Ако не чуваш някой близък, остава ли близък?

Относително доста разговорлива бях. Неслучайнччо, когато живях във Варна, съм работила и като екскурзовод, или като администратор на рецепция в хотел. Обичах да контактувам с много хора, 🙂

Всичко се промени след диагнозата множествена склероза (когато чух словосъчетанието, рязко спрях да обичам да контактувам.) Взеха си дълъг отпуск, някои, иначе важни, чисто човешки умения (и необходимости) като пиене на вода или писане на ръка. Помня, че преди, съвсем спокойно водех телефонни разговори, тъкмо и интернет разкриваше (и продължава да разкрива всякакви, нови възможности необратим процес е 🙂 ) нови възможности и методи за така желаната и необходима комуникация. Заглавието на статията (предложено от брат ми, благодаря му, за което 🙂 ) мога и ще разгледам по два начина.

За близките си хора мога да оворя и да напиша прекалено много. Но не е сега моментът, говоря толкова бавно, затова ще си замълча. 🙂 По-добре се чувствам да говоря за другия начин тоест за това как се чувствах самата аз. И до днес (доста по-рядко, от преди :)) си задавам въпроса от моя страна. Говоря бавно, тихо и е относително някой изобщо дали ще ме слуша? Оказва се, че необратимият 21 век , все пак има доста полезни елементи. Имам си място и аз, .:)

Едва ли брат ми, ми даде такава тема, за да говоря за необратимия 21 век. 🙂 Времето, в което живеем, също е благодатна тема, по принцип. Дефакто, остава за друг път, 🙂