“Нека си представим, че пясъкът в пясъчния часовник представя живота ти. Пясъкът в горната част на часовника е твоето бъдеще, а в долната част е твоето минало. Сега, нищо не може да се направи за миналото, “отишло” си е. Твърде много хора прекарват времето си, мислейки си, че са можели да направят това или онова. Но това време си е “отишло”, няма го. Красивата истина е, че не знаеш колко пясък има в горната част на часовника. Може да си мислиш, че остава много, а да е малко. Единственото време, с което разполагаш е в средата на часовника – тук и сега. Глупаво е да се тревожиш за бъдещето или за миналото.”
Дали беше заради възрастта ми, дали заради липсата на диагноза тогава, не е от съществено значение. Благодарение на “нужното време” започнах да намирам смисъл в пясъчния часовник. (А преди това бях категорично неразбираща защо да се бавя и да съм мудна като пясъка в този часовник? Предпочитах обичайния ръчен часовник. 🙂 ).
Погледът върху голямата картина има своето постоянно присъствие. “Тежък” е този поглед. (Ето друга “основателна” причина за падащата ми глава. 🙂 ) Красивата истина, действително, приемам за красива, защото сега смятам, че времето не се интересува от мнението на човека за него. Може да прави каквото си иска. А вече от всяко човешко същество зависи да направи времето красиво. (Не нося часовник, но един пясъчен часовник може много повече.) 🙂
Mon Georgieva 