“Правенето на малки стъпки е ключът.”

Що за безсмислие е да вършиш бавно като мравка? Хора сме и имаме крака. Така съм си мислила едно време, преди диагнозата. Признавам го сега. Не съжалявам, защото как иначе щях да обиколя Португалия? 🙂

Сещам се за едни стълби, именно в Коимбра, Португалия. Там живеех и учех през 2014 година. Силно вероятно е стълбите още са там. Каменни са, “вградени” в релефа на града. .(Не бяха 2, нито бяха 20, над 200 бяха.. 🙂 ) И то в центъра на града,… Студенти от единия университет минаваха ежедневно по тях, но аз учих в друг университет. (Вместо стълбите нагоре, пътят ми за другия университет, където учих и ходих всеки ден,, “слизаше” надолу.)

Защо се сетих за този спомен? Правя паралели с това, на което ме научи диагнозата. Сега не бързам (казвам го само защото преди недоразумението в здравословен план, за мен задължително беше всичко да се случват бързо, приемала съм го за съвсем нормално)… 🙂 Терапевтите за рехабилитация ме научиха защо бързането е неоправдано, дори е “вредно”. (Неслучайно в училище не ми беше сред любимите преживявания бягането на някакви метри за по-малко от някакви секунди 🙂 )

Благодаря на семестъра в Португалия, защото подобно на тънкото ми чувство за хумор, много ненатрапчиво и недоловимо, ме “научи” защо да не бързам. Недоловимо за мен беше забавянето на говора ми, но за околните ми не остана незабелязано. Важни за мен остават малките, осъзнати стъпки. 🙂

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s