След края на семестъра и още повече след края на лятната изпитна сесия, Коимбра стана неузнаваем град. Буквално и преносно! Шумните дискотеки бяха затворени, изглеждаха запечатани, така сякаш никога не са работили и ако не знаеш каква е тази сграда, не би предположил какво всъщност е. Португалските колеги приключваха със сесията и си отиваха у дома, което у дома обикновено беше някъде далеко от Коимбра. И все пак беше някъде из Португалия. Коимбра оставаше с местните си жители и ежедневно отиващите си Еразъм студенти. Отиваха си у дома, а у дома задължително беше някъде извън Португалия.

На онази вечеря на специалност Туризъм, португалецът Дáниел направи една покана за Солéн (от Франция), Сара (от Португалия) и мен, направо си беше обещание, че след изпитната сесия ще ни заведе при семейството си в град Урем, където със Солéн бяхме ходили, бяхме минавали от там Лично аз ни най-малко разчитах на тази покана, когато след последния изпит за колегите от специалност Туризъм, последния уикенд на месец юни, наистина пътувахме към Урем.

Даниел, Солен, аз и Сара, снимката е правена някъде по пътя, заради цвета на водата в езерото зад нас

Стигнахме до къщата, където живее Дáниел и бяхме посрещнати още преди да паркираме. Очакваха ни с нетърпение, сякаш сме далечни роднини, с които отдавна не се бяха виждали. Най-напред бащата на Дaниел – Кáрлуш, ни показа къде са стаите за нас, за да си оставим багажа и след това каза да слизаме за вечеря.

Беше голяма къща с широки мраморни стълби между двата етажа. Първата стая беше за Сара /от Португалия/ и мен, Солен беше в стая с Даниел и готово. Настанихме се набързо и тръгнахме към вечерята. Чувството беше сякаш отивам на гала вечеря в ресторанта на луксозен хотел. Обстановката го обещаваше и така беше.

Четиримата новопристигнали слязохме в трапезарията, начело с Даниел, който ни настани на масата, говорейки нещо на португалски с хората, които го разбираха. Явно беше свързано с нас, защото момичето и момчето (сестрата и братът на Даниел) веднага се запознаха с непознатите – Солен вече се познаваше с тях, така че непознатите бяхме Сара, която е португалка, запознанството отне няколко секунди, и аз. С мен секундите станаха минути и все пак, запознанство имаше. Сестрата на Даниел се казва Ана и беше на 12 години, притесняваше се да говори английски и основно се навърташе около говорещите на португалски или ползваше някой от братята или баща си за преводач. Братът на Даниел и Ана се казва Карлуш (като бащата) и е най-големият от децата, една година по-голям от Даниел. Запознахме се, седнахме на масата и вечерята веднага ни бе сервирана. От бащата, който не просто се беше постарал за нас като за гости на сина му, а се грижеше за всички като за едно сплотено семейство. От това имах нужда тогава – истинска семейна атмосфера – и я получих. Толкова далеч от вкъщи, на другия край на континента, с чисто ново семейство, се чувствах повече от уютно.

Планът за утрешния ден бе готов и след като се навечеряхме, бащата Карлуш ни разказа какво ще правим – ще караме кану, 12 км, заедно с негови колеги и семейни приятели. Това далеч не беше пръв път за португалското семейство, Даниел беше разказвал, че често кара кану именно по този маршрут, именно с тези хора. Бащата попита Сара, Солен и мен дали сме карали кану и бързо стана ясно, че само аз нямах опит, защото не се бях качвала на такова нещо, тогава вероятно не беше популярно в България. Интересното беше, че изобщо не знаех какво да очаквам на следващия ден, щях да прекарам цял ден, правейки нещо, което досега не бях правила, с абсолютно нови хора, имах си и още си имам нещо като вроден страх от плуване… и същевременно изобщо не се притеснявах.

Нямаше причина за притеснение. На сутринта бащата очевидно бе станал рано и бе приготвил закуска за всички, след което се качихме в две коли и отивахме да караме кану. Нямах идея къде отивам и какво ме очаква, и все пак вярвах, че няма какво да се обърка.

Стигнахме до мястото, имаше доста хора, вече бяха екипирани и май само нас чакаха. Говориха си нещо с Карлуш на португалски, след което една жена дойде при нас и проговори на английски. Каза на Солен и мен, че всички много се радват, че ще прекараме деня заедно, извика нещо на португалски и един мъж веднага донесе жилетки, които трябваше да облечем преди да се качим в канутата и да сме постоянно с тях. Докараха ни и три лодки, в които очевидно щяхме да сме по двама – Солен и Даниел, Карлуш (бащата) и Сара и в третата бях аз с брата на Даниел- Карлуш, с когото се запознах преди половин денонощие, което означаваше, че тепърва щяхме да си говорим (на английски). Ана също беше там, но имаше нейни приятели деца и съвсем разбираемо – техните лодки бяха по-интересни за нея.

Лодките се подредиха в колонка и тръгнахме. Колоната се задържа в първите минути, след което се отпуснахме и нямаше нито нужда, нито възможност да се движим плътно лодка до лодка. Лично аз, не знаех “пътя”, но нямаше какво да се обърка – за португалците мястото бе меко казано познато. Затова можех да се порадвам на природата. Трудно бих опиисала с думи видяното – природата беше абсолютно девствена и запазена, сякаш човешки крак не бе стъпвал тук, а не беше така – кану се караше редовно плюс практикуване на още други водни спортове, за които теренът позволява. Но да се върна на природата -зашеметяваше ме, беше тихо, чувах разни птици без да ги виждам, бяха някъде из най-маслено зелените корони на дървета, които бях виждала. Чувах водата, по-точно – чувах звука на греблата, с които се придвижвахме, шляпащи във водата. Останалото бяха разговорите помежду ни, трите канута – бащата Карлуш и синовете му Движехме се заедно, говорихме на най-различни теми, имаше моменти, в които играехме на блъскащи колички.

This slideshow requires JavaScript.

Интересно беше защо бяхме сами, къде са останалите? В началото освен трите канута, в които се качихме ние, тръгнаха още поне 5, а сега не се чуваше нищо освен птичките и нашите разговори. Все пак, беше много приятно и просто продължавахме…

След известно време в гребане, разговори помежду ни и мълчание от страна на природата се чуха човешки гласове. Настигахме ги. Видяха, че се задаваме, направиха ни място, където да спрем и да слезем от канутата. Не ми беше ясно защо слизаме, невъзможно беше това да е краят на цялото нещо, намирахме се в нищото. Без да задавам излишни въпроси, правех каквото и другите. Слязох от кануто и зачаках, за да видя какво следва и най-любопитно ми беше къде са всички лодки?!? В този момент Даниел каза на Сара, Солен и мен да пристъпим 2-3 крачки напред и тогава видях – канутата бяха там долу, а всички ние се намирахме в горната част на нещо като водопад. Ред беше и нашите три лодки да отидат при себеподобните си и за тази цел бяха пуснати по течението на “водопада”. Долу един от португалските колеги на бащата Карлуш, посрещаше изпращаните по течението канута и ги преместваше встрани с цел да освободи максимално много пространство за следващото, което пристига. А след канутата дойде нашия ред…

Когато разбрах какво следва, а именно – водопадът” за канутата се използва като “пързалка” за хората – се изплаших и упорито настоявах, че трябва да има по-разумен вариант. Този изобщо не ми вдъхваше доверие. Тогава към мен се приближиха малката Ана и брат й Даниел. Момичето погледна брат си, търсейки одобрителното му кимване и на английски език ме попита на колко години съм. “На 21″ отговорих аз, а тя очевидно този отговор очакваше и продължи да ми говори на английски”Аз съм на 12 и много пъти съм била тук. И не е страшно, наистина!”. На пръв поглед думите звучаха абсолютно невинно и детски и все пак, ми бяха достатъчна мотивация първо да се пусна по “пързалката”, после да ги запомня, а години по-късно и да ги разказвам…21, 12… 12, 21… странна история в точния момент.

This slideshow requires JavaScript.

Всичко мина благополучно, качихме се обратно в лодките и продължихме напред. Не след дълго стана време за обяд, който обяд ни чакаше ей така в нищото, в гората, заедно с дамата, която раздаваше жилетките преди да се качим на канутата още в началото. Хапнахме си хубаво, починахме си още по-хубаво, бяхме изминали половината разстояние, оставаше още толкова. Солен, Сара и аз бяхме новите хора в цялата компания и затова бяхме интересните. Сара е от Португалия, говори португалски, комуникацията вървеше перфектно; Солен е от Франция, близка и позната за тях държава и също беше интересен събеседник за португалците. Аз бях най-загадъчна за останалите и въпросите, които чувах най-често, вероятно бяха иай-логичните: “Защо точно Португалия?”, “Различно ли е от България? Какво ти харесва и какво не?” и любимият въпрос “В България говорите на руски език, нали?”. Достатъчно ми беше задаван и то не само от португалци, така че не се изненадвах и имах подготвен отговор.

Починахме добре, приказвахме си много сладко, можехме и още, но се намирахме в нищото и ни чакаше път. Затова – обратно в канутата и вече се чувствах като у дома. Природата продължаваше да мълчи така красиво, във водата пляскаха греблата на канутата и аз продължавах да се наслаждавам на всичко заобикалящо ме. Отново бяхме последните три канута, не бързахме за никъде и стигнахме до следващия екстремен за мен момент. Отново всички чакаха нас като последни в колоната. Различното беше, че този път бях страничен наблюдател с фотоапарат в ръка и снимах всеки желаещ да се изяви за мъничко като Тарзан. Всички бяхме доволни и най-вече аз, защото беше нереално да с пусна с въже по една тел и да скоча във водата… Може би е хубаво, но не е моето нещо. Снимането ми доставяше достатъчно удоволствие…! Обаче ми хареса как има всичко в уж простичкото място.

Untitled

Качихме се отново в канутата и този път беше за последно. Стигнахме до същия паркинг, където сутринта оставихме колите (направили сме огромен 12км кръг във водата). Бяхме много, много, ужасно много мокри. Ето защо сутринта преди да тръгнем с канутата, португалците слагаха големи найлони върху седалките на колите. Трябва да го кажа отново – нямаше какво да се обърка.

Може би бях уморена, но не го усещах. Този ден беше уау! Прибрахме се, всеки беше много мръсен и изморен. Вечерта заедно със Сара, Солен, Даниел и Карлуш (очевидно не бяхме достатъчно изморени) обиколихме градчето и вечеряхме в мъничко заведение, приличаше ми на кръчма – абсолютно непретенциозно, много вкусно и обслужването беше сякаш сме най-редовните клиенти. Хапнахме, приказвахме си, двамата братя искаха да ни покажат още неща из Урем така, че продължихме още малко с обиколката. Отдавна вече навън беше тъмно, имахме дълъг ден и решихме да се прибираме и хубаво да се наспим. Утре беше неделя, уикендът свършваше и Коимбра ни очакваше, но преди това…

Неделята започна късно, някъде по обяд. Спане, излежаване,мързелуване и стана време за обяд. Бащата Каршлуш беше направил резервация в ресторант, доста различен от мястото, на което бяхме снощи – сега беше просторно, масата беше кръгла, широка и атмосферата бе с една дума семейна. Хората бяхме бащата Карлуш с децата му – Карлуш, Даниел и Ана, заедно със Солен, Сара и аз. Говорихме за всичко – започнахме с впечатления и коментари за вчерашния ден, минахме през въпроси и отговори към “новодошлите” от разни европейски държави и стигнахме до разкази за живота в Португалия. За разлика от първата вечер, когато бях сред непознати, сега се чувствах сякаш винаги съм ги познавала и беше хубаво.

Уикендът свърши, време беше да си ходим, изпратиха ни както и ни посрещнаха – като роднини, с които отново ще се видят. В колата бяхме Солен, Сара, Даниел и аз, посоката беше Коимбра- Преди да излезем от Урем минахме през още едно място – къщата на бабата на Даниел, която беше приготвила чанти с домашни плодове, зеленчуци и т.н., което далеч не ми беше чуждо, предвид студентския живот в България. Бабата едва ли очакваше внука си с компания от три момичета, две, от които чужденки, едва ли беше чувала за Еразъм, ама беше толкова усмихната, мила и добра. Точно като българските баби.

DSC05042

В колата по път за Коимбра постоянно си “превъртах” случилото се през последните три дни. Напук на нагласата, с която тръгнах през февруари, че в Португалия всичко е коренно различно от познатото ми, сега намирах основно прилики. “Първо сме хора, после сме различни” е казал някой, казвам го и аз!

Телефонът ми звънна, беше Даша (от Чехия). Налагаше се утре да лети за Чехия, май не го очаквах, а всъщност това предстоеше за всички чуждестранни студенти от тук нататък…

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

w

Connecting to %s