стъпки. 🙂

За пясъчния часовник

“Нека си представим, че пясъкът в пясъчния часовник представя живота ти. Пясъкът в горната част на часовника е твоето бъдеще, а в долната част е твоето минало. Сега, нищо не може да се направи за миналото, “отишло” си е. Твърде много хора прекарват времето си, мислейки си, че са можели да направят това или онова. Но това време си е “отишло”, няма го. Красивата истина е, че не знаеш колко пясък има в горната част на часовника. Може да си мислиш, че остава много, а да е малко. Единственото време, с което разполагаш е в средата на часовника – тук и сега. Глупаво е да се тревожиш за бъдещето или за миналото.”

Дали беше заради възрастта ми, дали заради липсата на диагноза тогава, не е от съществено значение. Благодарение на “нужното време” започнах да намирам смисъл в пясъчния часовник. (А преди това бях категорично неразбираща защо да се бавя и да съм мудна като пясъка в този часовник? Предпочитах обичайния ръчен часовник. 🙂 ).

Погледът върху голямата картина има своето постоянно присъствие. “Тежък” е този поглед. (Ето друга “основателна” причина за падащата ми глава. 🙂 ) Красивата истина, действително, приемам за красива, защото сега смятам, че времето не се интересува от мнението на човека за него. Може да прави каквото си иска. А вече от всяко човешко същество зависи да направи времето красиво. (Не нося часовник, но един пясъчен часовник може много повече.) 🙂

За прогреса

Как изглежда прогресът и как е всъщност?

Прогресът е относително понятие с различни значения, строго индивидуално е за всеки. (Казах, че ще пиша за прогреса и последва въпрос: “На диагнозата ли?”… Благодатна тема, не и за моя блог, благодаря 🙂 )

Не, по друг начин разбирам думата “прогрес”. Изображението в началото “говори” изчерпателно за живота в инвалидна количка. Трудно е да се прави “идеален кръг”. И пак за инвалидната количка – образно казано обикновеният сив кръг настоятелно си “мисли”, че това е мястото ми. 🙂

Когато ходих до Индия, инвалидната количка пак “присъстваше” в историята. Не го наричам обикновен сив кръг, защото щом на друг континент ме “заведе” тази количка, просто отново трябва и ще благодаря на погледа върху голямата картина. (Няма да се изморя да благодаря на всички и всяко изживяване в рамките на дългия самолетен полет 🙂 )

Така изглежда прогресът за мен към настоящия момент. Не се разпростира много на широко, както съм си представяла в детските и младежки години. Радвам се, обаче, че прогресира моето съзнание (съвпадат буквите на диагнозата множествена склероза). Няма нищо случайно. 🙂

За мечтите

“Мечтай смело, започни с нещо малко и остани фокусиран,”

Да мечтая смело винаги е било несериозно и смешно за мен. Още повече пък да говоря на глас за смелите си мечти. (Затова диагнозата ми, прави каквото иска със скоростта на говора ми, а на мен “връчи” задачата тежък мозък, съответно с падаща глава).

Когато направих този блог бях в Португалия, не беше сериозно да смятам, че ще продължа с него , след като разкажа “португалската приказка”. 🙂 Сега се сещам, че сериозно размишлявах как да се казва блогът – дали да бъде нещо португалско и веднага “погледът върху голямата картина” е казал своята дума. Приказката продължава да ме вълнува до днес, осем години по-късно. Абсурдно щеше да бъде, блогът да бъде с португалско име и аз да продължавам да пиша в него, години по-късно 🙂

Диагнозата “влезе” в живота ми, трябваше да получи така нареченото от мен “нужно време”. Хубаво е, че “здраво съм хванала малкото, с което започнах”.

Благодаря на португалската приказка, приемам, че тя е малкото нещо, с което започнах. Благодаря и на здравословното недоразумение, затова, че ме научи да осъзная важността на фокуса и фокусирането. Най-много, благодаря за смелите си мечти. (Толкова смели са, щом забавиха говора ми, за да не се споменават на глас. А тежкият мозък, щом помисли за смелите мечти, става още по-тежък и главата ми “клюмва”. 🙂 )