От едно време съм притеснителна и срамежлива. Не знам дали съм се изчервявала много категорично външно (едва ли, срамувах се даже от леко червени бузи 🙂 ) Срамувах се от “кривия си нос”, след това и от “големите щръкнали уши”. 🙂 Благодаря за тези бъзици. След време много се смях на тях, после претръпнах. А сега, просто си ги приемам и ми харесват. 🙂
Сега с диагнозата, имаше срам в началото (срамувах се от себе си пред самата себе си). Хиляди бяха причините (любимата ми е как от прилично красив, почеркът ми стана ексцентрично и екстравагантно разбираем 🙂 ) Отне си нужното време (сигурно и споменът за шегите относно носа и ушите ми допринесе 🙂 ) И така, претръпнах и на срама от диагнозата.
От подобно, някакво следващо ниво “тесто”, с което заработи диагнозата, беше (и продължава да е) притеснението. (Ако срамът беше като тежка баскетболна топка и настоятелно ме дърпаше надолу, то притеснението, приемам за по-лека водна топка :)) Например, терапевтите и рехабилитацията. След като дойде диагнозата и се озовах в инвалидна количка (още преди количката разрах, че е необходима рехабилитация, от много препоръчителна, тя също мина на следващото ниво и стана задължителна ). С толкова много рехабилитатори ме е срещало състоянието ми, и благодаря на всеки от тях. И в началото, при всеки терапевт, присъства притеснението. Редно е да е така, според мен. (После и до ранглиста с номера може да се стигне, ако терапевтите нямат нищо против тънкото ми чувство за хумор. 🙂 Благодаря ви от сърце наистина!)
Много тънка е границата между срама и притеснението (досущ като тънката разлика между приятелство и любов. Такава беше идеята първоначално, тази тема ми предложи един скорпион 🙂 И аз, като още един друг скорпион, не можех да не отговоря на предизвикателството. 🙂
Mon Georgieva 