“Малкото семе знаеше, че, за да порасне е необходимо да бъде изпуснато в мръсотия, да се покрие с тъмнина и да се бори, за да достигне до светлината.”
Само от една уж проста семчица, която умишлено и оправдано, е поставена в мръсотия, като калта, се ражда или домат, или тиквичка… Интересно ми е друго. Замислих се какъв е животът на семката. Трансформацията ѝ е велика, също както и с новородените деца. (С тази разлика, че един домат е много по-бърз от едно човешко дете 🙂 ) Думите в началото, точно и изчерпателно описват всеки процес в природата.
За един такъв процес, приемам диагнозата си. Била съм в мръсотия (в началото, когато ми казаха заглавието на диагнозата множествена склероза, умишлено прекарвах повече време в банята, надявайки се мръсотията да си отиде 🙂 да, ама не. Неслучайно, името е множествена. Толкова много кал и мръсотия, с един и повече душове, все още, не може да се отлепи от мен. Добро е лепилото. ) И пак тогава, съвсем естествено, нямала съм желание (нито смелост 🙂 ), да се покажа на света толкова мръсна, чак с лекета от някакво много здраво и устойчиво лепило. 🙂
Тогава на “помощ” идва тъмнината, благодаря, че ме покри и скри (наистина, възпитанието ми не позволява да се показвам, чак толкова кална 🙂 ) Смятах го за некултурно. Имало е моменти, когато борбата (на мен с мен, и не само) е била “безмилостно жестока”, но сега избирам да не ги помня (разбираемо е, предвид част от името на диагнозата, такава е работата на склерозата – да не помни :))
Отне си времето, светлината проблясва все по-често и се радвам, че го приех за безапелационно много сложна, детска игра. :.)
Mon Georgieva 