Португалската дума saudade няма еквивалентен превод на друг език. Спомен…носталгия…тъга с приятен “привкус”…хубав момент…и още, и още. Ден преди да отлетя за България усетих какво е saudade, продължавам и до днес. Полетът ми беше за 17 юли,оставаха ми два дни. Последните два дни, обратното броене започна…
Световното по футбол тъкмо приключи, Германия спечели купата (2014 година). Коимбра стана по-пуста от всякога, всички телевизори и екрани, които до вчера шумяха, ги нямаше. Изобщо заведения, магазини и пр. спокойно излизаха в лятна ваканция. Всичко вървеше в тон с моето прибиране у дома, а на мен ми беше повече от приятно да се разхождам из пустия, тих и уж познат град.
Заедно с хазяина Мануел разреших важния въпрос с куфарите – големия куфар, с който пътувах, когато пристигнах, сега пратих с куриер, след което си купих някакъв по-малък и удобен, с който да пътувам. Последното бе да минем през гарата, взех билет за влака до Порто на 17ти сутринта и официално започнах да броя последните си часове в Португалия.
Умишлено или не, последният ден в Коимбра беше на правилното място – градината Penedo (камък, скала) da Saudade. На пръв поглед се почудих какво му е специалното на това място. Виждах просто някакви плочи. Наличието на вълшебната думичка saudade в името на това място бързо ми подсказа, че не трябва, а и не можех да остана безразлична. Супер сантиментално беше, чувствах, че разбирам написаното на всяка плоча. Но как? Невъзможно беше, знаех португалски на възможно най-елементарно ниво. Рационално погледнато, не се предполагаше да разбирам нещо от написаното около мен. Затова пък, нямаше проблем да “гледам” емоционално. И така да разбера значението. Сара и Джулиана (от Италия) говореха език от същата група и значително по-малко се затрудняваха с превода. Не знам защо, аз също разбирах. Посланията са подписани от различни, вече завършили, випуски студенти, изразяващи благодарността си към Коимбра. Да, към град Коимбра, сякаш е одушевен предмет. Престоят ми в Коимбра бе кратък (само семестър) и все пак, бързо се припознах в тези думи, бях благодарна. Едва ли имаше по-приятен начин за “раздяла” с Коимбра. Не на последно място, гледката, която се разкриваше ме остави безмълвна. Трудно можех да приема факта, че утре ще бъда далече от Португалия.
Имах “интересно” goodbye party заедно с двете италианки. Вeчерта по нищо не се различаваше от всяка предишна през последния месец – импровизирана вечеря, разговори за позволеното тегло на куфарите и действителното, което всяка от нас планираше, любимият въпрос “Готов ли е багажът ти?” и, разбира се, планове за следващата среща… Във въздуха се усещаше някаква приятна умора, ясно беше, че е време всяка да си ходи вкъщи и струваше ми се, че тази мисъл ни радваше. Те щяха да пътуват само ден след мен, така че партито беше за всички.
Часовникът тик-так-аше, след много малко влакът ме очакваше, после самолетът…Вълнувах се, алармата щеше да звънне само след няколко часа, легнах и заспах…
Mon Georgieva 