Author: mongeorgieva

“Мислите ти са толкова плашещи, докато не можеш да ги видиш надраскани.”

Когато учих във Варна, бях екскурзовод на чужденци, развеждах ги и разказвах на английски език. (Била съм сладкодумна, сигурно съм била смешна, със сигурност 🙂 ). Та, тогава помня, че имах листи с информация за града на английски език. Трябваше да я науча, затова драсках, оцветявах, подчертавах. (Благодаря за стабилния опит с английски език, чрез който учих португалски език, за да се “случи” после първата ми книга. За Португалия и на чист български език.) 🙂

… Когато се върнах от Португалия, мина малко време, след което дойде диагнозата и заедно с нея и разнообразни плашещи мисли. Оставила съм ги в предишното десетилетие на живота, започващо с 2. Не усетих, че е моето място. Затова търпеливо съм изчакала до десетилетие номер 3, за да просъществува книжката ми за Португалия на български език. 🙂

Доволна съм затова, че напук на всички мои плашещи мисли, успявам да раздавам автографи. Срамувам се от почерка си с усмивка. Благодаря за подкрепата.

“Ако чувствате, че нямате контрол, това може да е, защото сте във възход.”

“Не мисля, че някога ще спреш да изпитваш синдром на самозванец, ако растеш.”

Благодаря на възрастта си, на юбилея си и на новото десетилетие. Крайно време било да имам книга, благодаря за хем неволните, хем “настоятелни” намеци.

Всичко “опира” до възрастта. Когато бях дете, последното, което съм смятала за моя отговорност е бил контрола… След време и за щастие, всички учебни заведения са ме учили да имам контрол в собствените си ръце. Но винаги това се казва по заобиколен начин. “Тънко” и недоловимо, като чувството ми за хумор… 🙂

Интересно става след диагнозата множествена склероза. “Нужното време” си изигра ролята и отне колкото години искаше. Приела съм го. Така е трябвало да бъде… (Препоръчваше се да нямам контрол в ръцете си. Съгласих се…). Категорично, заслужавам да се нарека самозванка с инвалидна количка и с първата собствена книжка в ръка. Благодаря за подкрепата. (Нужен е и контрол от моя страна, неизбежно е).

/”Проблемите съществуват, за да се решават, а не за да се притесняваш,”

Problems се наричат задачите по математика в училище, в превод на английски език. А математика започва да се изучава от началото на времето в училище.. Харесвах математиката, надали съм осъзнавала точно защо харесвам предмет, който не се “радва” на много положителни емоции. 🙂 …

“Поддържай връзка с реалността… Проблемите съществуват, за да се решават.”. Същото беше и със задачите по математика.

От днешна гледна точка, пак съществува любов и уважение към математиката от моя страна. Обаче, написах първата си книга, изненадах себе си… Диагнозата, пък от нейна страна, си създава проблеми. Това е реалността.

“Покажи работата си, а не инструментите си.”

Естествено е, когато си дете да обръщаш внимание на “инструментите”. Така например, за мен беше важно да повтарям с разноцветни флумастри и моливи, новата информация, която научавах в училище… След това, и в университета “оцветявах” лекциите. Хубаво е, че съм “имала подготовка от едно време”. …

По-интересно става с диагнозата. Пак оцветявам и рисувам, наричам го неизвестен нов стил. 🙂 Що се отнася до инструментите, със сигурност, може да стряскат в началото (това е мястото на “нужното време” при мен). Необходимо ми е било време, забележи, за да разбера с които да се занимавам. (Сещам се за съветите на медицинските лица, когато дойде диагнозата ми. По най-бързия начин било “добре” да забременявам. … ) Изглеждала съм, вероятно, като статуята от визуализацията. Депресирана съм била, признавам

Сега, сериозно. Категорично, за мен някаква “промяна” се случва, защото съществува първата ми книжка. Благодаря на читателите, за отзвуците и за коментарите, за въпросите и за подкрепата. 🙂 Похвална е скоростта на развитие на технологиите, не мога да кажа, че е неочаквано

“Умът и душата ми винаги се чувстват по-леки, след като съм имал възможност да пиша.”

Думите от цитата са от автора на визуалията, не са мои. Случи се така и с мен, благодаря на визуализацията. Спомен от студентските години е замъгляване на зрението ми. Не ми беше познато носенето на очила дотогава. Нека да кажа така: диагнозата е дошла в живота ми, заедно с чифт очила…

Всички идеи оставаха на много “заден план”, неудобно се чувствах заради почерка си. (В университета без проблем си водех записки от лекциите, четливо)… Нужно беше време, за да приема промяната. Най-големият “критик” на себе си съм била самата аз.

“Дължа” много на третото десетилетие от живота ми. Така както на визуалията размазването се почиства, по подобен начин “почисти” моята първа книжка. Факт е, че нелечима диагноза продължава да “присъства” в живота ми. Просто не е на преден план. (“Просто” се нуждае от кавички). Благодаря на всички читатели. 🙂

“Работата в мрежа е надценена. Спрете да преследвате възможности. Станете ценен човек и мрежата ще бъде достъпна, когато имате нужда от нея.”

И пак, “главно действащо лице” за сюжета на статията е възрастта. Обяснявам. … Благодаря на визуализацията, ще “разказвам по картинки“. Сещам се как съм търсила работа по време на студентския живот във Варна. Изобилстваше от позиции за работа през лятото. Това е първата част от визуализацията. “Лов на пеперуди” е подходящо занимание за, все още, неосъзнатата ми млада “версия”. 🙂

Когато започна третото десетилетие от живота ми, крайно време беше за моя, собствена книжка. Казват ми, че трябва да се гордея със себе си (благодаря за подкрепата). “Детският ми акъл” смята, че гордост е отговорна дума за възрастни хора.

Намирам логика във втората част от визуализацията, държа на важността на водата. (И за цветята, и за хората.) Не откривам възможност да поливам цветя с лейка и инвалидна количка. Според визуализацията. … 🙂 Лично, според мен, бих опитала.

“Травмата не е проблемът, а неспособността да се справим с травмата е проблемът.”

.”Разбира се, моята аналогия не е безупречна, защото чадърът ни предпазва от дъжда, а не мисля, че можете да се предпазите от всички травми. Травмата е неизбежна, точно като дъжда….. но точно като дъжда, травмата може да бъде катализатор в живота ни, ако я използваме правилно….културите се нуждаят от вода, за да растат, а травмата понякога може да бъде нещото, което ни помага да растем.”

Думите са на автора на визуализацията в началото. Ето моята “интерпретация”…. Истина. е, че травмите са неизбежни, естествена част от живота. Спортистите имат травми, а аз не съм от тях. Затова слагам кавички на “травмите”, които ще бъдат споменати. Това не означава, че не са сериозни. 🙂

Предвид, че диагнозата ми е нелечима, не “съществува” възможността да нося чадър в инвалидна количка и т.н. Създават се “травми”, със сигурност, затова лично на мен ми е нужно време. Благодаря му. Сравнявам с цитата и визуализацията. Както културите се нуждаят от дъжд, за да растат, така при мен диагнозата приемам за “катализатор”, който ме е подтикнал да “пиша”. Разбира се, много далеч от безупречна е също и моята аналогия.

*за дъжд и инвалидна количка е подходящ дъждобран. Има алтернатива..

КОЕ Е ПО-ВАЖНО – ВИНАГИ ДА ЗНАЕШ КАКВО ДА ПОПИТАШ или ВИНАГИ ДА ЗНАЕШ КАКВО ДА ОТГОВОРИШ? 🙂

Думи като винаги и никога не се сещам да съм приемала за сериозни. По-скоро, удобни са за чувството ми за хумор… 🙂

Като дете е “задължително” да задаваш въпроси. Благодаря за отговорите, подробните отговори. Е, имало е и въпроси без отговор от по-възрастните. Така е трябвало да бъде.

Помня, че в университета, колеги ми задаваха въпроси. Статистиката е сложна дисциплина. 🙂 … Интересно е станало след това. Логично е да имаш безброй въпроси, като се появи такава диагноза. Това е мястото на “нужното време”…

Сега, с бавния ми говор се “разбираме”. Изнервя доста, за да се свикне. На мен ми беше нужно време. Благодаря на новото за мен десетилетие. 🙂

-Корабът е най-безопасен в пристанището, но корабите не са създадени за това.”

Всеки опитва да играе на сигурно в живота. (Същото като при кораба). … В случая, пристанището е комфортната зона за кораба. (По-скоро за пътуващите и за екипажа, евентуално…).. Корабът се “чувства” комфортно във водата, не на пристанището.

“Понякога се установяваме в тази зона на комфорт. но не ни е писано да живеем в зоната на комфорт. По-голямата част от растежа идва от излизане извън зоната ми на комфорт..Бъдете смели и авантюристични въпреки потенциалната “буря”, пред която може да се изправите….”

Доволна съм, че съм отишла в другия край на Европа (за половин година в Португалия става въпрос). И до днес само мога да предполагам защо се е случила “бурята” с изпускането на спирката на влака. (“Логично беше щом изпусна гара Коимбра Б, следващата спирка да бъде Коимбра А.” .. без коментар 🙂 ) … Приемам го за хитра подготовка за потенциална буря.

.”Корабите получават могъщи имена, когато преминават през коварните води. мечовете получават имена, когато постигнат силни подвизи на бойното поле. Ако искате да създадете наследство, започнете да действате. Ако искате да живеете спокоен живот, започнете да действате. Така или иначе, ще трябва да изградите нещо, което да поддържате.”

“Провалът предполага пренасочване.”

“Всеки неуспех проправя пътя за нова траектория, която е потенциално по-съвместима с успеха.“

Спомням си един “провал“, който от днешна гледна точка, съвсем не трябва да се нарича провал. Не знам защо се сетих за стара история. За да има за какво да “пиша”. 🙂

… Когато завършвах училище, добра бях в математиката и още от дете се занимавах с рисуване. Простата логика ме накара да кандидатствам в университет за архитектура и строително инженерство. Признавам първия си провал. Не се срамувам от това. Интересното е как този провал директно ме пренасочи към икономически университет във Варна. … От там и Португалия, посрещна ме с ПРОВАЛ във влака, за да събуди идеята за начало на книга. Някой ден! (Когато остарея, евентуално 🙂 ) …

Сериозна сега. Думата провал е силна, в живота ми “срещам” провалчета, така ги наричам. Колкото до диагнозата, няма да я нарека провал или неуспех. Проправя пътя за нови “дестинации”.