Моята португалска приказка (част 1)

Започвам с част 1 без да знам до колко ще броя… Едва ли има мой приятел, на когото да не съм споменавала думата Португалия с нейните производни. С основание. Мина повече от година от връщането ми в България, а спомените ми са още” топли”.

Крайно спонтанно бе решението ми да се явя на изпита за Еразъм през октомври, 2013 г. Още по-спонтанно подредих желаните от мен университети:

1. Коимбра, Португалия
2. Бърно, Чехия
3. Порто, Португалия

За първото и второто желание разчитах основно на мнения от приятели. За третото – нямам никакъв спомен, така съм го почувствала. Класираха ме за първото ми желание и бях неописуемо щастлива. Същевременно бях и извънредно неподготвена за това, което ме очаква. За Бога, отивах на другия край на Европа в напълно непозната държава, непознат  език…Трябваше да побързам със самолетните билети, защото цените се качваха малко по-малко.

12.02.2014 – 17.07.2014. Това бяха датите на двупосочния билет София – Порто. След като го купих, постоянно чувах въпроса защо съм взела двупосочен билет. Ами, ако нещо се обърка до 17 юли, 2014г.? За миг се уплаших, признавам си.

Все пак се подготвях. Разпитвах приятели, които са били там или към момента бяха там. Намерих квартира за отрицателно време [благодаря, Поли П.] и получих перфектния подарък за рождения си ден – самоучител по португалски [съквартирантите ти винаги да знаят от какво имаш нужда – безценно! смятам, че добре си съжителствахме 4 години. Благодаря, Тейче и Никола]. Та, подготвях си се аз, бях в сесия, но учех португалски във всеки свободен момент.

Дългоочакваният 12 февруари дойде и това бе най-дългият ден в живота ми! Около 02:00ч. тръгнахме от Севлиево, полетът ми беше в 06:00ч. Сбогувах се с родителите си и уверена се качих на самолета. Все още неосъзнаваща какво се случва, но бях щастлива и с добро предчувствие.

Имах прекачване във Франкфурт, където се запознах с Нина. Завършила във Варна, имаме общи познати и лети за Порто, където живее. Всичко се подреждаше перфектно. Кацнахме живи и здрави, след което Нина ме упъти до гарата, от където да си хвана влак за Коимбра. Купих билет и след около час бях във влака.

Хората около мен говореха напълно непознат език, но пък влакът беше нещо, което не бях виждала – имаше бърз Wi-fi, успях да говоря по Skype безпроблемно; имаше и контакт (уау!) и не на последно място, имаше табло, на което се изписваше скоростта на движение. Варираше между 140 и 170 км/ч (уау!, уау!).

Усетих, че влакът забави скорост и чух женски глас да казва “нещо си…нещо си…Коимбра Б”. Веднага станах и се затичах за куфара си, след което отидох до вратата. Нови пътници вече се качваха и аз реших да им дам път , пък накрая да сляза и аз. Да, ама не! 

Вратата се затвори и влакът тръгна, при което аз започна да натискам бутона, който видях до нея. Без резултат. Скоростта на влака се увеличаваше и аз не знаех нито къде отивам, нито какво и на кого да кажа… Разплаках се. Сигурно е естествена реакция, знам ли. Стоях си до вратата и си плачех, мислейки как ще сляза на следващата спирка, пък тогава ще мисля.

Млада жена се приближи до мен и проговори на английски! Попита ме защо стоя до вратата, аз обясних ситуацията и тя не можа да сдържи усмивката си. Това, което не знаех, е че влакът пътува по дестинация Порто – Лисабон, с единствена спирка Коимбра! До Лисабон оставаха още близо 2 часа път и тя ме посъветва да седна.

Ако преди минути просто си поплаквах, сега вече ревях. Вероятно бях и изнервена от дългото пътуване. Отивах в Лисабон. Защо, защо? Защо ми трябваше този Еразъм? Бях рухнала, буквално.

(Бележка: За да добиете по-ясна представа за разстоянието Лисабон – Коимбра – Порто, може да си представите София – Велико Търново – Варна)

Пристигнахме в Лисабон и трябваше веднага да сменя влаковете. Нямах много време. Не помня името на младата жена, която проговори английски, но много добре си спомням, че не ме остави сама до момента, в който се качих на влака по обратния маршрут. Изпрати ме с думите “Сега си поплака,  но след време ще я разказваш тази история и ще се смееш”.

Наистина така се случи.

На връщане бях се качила без билет просто защото, ако бях отишла и до касите, щях да чакам следващия влак. Настаних си се удобно, вече чувстваща се у дома си и видях приближаващ се кондуктор. Приготвих пари, готова да обяснявам нелепата ситуация. Той се приближи към мен, видя банкнотата в ръката ми и искрено усмихнат каза: “Аа, ти си българката/румънката. Прибери си парите и внимавай да не изпуснеш спирката този път.”

Мигах на парцали и се смеех от сърце. Не търсех обяснение какво, защо и как, но се възхитих от позитивното отношение, искрените усмивки и комуникацията между служителите на португалските железници.

Навън започна да притъмнява и аз се приготвих за слизане още преди влакът да е почнал да намаля скорост. Слязох първа! Бях в Коимбра. Възрастна жена слезе след мен, също ми проговори на английски и ме изпрати до такситата. Аз имах адреса, написан на листче, но тя ми каза, че мога да го произнеса сама и не бива да се притеснявам.

Така и стана. Таксито ме закара до новия ми дом, аз гледах любопитно през прозореца на колата, ама май не виждах нищо. Гледах, но не виждах. Всичко се сливаше.

Имах нужда от легло. Това наистина беше най-дългият ден в живота ми и стана още по-дълъг. Вече бях на автопилот. Пристигнах на адреса. Българският ми съквартирант Митко, с когото се познавахме от Варна, ми помогна с багажа и предложи да ми покаже студентския стол. Определено имах нужда да хапна нещо.

Вече нямах нужда да спя. Коимбра ме очакваше…  

Истината беше, че позитивната ми нагласа изигра важна роля в цялото приключение. Не мога да отрека, обаче, и това, че сякаш всичко работеше за мен. Все едно бях част от сценарий на филм. Така се чувствах аз и вече бях сигурна, че това е моето място и, че най-доброто тепърва предстои.