За толерантността

“Да се срещаме с хора, които да са различни от нас и за някакво време ни се налага да ги приемаме каквито са“

От малка, все се озовавам сред много хора, по стечение на обстоятелствата. Обикалях из България и чужбина с школата по рисуване и всички останали детски начинания. След това, студентските години ме срещаха с хора от цял свят, (благодаря, защото виждам “голямата картина”) Обичам комуникацията, обичам чужди езици и т.н. Много ми харесва да задавам прости въпроси на хора от другия край на планетата. (Например, съквартирантка в Португалия беше момиче от Бразилия и за някакво време видях, разбрах и научих много неща “от извора ” 🙂 )

След като дойде диагнозата, говорът ми реши, че ще си почине (знаел е, че мозъкът може да се справи и уважи искането за отпуск). Без значение е какво съм чела и учила за толерантността (сигурно и възможността да виждам голямата картина ми е помогнала 🙂 ) Щом дойде диагнозата, със сигурност, в началото (и по-късно, за малко) имаше остра липса на толерантност от мен самата към мен и състоянието ми. Не съм лъгала, нито съм го крила, но явно, не бях готова да говоря за това (още по-малко готова бях и да пиша 🙂 )

Налага ми се да се срещам с много и всякакви хора, все по-често намирам разбиране (не, не се е върнал бързият говор, все още 🙂 ) Вече от осем години изпадам в различни странни ситуации, необходима ми е малко помощ за някакво (иначе) елементарно действие от ежедневието. Много е хубаво, че дори и най-отвратителните и нелепи ситуации, предпочитам и избирам да не ги помня. За да се съхраня и евентуално, след време, да се смея от сърце.

Та, ето на какво ме научи тази диагноза. Трудното (на пръв поглед) упражнение е толерантността, не е излишна и ненужна информация. Сложно е, но не и невъзможно. 🙂