“Животът е като книга. Някои глави са тъжни, някои са радостни и някои са вълнуващи, но ако никога не обърнеш страницата, няма да знаеш какво е подготвила следващата глава за теб.”
Лесно и неусетно пишех моята португалска приказка, докато бях там (в Португалия имам предвид). После бях в Индия и пак усетих желание да пиша, да разказвам и да преживявам отново 🙂 Все “радостни глави от книгата”.
“Нужното време” не изобилстваше от истории за разказване. Така съм мислила тогава и уважавам мълчанието си.. “Тъжни” моменти е имало, разбира се – чисто човешко е да бъде така. Не съма забравила нищо, но не е нужно чак да се пише за тези моменти.
Интересни и запомнящи се за мен са вълнуващите глави. Въображението ми се включва (по подобен начин се “включи” и диагнозата ми – от “нищото”). Сега се радвам, че пиша и имам какво да кажа. Най-вече го правя за себе си, както и да звучи това. 🙂
Няма как да знам какво ме очаква в следващата глава на книгата. Знам единствено, че писането ми харесва и помага. (Ще разбера как точно помага след нова порция от “нужното време”). 🙂
Mon Georgieva 