Month: October 2023

“Повечето хора надценяват какво могат да направят за една година и подценяват това, което могат да направят за десет години.”, Бил Гейтс

Според автора на визуалията, основните неща за растеж са смирение и глад. Смирението и гладът са печеливша комбинация.

Имаш смирението да признаеш недостатъците си и глада да се справиш с тях.

Имаш смирението да се извиниш, когато трябва, и глада да поправиш грешките си.

Имаш смирението да поемеш отговорност, когато не се представяш по най-добрия си начин и имаш глад да компенсираш загубеното.

Ще говоря за визуализацията, обичам да разказвам по картинки. Синият балон е здраво “стъпил” на земята, заземен е.

“Как да останеш здраво стъпил на земята, като същевременно се опитваш да достигне нови висоти?“

Лично за мен, двата варианта не са взаимно изключващи се, а пък изображението показва защо могат да се “виждат” и наричат парадоксални. Много от най-амбициозните на нашето време нямат смирение. Хората, които са на върха в избрания от тях спорт, например, най-лесно могат да се възгордеят.

В “главната роля” слагам възрастта и трябва да благодаря за това, че е съхранила умението да се вдъхновявам и да разказвам “по картинки”. Браво. 🙂

“Животът не е да намериш себе си.
Животът е за създаване на себе си.”

Какво направих аз и как разбирам тези думи (от цитата, прикрепени към визуализацията). Към края на 30те години съм и разказвайки по картинката, ще “произведа” равносметка.

Квадратът в червено представлява първите 20 години, идеята за писане твърдо и категорично не приемах за сериозна, смислена. (Червените кутийки са били всякакви други занимания, така е, докато “търсиш” себе си.) … Важното е, че е добре подредена фигурата. 🙂 Винаги съм държала на реда. И продължавам да държа.

Зелената фигура в големия червен квадрат е твърдо неприеманата за сериозна идея за писане. Още по-зелена става, заради семестъра в Португалия. …. Съществуването на книга за това преживяване е част от създаването на себе си. “Намерих” себе си в подредения червен квадрат. Отивам към зелената стълбичка.

“Животът започва, когато те завари в движени. Изберете да се развивате, действайте и създайте това, което ви интересува…”

“Дисциплината и последователността са това, което наистина има значение, прогресът може да дойде под различни форми.“

Ще обясня как “виждам” прогреса си. (И според визуализацията, и според възрастта.) … Дори не го наричам прогрес, а просто “линия на времето”. Сякаш тази визуализация “описва” първите три десетилетия от живота ми. Нека да обясня.

Първият етап, правата линия. Тук са първите седем години. Важни са и явно съм получила бонус от три години, за да приключи етап #1. Още тогава с детските игри се е “зараждала” дисциплината. Хем бяхме деца, хем “управлявахме” въображаема фирма за зеленчуци. Държахме на дисциплината със сигурност.

Второто десетилетие от визуализацията (и от живота ми), това годините в училище, университет и т.н. Има си създаден ритъм, към който се приспособяваш и нагаждаш. Подредено е. Без забележки. Дванайсет години прекарваш в училище, за да се учиш на последователност.

Към края на третото десетилетие (тук е мястото на диагнозата и за “нужното време”) искам, мога и трябва да благодаря. Гордея се, че съм прекарала време в Португалия. След това, случили са се някакви завъртания и превъртания. В инвалидна количка съм, “Превъртял” се е живота ми. Ок, за да не е скучен. (Не е за друго:) )

Резултатът от цялото упражнение от три десетилетия е книжката ми. Благодаря за прекараното време в Португалия. Вдъхновението си заслужава и до днес. 🙂

“На се издигаш до нивото на твоите цели. Падаш до нивото на твоите системи.”

Според Джеймс Клийър (автор), “целите служат за определяне на посоката, но не могат да помогнат да постигнете напредък. Победителите не печелят като държат очите си върху резултата, подиума или трофея. Те печелят като предприемат действия, които им помагат да напредват.”.

Системи се учеха в часовете по математика в училище, едно време. Да, били са “сложни” за детското съзнание После и в университета по статистика са били споменавани. … Влошаването на здравословното състояние ме “накара” да правя някакви промени в т.нар. система. “Завършекът” бе поставен от диагнозата, системи сменям често. 🙂

Обръщам внимание към визуализацията. Подиуми и трофеи – не, благодаря. Предпочитам да наблюдавам отстрани. (Разсмива ме мисълта за инвалидна количка на подиум или стълбичка. Разни хора, разни идеали. 🙂 ) Виж, синият голям лист ще приема за “резюме” на всички системи, които случиха първата ми книжка. Благодаря на читателите. (Още когато бях в Португалия, шегувах се, че ще пиша книга… Било е просто шега, която години по-късно иска да бъде система. Успех .)

“Не се фокусирайте върху целите си. Съсредоточете се върху вашите системи.”

“Не можеше да спечелиш в големи неща, защото не искаше да спечелиш в малки неща”

Хареса ми визуализацията. Най-напред обяснявам защо. “Хвърчащите” пеперуди кръжат свободно и спокойно. Може да се сравни с прекараното от мен време в Португалия. Ей така съм “обикаляла” из чуждата държава, официално, за да я разглеждам. Добре съм пообиколила. 🙂

А после? Дойде диагнозата и след “нужното време” доброволно се озовах в инвалидна количка. (За да стане доброволно се нуждаех от някакво време, не отричам.. ). Не визуализацията по-горе съм като гъбата, заобиколена от летящи пеперуди. Може да се пошегувам, че ме заобикалят, докато си летят свободно. Не, не се оплаквам. Напротив, благодаря им. Те са част от голямата картина.

“Спечелих” едно малко нещо с издаването на първата ми книжка. Оценявам подкрепата на читателите и съм доволна от получените оценки.

“”Красотата може да дойде от счупеността.”

Започвам с думи от книгата на Патрик Рейгън: “В Обединеното кралство, ако счупим купа, я изхвърляме или я залепваме със суперлепило, скривайки пукнатините, за да се преструваме, че никога не е била счупена. В Япония слагат златен прах в лепилото, така че вместо да
скриват пукнатините, те ги правят характеристика. Вероятно обектът става по-красив, когато е счупен; сигурността става по-уникална. Вярвам, че същото е в живота ни: красотата може да излезе от счупеността .”

Лично аз от едно време съм възпитавана или по-точно “успокоявана”, че счупеното носи щастие. Сещам се, че това се казваше, когато счупя някоя стъклена чаша. И до днес го казвам. 🙂 …

Покрай диагнозата почеркът си “приемах” за счупен. Пиша много грозно, наистина… Вероятно, пиша “по-красиво” след счупеността, предизвикана от диагнозата. Това е според цитата в началото.

“Тежестите ви тежат, ако ги пазите за себе си. … Ако говорите с някой за тях, нещата стават по-управляеми.”

Говоря бавно, често трудно разбираемо за слушателите. (Сетих се за едно време в час по литература съм чела на глас, пред целия клас произведението, за което учителката говори и обяснява… ). Четенето на глас е било нещо като перото от визуализацията.

Голямата тежест е т.нар. “бреме” и представлява диагнозата множествена склероза. По-точно, “нужното време“, а най-точно представлява момента, когато получаваш документ с името си и тази стряскаща диагноза. Млада съм била ще ще тогава, само за 21 години. Така, че ще направя сравнение с тежестта от визуализацията. Признавам, било ми е “тежко”.

По-сериозно сега. Диагнозата направи говора ми бавен и “неразбираем“. Да, така е наистина. Затова не съм разговаряла с много хора за здравословното си състояние. “Тежало” ми е, че съм неразбирана. (В интерес на истината ще потвърдя, че мълчанието има нещо ценно в себе си.)

И така издадох първата си книжка. Не мога да пропусна и важността на възрастта. 🙂 Тежестта може да “тежи”, приела съм го. А перото е моето тънко и “леко” чувство за хумор,. Благодаря за подкрепата!

Може ли съмнението да бъде хубаво?

Без значение дали е хубаво, за мен е задължително. 🙂 спасява!

“Съмнението е хубаво и много полезно нещо, предпазва от грешки, кара те да проверяваш и ти дава спокойствието, че всичко е наред. Има ли хора, които приемат всичко за чиста монета, аз май не съм срещала такива.”

И аз категорично не съм от тези хора. Много се съмнявам и да, понякога може би е “прекалено”. Според хората, приемам мнението им. Лично аз смятам, че съмнението има за цел да поддържа работата на мозъка. Пример ми е “недоразумението” с португалския влак и изпускането на спирката в Коимбра… Запомнила съм най-важното ми хрумване тогава за начало на книга.

Съмнявала се и за това, признавам. 🙂 Така съм “устроена”. Харесва ми това, че съмнението си има граници. Които трябва да се уважават, все пак. Истината е, че от значение е възрастта. Чудя се как съм отишла в другия край на Европа в относително ранните младежки години. От днешна гледна точка си казвам браво. Не помня никое от съмненията тогава, а са били доста.

З

Y

“Перфекционизмът е движеща се цел..”

“Моите перфекционистични тенденции означават, че имам много високи стандарти за себе си, което означава, че се опитвам да давам най-доброто от себе си, когато работя, създавам, обслужвам и така нататък.

Перфекционизмът става нездравословен за мен, когато неизбежно не отговарям на собствените, нереалистични очаквания.

Съвършенството не е постижимо. Когато стигнете до това, което мислите, че е съвършенство, ще откриете, че има още една настройка, която можете да направите..

Спри да се заблуждаваш.

Трябва да се научим да приемаме, че съвършенството е движеща се мишена и че като даваме най-добро от себе си е най-близо до съвършенството.” …

Хубави са думите от цитата. Не са мои, но се припознавам в тях. Такава съм била “едно време”, в ученическите години. Стремяла съм се към “съвършенство” по детски. Благодаря за истинската обща култура.

Без значение остава към какво съм се стремяла, чак и мишена не съм имала. Не мисля, че думата перфекционист може да се за мен. 🙂 Особено след “съжителството” ми с диагнозата множествена склероза. … Предпочитам да не се сещам за очакванията си от “едно време”. Нездравословен перфекционизъм ще трябва да го нарека. (Но не и безмислен перфекционизъм. Смисълът се разбира, достатъчно по-късно.). 🙂

“Този, който я отрича, ѝ се подчинява.
Този, който я приема, се променя”

“Карл Густав Юнг въвежда в психологията терминът Сянката като част от човешката психика. В него той обединява травмите, потиснатите емоции, желания, афекти, комплекси за малоценност и всякакви неща и постъпки, от които човек се срамува и страхува. Според Юнг, Сянката е част от подсъзнанието и колкото повече й се съпротивляваме, толкова повече място тя заема и определя живота ни без дори да си даваме сметка за това. И обратно – колкото по-голяма част от Сянката осъзнаем и приемем, толкова по-малка става тя, а действията ни стават осъзнати и свободни.”

Ще говоря за настоящето. Задавам си въпроса защо нямам сянка? И веднага си отговорям – заради инвалидната количка. … Според думите в началото, щом я приемеш, се променяш. Много добра работа “върши” метафоричното мислене. 🙂

Сещам се за студентските години във Варна. Последното, което съм правила тогава е да отричам сянката. (Сигурно и в Португалия съм отишла за повече слънце ☀️).

С