Author: mongeorgieva

Животът е игра. Не можем да отменим ход, но можем да направим следващия по-добър.”

Много добре “звучат” думите в началото. Благодаря и на визуализацията. … Така и аз не мога да отменя диагнозата множествена склероза. Сега ми става ясно защо от ранните детски години ти се обясняват правилата на шахмата. (Друг е въпросът какво и как разбира детското съзнание..).

По-сериозно сега. Допада ми да си казвам, че животът е игра. Добър пас към чувството ми за хумор. Към метафорите, също. 🙂 Но по-интересно е какво мисля. Мозъкът и мислите имат огромно предимство пред думите. Особено пък при бавно говорещи хора като мен. Дългогодишните ми мисли и премисляния за книга за Португалия даже имат реален резултат под формата на първата ми книжка.

Думата игра не е подходяща за възрастта ми (без значение остава детинският ми начин на мислене…). Обичам метафорите, затова ще сложа кавички на думата “игра“.

“Вашият ум може да бъде или вашият затвор, или вашият дворец. Вие решавате какво ще направите.”?

Цитатът в началото може идеално да обясни връзката ти с дисциплината. “Ако имате здравословна връзка с дисциплината, тогава може да опишете ума си като дворец, но ако смятате, че дисциплината е ограничаваща, вероятно ще опишете ума си като затвор.”

Дисциплината може да позволи да правиш повече, а не по-малко… Основен пример за това е здравето. “Ако пренебрегвате здравето си за дълъг период от време, може да откриете, че тялото ви става сковано, издръжливостта ви може да се изчерпи и преди да се усетите, може да не сте в състояние да извършвате определени дейности, които сте правили преди.”

“Дисциплината е експанзивна, а не ограничаваща.” Радвам се, че е възпитана у мен. … Затова, обаче, трябва да се извиня. А не да мълча. … Да, инвалидната количка не се вписва и не подхожда на живота в дворец. Още по-малко пък се вписва и подхожда на затвор. Плашещо е, но е минавало през ума ми. През период “нужното време” е било. 🙂

ПП: Любопитно ми е съчетанието между дворец, дълга рокля, обувки с висок ток… и инвалидна количка. 🙂 Решавам да позволявам на въображението си да ме “разхожда” тук-там.

И така: КОГО ПРЕДПОЧИТАШ ДА БЪДЕШ – “ДОБРОДУШЕН СМОТАНЯК или УСПЯЛ ЧОВЕК С ЛОШ ХАРАКТЕР?? :)”

Доста добродушна бях в ученическите години. Подсказвала съм, помагала съм. Без да съм била смотана. 🙂 (Забавни спомени имам от часовете по математика, на дъската изпитваният съученик се повива, за да погледне към ни мен и аз да “прошушна” какво да напише на дъската. Благодаря на всички преподаватели, уважавам отношението и подхода им 🙂 Знам, че са виждали абсолютно всичко, много по-добре от нас.

Приемам, че зелената усмивка от визуализацията подхожда на тази част от живота ми. След това, обстоятелствата и нужното време “опитаха” и за малко успяха да променят формата и цвета на усмивката. Доволна съм, че не можа да се задържи дълго.

Главната роля за мен отново е за възрастта. Смятам, че зелената усмивка е искрена, чиста и детска, затова мястото ѝ е в детските и младежки години. (Изключително важни са за мен! 🙂 Тогава се оформя характера!) Ето защо съм “подсказвала”. Другите може така да го наричат, аз предпочитам просто да помагам. Не мога да нарека характера си лош и себе си успял човек. Нито пък и смотана. (Тази дума само може да ме усмихне. 🙂 Благодаря!)

Добродушна бях в ученическите години, добродушна съм и в третото десетилетие от живота. Човешко е да има разнообразни форми на усмивката…

“Няма да постигнете потенциала си, ако правите твърде много.”

Разтягането на ресурсите ти, като правиш твърде много, е като да се опитваш да надуваш балони с ограничено количество въздух. Досущ като рехабилитацията, която правя. Признавам, че се сърдя и “чумеря”, когато рехабилитаторите казват “Достатъчно, утре още.” (Що се отнася до потенциала на човек в инвалидна количка различен е, отнема необходимото му време. И за човека, и за потенциала. 🙂 ) “Не се опитвайте да правите твърде много
Няма да постигнете потенциала си, ако правите твърде много.”.

“Винаги изглежда невъзможно, докато не се направи.” Такива думи само ме разсмиваха, неискрено при това. Диагнозата ми е нелечима и ме “запозна” с невъзможности. Сериозно сега. Абсурдна беше идеята някой ден да имам книга. Категорично ми “изглеждаше” невъзможно. Благодаря на визуализациите. Благодаря за подкрепата!

“Не се опитвайте да правите твърде много
Няма да постигнете потенциала си, ако правите твърде много.” 🙂

“Съсредоточи се върху това, което можеш да контролираш и обърни нещата.”

“Животът е пътешествие, пълно с изненади и приключения.” Фокусирам се върху изненадите, ще “разказвам по картинки 🙂 (визуализацията в началото помогна, благодаря). …

Зеленото пътешествие за мен изглежда хем скучно, хем “екстремно”. Твърде праволинеен живот. Такъв е животът на кралските особи в детските приказки. Преди всичко, намирам го за далеч от реалността.. (Не е точно така, защото военни служители, адмирали и т.н. спазват еднакви правила и закони в различни държави от Европа. 🙂 )

Моето пътешествие е лилавото. Има си “възходи и падения”, абсолютно естествено е (най-вече за простосмъртните, за разлика от благородните лица със зелено пътешествие 🙂 ). Приятно вълнообразно “пътешествие”, което “хитро” ме е подготвяло за пропадането, влошаването на здравословното състояние и диагнозата. Изненада, която си взе част от фокуса ми за “нужното ѝ време”.

Излиза, че диагнозата ме е “събудила” да пиша, да “издишвам” трупаното. Да издам книга. Благодаря за подкрепата. (Не мога да контролирам диагнозата, ок, затова се съсредоточавам върху благодарността, това мога да контролирам. 🙂 )

“Стресът може да бъде полезен.”

“В псиологията се нарича посттравматичен стрес..Предизвикателствата ни помагат да растем, не желaя огромни трудности за никого, Но в повечето случаи сме в състояние да че справим с предизвикателството, да го преодолеем и да станем много по-способни от преди.”

Стресирана бях, когато чух диагнозата множествена склероза. Приемам, че т.нар. от мен нужно време, всъщност е представлявало нещо като посттравматичен стрес. Но се фокусирам върху полезността на стреса. (Също и за неизбежността може да се говори, но предпочитам да кажа нещо друго. 🙂 )

Става въпрос за защитата на дипломната работа в университета. Да, просто бакалавър е, да, “можело” да се почака до следващата година и т.н.. Доволна съм, че не чаках. Спомням си, че именно по това време говорът ми се забавяше. Не знаех какво можеше да се очаква да стане с говора след година. Сякаш сега знам. 🙂 Даже един ден е много. Камо ли година. 🙂

“Голямо” предизвикателство от детските години е било пресяването на брашно със сито. Благодаря за опита. Едно време може да е било “предизвикателство”. Помогнало ми е да “порасна”, заедно с визуализацията по-горе. Благодаря. 🙂

“Бързите процеси или растеж могат да доведат до краткосрочни печалби, но може да попречат на достигането на пълния потенциал.”

Лично аз не съм извършвала много от работата на фермерите, доста “далеч” съм… Да, ама не е напълно така. 🙂 Благодаря, че съм наблюдавала внимателно (без значение какво и как точно е разбирало детското съзнание).. Интересно е, че съществуват “правила” на фермерите, които си намират “място” в моя живот с диагнозата. Цитирам:

“не крещи на посевите
не обвинявайте реколтата, че не расте достатъчно бързо
не изкоренявайте посевите, преди да са имали възможност да пораснат
изберете най-добрите растения за почвата
напоява се и се тори
премахване на плевелите
не забравяйте, че ще имате добри и лоши сезони – не можете да контролирате времето, бъдете готови за него”

Достатъчно сходно е. Харесват ми думите накрая – има добри и лоши сезони, не може да се контролира времето. Самата истина. 🙂

“Не позволявайте на бързината ви да доведе до отпадъци.”

Фразата „бързината прави отпадъци“ често се казва, когато някой прави нещо твърде ти тя. Цялата работа е игра на думи, На английски език се римува, а на български от едно време знам: бързата работа, срам за майстора. (Смешно ми е било, защото не приемах думата майстор за сериозна.

“Чакай и се надявай.”

Никак не харесвах тези думи от романа “Граф Монте Кристо. Толкова празни приказки от уж популярна книга…” Вероятно е да си помислила нещо от рода. 🙂 ) Бях твърде млада, но ги запомних.

Първата чаша от визуализацията е предишното десетилетие, започващо с 2. Тогава диагнозата дойде в моя живот. Затова съм се съобразявала с нужното време. В чашата “спокойно” капва по една капка. Де да беше толкова спокойно при мен със забавянето на говора ми, извинявам се, че изнервям (най-напред себе си.)..

Благодаря, че се запознах с търпението и продължавам да се уча.

“Грижата за себе си е необходимост, а не лукс.”

“Просто казано, интроспекцията е „актът на вглеждане в себе си“. Това включва и двете, осъзнаването на това, което мислим и чувстваме, но както отбелязват Уудън и Сократ, изисква действително изследване и оценка.” … Цитирах думи от авторите на визуалията с цел да “внеса” някаква сериозност на текста. (Чувството ми за хумор е готово за прекатурване в герана.. 🙂 ) … Да, да, ама не. 🙂

Приятен спомен от семестъра в Португалия беше опознаването на наистина различни хора. Например, за живеещите във Финландия беше нормално да имат сауни в домовете си. Става въпрос за 2014 година. И до днес, лично аз не мога да го нарека лукс.

Що се отнася до интроспекцията, вглеждането в себе си. Признавам, че преди да имам диагнозата не допусках подобен “егоизъм” в живота си. Била съм малка и неосъзната. 🙂 … Научих се да се грижа за себе си (доколкото позволява здравословното състояние 🙂 ). “Едно време”, когато бях ученичка, по-скоро съм се срамувала да имам общо с думата егоист.

Сега, “срамувам” се единствено от това, че “говоря” за сауни. През лятото е несериозно.

“Какво е “ефектът на снежната топка”?

Адски нерелевантно за летния сезон е да се говори за снежни топки. Нелогично е.

“Привидно маловажен “проблем”, ефектът на снежната топка, известен още като верижна реакция, се отнася до процес, при който нещо расте с ускоряваща се скорост, често чрез комбиниране нсса малки първоначални промени.” Цитатът е от автора на визуализацията, от мен сложих кавички на необходимите места. Ще обясня. 🙂

Това е случи книгата ми, затова я наричам “издишване на трупаното досега”. По подобие на илюстрацията, може да “разглеждам” създаването на книгата ми. Още в Португалия съм се шегувала, че някой ден ще напиша книга. Диагнозата опита да ме стресне, евентуално да забравя “шегата” за книга.

Доволна съм, че въпросната идея е била нещо като снежната топка от визуализацията. Растяла е с достатъчно бавна и все пак, ускоряваща се скорост. 🙂