Една единствена или една от многото?

Често ми се задава въпросът “Защо толкова много пишеш за диагнозата си? Хубаво пишеш (благодаря за комплиментите 🙂 ), ама… темата…?” И без да ми бъде зададен конкретния въпрос, голяма част от обкръжението ми си го задава. Благодаря за темата 🙂 и ще отговоря...

Когато множествената склероза с продължителен и настоятелен гръм и трясък влезе в живота ми, нормално беше да се чувствам единствена, самосъжаляваща се (от днешна гледна точка се смея на изживяното… с усмивка и тънко чувство за хумор 🙂 ) Ненормално много време диагнозата се намества в живота ми. Нелепо и абсурдно е да благодаря на преживяното, но след нужното време, диагнозата стана моето вдъхновение.

Бях на рехабилитация в столицата и един ден се разходих из оживения център. В инвалидна количка бях (благодаря на любимата си болногледачка, че ме придружи и ми даде да се уверя, че е нужно нищо повече от желание ). Срещаха се колички, пролет беше и времето не предполагаше да се стои “вкъщи”. Става дума за бебешки колички 🙂 Хубаво би било да съм последната с тази диагноза (не съм първата, не съм и единствената…). Оказва се, че съм една от малкото, които избират множествената склероза (която след като ми отне доста, доста повече ми даде) за свое вдъхновение. Ето отговорът на въпроса от началото на публикацията. Пиша толкова за диагнозата, защото се “превърна” във вдъхновение. Сигурно пак е абсурдно и нелепо, и е здраво вързано за тънкото ми и остро чувство за хумор. 🙂

Една от многото съм. След поставянето на диагнозата имаше някакъв времеви отрязък, когато МС за мен означаваше много специална. Нелепо и абсурдно беше и тогава. Но след като мина нужното време, станах една от многото. И все пак, се чувствам една от малкото, млади и свободно пишещи по темата. 🙂

ПС: Приятен спомен е направата на тази снимка – даваш си телефона на случаен наблизо намиращ се човек, за да е фотограф. След секунди сме се качили и позирахме като манекенки с една инвалидна количка. А фотографът случайно беше чужденец. Няма нищо случайно. 🙂