Author: mongeorgieva

“Не можеше да спечелиш в големи неща, защото не искаше да спечелиш в малки неща”

Хареса ми визуализацията. Най-напред обяснявам защо. “Хвърчащите” пеперуди кръжат свободно и спокойно. Може да се сравни с прекараното от мен време в Португалия. Ей така съм “обикаляла” из чуждата държава, официално, за да я разглеждам. Добре съм пообиколила. 🙂

А после? Дойде диагнозата и след “нужното време” доброволно се озовах в инвалидна количка. (За да стане доброволно се нуждаех от някакво време, не отричам.. ). Не визуализацията по-горе съм като гъбата, заобиколена от летящи пеперуди. Може да се пошегувам, че ме заобикалят, докато си летят свободно. Не, не се оплаквам. Напротив, благодаря им. Те са част от голямата картина.

“Спечелих” едно малко нещо с издаването на първата ми книжка. Оценявам подкрепата на читателите и съм доволна от получените оценки.

“”Красотата може да дойде от счупеността.”

Започвам с думи от книгата на Патрик Рейгън: “В Обединеното кралство, ако счупим купа, я изхвърляме или я залепваме със суперлепило, скривайки пукнатините, за да се преструваме, че никога не е била счупена. В Япония слагат златен прах в лепилото, така че вместо да
скриват пукнатините, те ги правят характеристика. Вероятно обектът става по-красив, когато е счупен; сигурността става по-уникална. Вярвам, че същото е в живота ни: красотата може да излезе от счупеността .”

Лично аз от едно време съм възпитавана или по-точно “успокоявана”, че счупеното носи щастие. Сещам се, че това се казваше, когато счупя някоя стъклена чаша. И до днес го казвам. 🙂 …

Покрай диагнозата почеркът си “приемах” за счупен. Пиша много грозно, наистина… Вероятно, пиша “по-красиво” след счупеността, предизвикана от диагнозата. Това е според цитата в началото.

“Тежестите ви тежат, ако ги пазите за себе си. … Ако говорите с някой за тях, нещата стават по-управляеми.”

Говоря бавно, често трудно разбираемо за слушателите. (Сетих се за едно време в час по литература съм чела на глас, пред целия клас произведението, за което учителката говори и обяснява… ). Четенето на глас е било нещо като перото от визуализацията.

Голямата тежест е т.нар. “бреме” и представлява диагнозата множествена склероза. По-точно, “нужното време“, а най-точно представлява момента, когато получаваш документ с името си и тази стряскаща диагноза. Млада съм била ще ще тогава, само за 21 години. Така, че ще направя сравнение с тежестта от визуализацията. Признавам, било ми е “тежко”.

По-сериозно сега. Диагнозата направи говора ми бавен и “неразбираем“. Да, така е наистина. Затова не съм разговаряла с много хора за здравословното си състояние. “Тежало” ми е, че съм неразбирана. (В интерес на истината ще потвърдя, че мълчанието има нещо ценно в себе си.)

И така издадох първата си книжка. Не мога да пропусна и важността на възрастта. 🙂 Тежестта може да “тежи”, приела съм го. А перото е моето тънко и “леко” чувство за хумор,. Благодаря за подкрепата!

Може ли съмнението да бъде хубаво?

Без значение дали е хубаво, за мен е задължително. 🙂 спасява!

“Съмнението е хубаво и много полезно нещо, предпазва от грешки, кара те да проверяваш и ти дава спокойствието, че всичко е наред. Има ли хора, които приемат всичко за чиста монета, аз май не съм срещала такива.”

И аз категорично не съм от тези хора. Много се съмнявам и да, понякога може би е “прекалено”. Според хората, приемам мнението им. Лично аз смятам, че съмнението има за цел да поддържа работата на мозъка. Пример ми е “недоразумението” с португалския влак и изпускането на спирката в Коимбра… Запомнила съм най-важното ми хрумване тогава за начало на книга.

Съмнявала се и за това, признавам. 🙂 Така съм “устроена”. Харесва ми това, че съмнението си има граници. Които трябва да се уважават, все пак. Истината е, че от значение е възрастта. Чудя се как съм отишла в другия край на Европа в относително ранните младежки години. От днешна гледна точка си казвам браво. Не помня никое от съмненията тогава, а са били доста.

З

Y

“Перфекционизмът е движеща се цел..”

“Моите перфекционистични тенденции означават, че имам много високи стандарти за себе си, което означава, че се опитвам да давам най-доброто от себе си, когато работя, създавам, обслужвам и така нататък.

Перфекционизмът става нездравословен за мен, когато неизбежно не отговарям на собствените, нереалистични очаквания.

Съвършенството не е постижимо. Когато стигнете до това, което мислите, че е съвършенство, ще откриете, че има още една настройка, която можете да направите..

Спри да се заблуждаваш.

Трябва да се научим да приемаме, че съвършенството е движеща се мишена и че като даваме най-добро от себе си е най-близо до съвършенството.” …

Хубави са думите от цитата. Не са мои, но се припознавам в тях. Такава съм била “едно време”, в ученическите години. Стремяла съм се към “съвършенство” по детски. Благодаря за истинската обща култура.

Без значение остава към какво съм се стремяла, чак и мишена не съм имала. Не мисля, че думата перфекционист може да се за мен. 🙂 Особено след “съжителството” ми с диагнозата множествена склероза. … Предпочитам да не се сещам за очакванията си от “едно време”. Нездравословен перфекционизъм ще трябва да го нарека. (Но не и безмислен перфекционизъм. Смисълът се разбира, достатъчно по-късно.). 🙂

“Този, който я отрича, ѝ се подчинява.
Този, който я приема, се променя”

“Карл Густав Юнг въвежда в психологията терминът Сянката като част от човешката психика. В него той обединява травмите, потиснатите емоции, желания, афекти, комплекси за малоценност и всякакви неща и постъпки, от които човек се срамува и страхува. Според Юнг, Сянката е част от подсъзнанието и колкото повече й се съпротивляваме, толкова повече място тя заема и определя живота ни без дори да си даваме сметка за това. И обратно – колкото по-голяма част от Сянката осъзнаем и приемем, толкова по-малка става тя, а действията ни стават осъзнати и свободни.”

Ще говоря за настоящето. Задавам си въпроса защо нямам сянка? И веднага си отговорям – заради инвалидната количка. … Според думите в началото, щом я приемеш, се променяш. Много добра работа “върши” метафоричното мислене. 🙂

Сещам се за студентските години във Варна. Последното, което съм правила тогава е да отричам сянката. (Сигурно и в Португалия съм отишла за повече слънце ☀️).

С

“Завършено е по-добро от перфектно.”

Сещам се, че едно време доста и много съм държала на “перфектността”. Така например, още помня, че повтарях с различни цветни химикали, каквото смятах за важно от учебния план в тетрадката. … Когато завършиш започнатото, “перфектността” се забравя. (Лично за себе си мога да допусна стремеж към “перфектност” през неосъзнатите детски и младежки години. Наистина съм се старала.) Помня, че се явявах на “важни” изпити и сигурно съм се стремяла към перфектност. Така е било правилно. 🙂 Доволна съм, че в крайна сметка съм завършила започнатото.

Що се отнася до “перфектността“, “изритана” и изхвърлена от живота ми бе от диагнозата, от здравословното недоразумение. 🙂 По същия начин, по който аз хвърлях баскетболна топка при попълването на нормативи по физкултура. Признавам, че ми тежеше, затова я изхвърлях. 🙂 …

Ще “благодаря” на диагнозата, затова, че явно е бил необходим вариант, който да ме раздели с “перфектността”. Добре е, че инвалидната количка “успя” да ме отдалечи от перфектността. От гледна точка ефективност – към момента се приема.

“”Завършено е по-добро от перфектно.“

“Завършеното е по-добро от незавършено съвършенство”

Признавам, че не ми е съвсем ясно как визуализацията ще се “свърже” с тези думи. Нека да опитам. 🙂

“Все още е трудно просто да се учим от грешките и да не се разочароваме, но на прав път сме.”

На децата се казва да се учат от грешките си. Това е първата част от визуализацията. Стъпките върху пясъка на морския бряг не се задържат дълго, кратковременни са. Сигурно затова децата обичат да си “играят” върху мокрия пясък. Удобно е за рисуване, а също и за “красив” почерк (като моя в момента. 🙂 ). Доволна съм затова, че секунди по-късно водата отмива всичко. Всякакви грешки и незавършени “задачи”.

Другата част от визуализацията е по-сериозна. Не е детска работа ходенето в космоса и по други планети. 🙂 По-сериозно сега. Стъпките на друга планета приемам за първата си книжка. Непознато и неизвестно занимание за мен.

Да, “разказвам по картинки” и да, начина ми мислене има детско в себе си. (Детско е различно от детинско 🙂 ). Истината за мен е да благодаря за подкрепата.

“Нещата, които притежавате, в крайна сметка ви притежават.”

Смятам думата притежаване за интересна . Обяснявам защо.

Най-напред ще бъде примерът от природата. Змията може да яде опашката си. Подходящо е за моето метафорично мислене. 🙂

Следващият пример е “талантът” ми за писане. И то, не какво да е писане. С ръката си пиша грозно и трудно разбираемо. … Слагам “талант” в кавички, защото думата е сериозна. Чувам я често, затова обяснявам. Талантът за писане е наследен от покойния ми дядо. (Също и дядо на ръка пишеше грозно и неразбираемо, детето тогава беше сигурно, че това се прави “нарочно”, за да не разбере. 🙂 )

Притежавам още и нелечима диагноза. Издадох книга, за да си помагам с финансите. Но не само това. Било е дългогодишна мечта, свързана с “таланта”. Време беше да имам първата си книжка. Благодаря на читателите за подкрепата.

“Ако не се отървете от безполезните навици, отивате към ураган…”

Със “съдействието” на метафоричното мислене се присещам за разни “безполезни” навици. Също така и за “урагани” се сещам. … Изтърването на спирката на влака в Португалия е било много малко ураганче. Добра шега е била мисълта, че случката е добро начало на книга. :). …

За истински ураган ще нарека диагнозата си… И не това е интересното, а т.нар. “безполезни навици”. Мисля, че щом е навик, жалко и неправилно е да се нарича безполезен. Понякога е нужно време, за да разбереш каква ще е ползата. (Свитото малко топче от визуализацията – нещо такова съм през нужното ми време).

“Стресът се причинява от това, че сте „тук“, но искате да сте „там“.”, Екхарт Толе

Достатъчно дълго време говорих за времето си в Португалия, чак говорът ми се забави. 🙂 Благодаря на читателите на книжката ми. Изглежда, че не съм малко свито кълбо, нито пък съм “ураган”. За ръководител отговорността се “пада” на възрастта ми…