Тъкмо завършвах университета, оставаше защитата на дипломната работа (можеше да се отложи малко или, изобщо, да се пропусне, което смятах за недопустимо). Радвам се, че не позволих отчаянието (тогава получих диагнозата) да стане главен водещ на живота ми, от този момент, нататък..,. От чисто човешка гледна точка, е разбираемо да се отчайваш с такава диагноза 🙂
Отчайвала съм се и аз хиляди пъти (последният път беше, когато се опитах да пиша с ръката си 🙂 ) Вечерта след събитието в София и ден преди деня на диагнозата, когато се прибрахме в Севлиево се гледах и по телевизията (изглеждах като чужденка, неразбираща за какво говорят хората. (Или като разглезена принцеса от висшата класа, която не е нужно да произнесе една думичка 🙂 над тези неща е 🙂 )
Благодаря, зарадвах се, когато прочетоха думите ми. Благодаря и за името на репортажа – заглавието се превърна в заглавие за следващата статия 🙂 И понеже отчаянието, по принцип, би могло да е благодатна тема, а аз, (дефакто) забравям бързо и предпочитам да не си спомням хилядите пъти отчаяние. Интересно е как добре помня отчаянието по време на защитата на дипломната ми работа. Точно в този момент, говорът ми се трансформираше и стремглаво се забавяше. 🙂 Добре направих, че не отложих тази защита. Това беше моментът, в който отчаянието имаше някакъв шанс евентуално за главна роля.
Отчаянието присъства и до днес в живота ми, но ролята е просто поддържаща, второстепенна. Благодаря му, че елегантно отстъпи и даде главната роля на новото начало. Всеки нов ден е ново начало. Когато защитих дипломната работа, чувах, че това ще бъде ново начало. Едно от многото нови начала. 🙂
Mon Georgieva 