Отне си нужното време, за конкретния случай ми отне плюс минус осем години. Не са никак малко, в същото време не са и толкова много (мога да продължа с почивката и нищоправенето, така си мисли някой, защото така изглежда отстрани ).

Така както за новородените са важни първите седем години, аз дори получих още една година бонус (сигурно заради извънредното положение с CoVid). Сега, вече 8 години след диагнозата, дойде време да “порасна”.

Не знам дали и как ще мога да се излекувам, добре е, че това здравословно недоразумение се случи преди да объркам нечий чужд живот. 🙂 Знам, че искам да съм независима и самостоятелна. Точно като малките деца съм в някои отношения. И съм горда, че стигнах до тук.

Дължа го най-напред на родителите си, с които още веднъж се наложи да изживеем едни странни (първи) повторни 7+1 години.
И на още толкова много хора благодаря!
През част от последната година се запознах и многократно практикувах роботизирана рехабилитация. Вярвам, че тази рехабилитация ще ми помогне, за да бъда по-малко зависима. Без да се притеснявам и да се чувствам неудобно, все пак изживях първите седем още веднъж, ще кажа, че се нуждая от финансова подкрепа за роботизираната рехабилитация, за да мога и сама. 🙂

Та (чак) сега мога категорично, смислено и осъзнато да отговоря на въпроса “Защо искам да оздравея?. Наричам го прераждане – пак се уча да говоря, да пиша с ръката си, да ходя с краката си. Случва се да падам, също както падат малките деца и започват да плачат. Когато, обаче, ти се наложи да изживееш първите седем години отново, минаваш на друго, ново ниво от живота си. Учих се и продължавам да се уча. Падам, ставам и продължавам 🙂

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s