Неизменна част от целия процес по изпращането на Еразъм студентите у дома бяха (минимум) две неща – голямо португалско знаме, върху което останалите пишат каквото желаят за спомен от познанството и goodbye party (парти за довиждане)… Време беше един по един чуждестранните студенти да си ходим вкъщи. Онова, за което изобщо не съм мислила, когато купувах двупосочния самолетен билет в началото, беше, че евентуално ще се появят някакви нови приятели, с които вероятно едва ли ще се видя отново…
Още по време на прибирането от Урем, телефонът ми звънна и стана ясно, че непредвидено и неочаквано утре Даша лети за Чехия и вечерта беше изпращането. Прибрахме се в Коимбра и хубавото, прекрасно, страхотно настроение, което имах през последните три дни бързо се промени. Стана мрачно.
Спонтанно, импровизирано, женско парти на открито. Намирахме се на необичайно пустия и тих площад Praça da República до квартирата ми. Личеше, че Коимбра е студентски град и щом семестърът приключи, става странен, пуст и различен… Бяхме единствените момичета на площада – Даша, Джулиана, Сара и аз. Световното първенство по футбол в този ден беше в пауза и мачове нямаше, съответно нямаше и публика, затова бяхме сами на иначе шумния площад. И всъщност, вечерта си беше нормална вечер – разказвахме си какво сме правили днес и какви са плановете за утре. А утре Даша си отиваше у дома! Трудно беше да го осъзная и вече правехме планове кога и къде ще се видим отново! На следващия ден Даша отлетя за Чехия, а на мен ми оставаше цял месец в Португалия, билетът ми беше чак за 17 юли, което означаваше само едно – доста такива изпращания ще има.
Само след два дни казахме чао на Арту и Йоке, техен ред беше да отлитат към у дома, тоест към Финландия. Денят преди официалното им изпращане ми хареса. През деня Арту, Томас (Чехия) и аз отидохме до търговски център Dolce Vita, намиращ се точно срещу факултета, в който изкарах семестъра. Всеки от нас имаше някаква причина, за да трябва да отиде до “мола” (малък е за мол, затова е в кавички, а истински голям мол има от другата страна на реката, минаваща през града, река Мондего). Арту искаше фризьор, аз имах нужда от още един куфар, а за Томас не си спомням, но със сигурност имаше нещо. В крайна сметка, само Арту си изпълни задачата и наистина отиде на фризьор, докато ние с Томас безцелно обикаляхме коридорите на извънредно пустия търговски център. Магазините работеха, от всички посоки се чуваше музика и вероятно се предполагаше да сме в добро настроение. Затова докато Арту стоеше на стола в салона, с Томас се “върнахме” в детските си спомени с всички подръчни средства и наистина се забавлявахме, отново бяхме деца.
До момента, в който Арту стана готов, излезе от салона и всички директно се отправихме към паркинга и колата на Томас, която остана без планираните покупки. Вече не изглеждаха важни, затова направихме бърз план за предпоследната вечер на финландците в Коимбра. Италианките Джулиана и Сара учеха за важен изпит на следващия ден, съответно предупредиха да не ги търсим тази вечер. Същото се отнасяше за Дамиан и Даниел от Полша, те също щяха да учат, а Томас чакаше приятели от Чехия (познавах ги от онзи уикенд на плажа в Лисабон), които да минат през Коимбра за няколко часа, след което се прибираха у дома в Чехия.
Та, направихме плана – първо щяхме да се видим с хората от Чехия, след което ще идем на парти за изпращането на някой Еразъм студент, когото лично аз не познавах, но нямаше проблем, нали затова са партита. И така…
Вечеряхме заедно с хората от Чехия (момче и момиче, чиито имена може да сбъркам, затова нека просто да нямат отношение към историята), Арту, Йоке, Томас и аз. Много шеги, много закачки, когато очите на всички се насочиха към дънките ми. Историята им не беше нещо необичайно – купих ги напълно здрави преди заминаването в Португалия, където те постепенно, от само себе си, се късаха. В България щях да ги срежа за къси панталони, а най-интересното беше, че не бях само аз така. Дънките на Томас целенасочено бяха така изпокъсани специално за Еразъм и на въпроса “Защо?” универсалният отговор, който и аз ползвах, беше текст от песента на Shakira – Gypsy. Cuz I’m a gypsy…I might steal your clothes and wear them if they fit me. Приятелите от Чехия трябваше да тръгват, а ние отидохме на goodbye party, което за мен изобщо не беше парти – времето на скъсаните дънки преждевременно изтече. Скъсаха ги, умишлено, в тон с приключващия Еразъм. Запомнящо изпращане на финландците направих, с най-добри чувства и от двете страни. И с един чифт дънки, който не успя да понесе мисълта за приключващия Еразъм.
На другия ден, вечерта, беше официалното изпращане на Арту и Йоке в любимия и често посещаван от всички ресторант Luna, намиращ се на площад Praça da República. Обикновено такива събирания бяха супер весели и шумни, разбираемо, сега беше тягостно и относително тихичко. И все пак, планирахме кога ще се видим отново, това беше темата и наистина знаехме, че ще се случи.
Последната си вечер в Коимбра Солен от Франция прекара с мен и португалецът Даниел. Най-напред, пазарувахме от супермаркета в “малкия мол” и после отидохме в нейната квартира.Много старателно и без да бързаме си приготвихме вечерята, след което сладко си приказвахме и си припомняхме забавни, тъжни и всякакви моменти от престоя ни в Португалия и семестъра заедно … Беше дълга, много дълга вечер!
До следващото заминаване, което беше на Томас (Чехия), Дамиан и Даниел (Полша) оставаха няколко дни, в които имаше какво да се прави. Така например, цял семестър волно и неволно чувах, че Коимбра е град, известен с ботаническата си градина, а все не ми оставаше време за нея. Нямах идея къде се намира, нито какво да очаквам, обаче ентусиазирано говорех, че трябва да се посети и убедих Дамиан и Даниел да отидем. Не разбирах защо само аз се вълнувах за въпросната ботаническа градина, а двете момчета бяха в настроение тип “хайде на разходка в парка пред у дома”. И много правилно, защото ботаническата градина на Коимбра наистина се намираше до квартирата ми и минавах през малка част от нея всеки ден без дори да подозирам,, че това е прословутата Jardim Botanico .
Оказа се значително по-голяма и по-интересна от познатия ми терен. Когато си извън нея, виждаш обикновена сбирщина на неподдържани храсти, което едва ли щеше да ме накара да искам да вляза вътре и неслучайно все още не бях. Португалските ми колеги, обаче, не лъжеха и наистина си заслужаваше. В пълен контраст със сбирщината храсти отвън, вътре беше повече от просторно, непринудено красиво и редовно поддържано. Различно беше от представата ми за ботаническа градина, огромна е и не спирах да недоумявам как никога досега не подозирах какво има до квартирата. До всяко растение имаше табелка с наименованието му и някакъв текст, на португалски, естествено, което не ни вършеше работа и разчитахме на снимките, които правехме, но най-много на собствените си възприятия. Лично за мен, беше “бягство” от реалността, поредното такова за престоя в Португалия. Нямах желание да бягам от тамошната реалност, но няколко минути не се броят.
Продължавах да си търся куфар и уж затова трябваше да отида до “истинския”, голям мол от другата страна на реката, разполовяваща Коимбра. Традицията бе спазена, планираните покупки изобщо не се случиха. По-важно ми беше да се разделя с португалката Сара и приятелката и Далила. Куфарът можеше да почака, а аз не спирах да снимам Коимбра от всеки възможен и невъзможен ъгъл. Откриваха се гледки, които можех да наблюдавам в продължение на часове…
Имаше време и за последен плаж в близкото градче Фигейра да Фоз. Различното беше, че трябваше да отидем с влак, Томас, който обикновено ни разкарваше наляво-надясно с колата си, сега искаше да си почива преди дългия път до Чехия. Затова хванахме влака и след час бяхме на плажа. В тон с привършващия за всички ни Еразъм се върнахме в началото и всеки казваше какво е било първото му впечатление за всеки от останалите тук. Така например, Джулиана (Италия) веднага се сети, че първите ми думи към нея са били за огромната й прилика с някаква българска актриса. Така беше – в първия момент беше супер сериозна и с къдравата си коса много ми заприлича на Диляна Попова. Или пък Дамиан каза, че в началото изобщо не е предполагал, че ще ни види отново след онова парти за добре дошли на Еразъм студентите от Политехнически университет, въобще не сме му били интересни и т.н. Друго, което всички ясно помнеха, беше отговора ми на въпроса “Имаш ли Фейсбук?”- “Не, в България не се използва!”. В първите 10 секунди всеки беше объркан и/или шокиран, дори малко уплашен от странната, скучна, сериозна българка. Очевидно не познаваха България и бяха склонни така лесно да повярват. След което се усмихвах и заедно се смяхме. Не знаех, че с това ме бяха запомнили, аз запомних първоначалните им реакции.
Вечерта преди да си тръгнат Томас, Дамиан и Даниел също имаха обичайното парти за изпращане. В значително малък състав, приготвихме си импровизирана вечеря и готово, нямахме нужда от друго. А най-логичният и същевременно с това най-избягван въпрос беше “Багажът ти готов ли е?”. В добрия случай отговорът беше искрена усмивка, а в конкретния – теглото на куфарите не подлежеше на обстойна проверка, както при пътуване със самолет. Багажникът на колата на Томас беше достатъчно голям за целта.
Затова без излишни въпроси, решихме да играем на една игра, която винаги предизвикваше много смях, в същото време – доста мислене и, която всеки знаеше с различно име. Играта беше да познаеш името на популярната личност, написано и залепено върху челото ти, като имаш право само на въпроси с отговор да или не… Та, прекарахме вечерта със залепени имена на челата си и много се смяхме. Без да се уморим…
Малко по малко всеки заминаваше, това бяха просто няколко месеца в Португалия с някакви хора, които едва ли щяха да се видят отново. Сега беше ред и аз да си тръгвам, усещах го дори във въздуха. Трудно е за обяснение, но изведнъж Коимбра стана непознат за мен град. Но, всъщност, изобщо не беше заради мястото, всичко си беше същото. Хората имаха значение, а те вече бяха далече. И сега дойде моят ред…
Mon Georgieva 